/Поглед.инфо/ Държавите и народите правят цивилизационния си избор с дълга поредица от, често пъти, драматични действия, с участието на многомилионни народи, а не с подписване на договор за членство с някаква институция, примерно в НАТО. И то без участието и без допитване до българския народ, от чието име се върши това. Защото управляващите в България тогава се страхуваха, че изборът на народа щеше да е друг. Това е силово натрапен на българския народ, временен и противоречив военно-политически съюз. Той няма нищо общо с националните ни интереси, с волята на народа и с цивилизационния ни избор, защото:

Първо. Сходно е положението и с членството ни в Европейския съюз (ЕС), макар че то е по-малко противоречиво от членството ни в НАТО. По своя първоначален замисъл с Римските договори от 1957 г. ЕС беше преди всичко икономически съюз на независими европейски държави. С годините се инжектираха и все повече политически елементи, а напоследък се правят опити за вграждане и на военни функции. Това ще засилва неговата нестабилност и противоречивост.

Второ. Първоначално ЕС беше доброволен икономически и социално еднороден съюз на група високо развити страни – клуб на богатите. Постепенно, с приемането на по-слабо развити и по-бедни страни, предимно от Източна Европа, нарастваше неговата икономическа и социална разнородност и се засилваше вътрешната му икономическа и социална противоречивост. Тенденцията в неговото развитие е към увеличаване на икономическата и социалната му разнородност и изостряне на вътрешните му противоречия с непредвидими последствия.

Трето. Някои хора се стремят да ни внушават, че членството в НАТО и в ЕС били взаимно обвързани и взаимно зависими. Че членството в НАТО било задължително предварително условие за членство в ЕС. Това не е вярно. Австрия, Швеция и Финландия са членки на ЕС, но не са и не възнамеряват да членуват в НАТО. Норвегия и Турция членуват в НАТО, но не са членки на ЕС. Швейцария обсъждаше членството си в ЕС, но никога – за НАТО. От много десетилетия тя се счита за неутрална държава. Това е трети елемент на нарастваща вътрешна и външна противоречивост на тези организации и за бъдещата им нестабилност

Четвърто. Дори от името на НАТО личи, че от регионална военно-политическа организация за страните от Северния атлантик, при създаването му през април 1949 г., той се превърна в световен полицай, обслужващ глобалните интереси на САЩ, които самоволно обявиха всички региони на света за зони на свои национални интереси. И се намесват брутално в делата на всички страни по света, без да се съобразяват с огрниченията на Съвета за сигурност на ООН. Така в продължение на почти 70 години НАТО се преобрази тотално от регионална в световна военно-политическа организация.

Първоначалните му страни членки смятаха, че се присъединяват към регионална отбранителна организация, която междувременно се преобрази в агресивна световна военно-политическа организация. НАТО вече не е това, което беше преди 70 години. Част от неговите членове не споделят тази трансформация, но под силния военно-политически натиск на САЩ са принудени засега да мълчат или в най-добрия случай да се въздържат от участие в някои от извъневропейските му военни операции. Трудно е да се каже до кога ще продължава така. Това е четвъртият фактор за нарастващата вътрешна противоречивост, външна нестабилност и отблъскваща политическа физиономия на тази организация.

Всяка международна общност трябва да се обуславя от трайни общи интереси. Американските интереси, обаче не съвпадат с нашите интереси. Българските национални интереси противоречат на обвързването ни в такава самонадеяна агрсивна организация – световен полицай. Без да ни пази от потенциални врагове, заплашващи териториалните ни граници и ключови национални интереси, членството в НАТО ни въвлича във въоръжени конфликти, далеч от нашата територия, които нямат нищо общо с националните ни интереси.

Може ли някой да ми отговори какво общо има с нашите национални интереси изпращането и жертването на български войници на хиляди километри от нас: в Камбоджа, Ирак, АФганистан, Либия и други страни извън Европа! Обвързването ни с НАТО може да ни въвлече в братоубийствена война и с Русия, в услуга на чужди интереси. ? Бойко Борисов дори обеща публично миналата година, че като член на НАТО ще воюваме срещу Русия в случай на конфликт с нея. Това не посмяха да направят дори Кобургите през Втората Световна Война. НАТО не ни е донесъл нищо добро до сега, но може да ни въвлече в братоубийствен конфликт с Русия. Може ли някой да ми посочи дори една реална външна опасност от която НАТО ни е опазил след присъединяването ни в 2004 г. Могат да измислят, например Русия, но това е тотално измислена фиктивна опасност на болни мозъци. Дори Турция не е реална военна опасност за нас. А Русия засега остава единствената ни надежда в случай на опасност над нас.

Пето. Както споменах по-горе, гражданите на България не бяха питани за членството си в НАТО. Това беше направено зад гърба ни, защото властите знаеха, че мнозинството от населението е против. Подобно беше положението и в повечето източноевропейски страни. Тази политическа и морална грешка може да бъде поправена с референдум до края на 2018 г. за евентуално напускане на тази военна организация. Въпросът може да бъде: членство в НАТО или неутралитет? Напускайки НАТО, България има реална алтернатива. Това е военният неутралитет. В Европа има няколко страни, обявили официално военен неутралитет: Швейцария, Австрия, Финландия, Швеция, а с реалното си поведение – още няколко. При откриване на възможност за допитвания до европейските народи броят на неутралните страни ще нарастне бързо.

С това предложение не препоръчвам силови, недемократични действия. Предлагам само допитване до българските граждани по такъв фундаментален въпрос на нашето настояше и бъдеще, тъй като такова допитване не е правено, в нарушение на нормалната логика. Това решение следва да се вземе по демократичен път от българските граждани, а не зад гърба им в непрозрачните кабинети в чуждестранни столици.

Отношението ни към ЕС трябва да е друго. Ние имаме много претенции по противоречивите резултати от членството ни в ЕС и трябва да работим по-настойчиво за защита на националните ни интереси като член на ЕС. България обаче няма друга алтернатива на членството ни в ЕС и не трябва да се дистанцира от него. Нещо повече, заедно с Вишеградската четворка (Полша, Чехия, Унгария и Словакия) и няколко други страни членки, трябва да работим за радикална реформа в ЕС, за превръщането му в доброволен предимно икономически съюз на независими европейски държави, с големи правомощия на националните институции, а не в монолитна европейска свръхдържава, към каквато ни тласкат западните либерали.

България е направила своя цивилизационен избор с принадлежността си към Славянската и Православната християнска цивилизация преди повече от 1000 години и го е затвърдила категорично през последните 150-200 години. И нека противниците на този избор знаят, че не могат да го подменят. Той не подлежи на изтриване от многовековната памет на народа ни, предавана от поколение на поколение. А поколенията го приемат като свой избор, който отговаря на техните интереси и убеждения. На основата на този избор в течение на векове е формирана определена ценностна система. На нейна основа пък се надгражда концепция за политическо, икономическо, социално, културно и всякакво друго развитие.

Цивилизационният избор не е абстрактно, най-общо понятие. Той винаги кристализира в по-близки, по-доверителни отношения с други народи и техните държавни институции, с които чувства по-категорична общност на текущи и стратегически интереси, по-голяма близост, по-лесно общуване, по-добро взаимно разбиране, по-голямо доверие.

Така е и с нашия народ. Ние чувстваме такава близост, доверие и симпатии към руснаците, украинците, белорусите, молдовците, македонците, сърбите, хърватите, чехите, словаците, словенците, поляците. С част от тях ни сближава общият славянски произход, с други –общата православна религия, с трети – общата азбука и сходния език, с четвърти – общото културно наследство, обичаи, празници, а с част от тях – всички изброени характеристики заедно. Разбира се, тези черти не са съвсем чисти. Те са оцветени от някои нюанси, защото съответните славянски народи са общували през вековетесъс своите съседи и са си влияели взаимно чрез приемане и предаване на отделни ценности от вторично значение.

Така са се появили някои различия между православни и католици, в рамките на християнската религия. Различия между използваната азбука – кирилица и латиница, при сходен базисен речников фонд. Някои нюанси в говора, правописа, културните традиции, обичаите, семейните отношения, при общи езикови, културни и ценностни основи, и т.н.

Убедителни доказателства за общ произход, общо минало и активно общуване през вековете, във времена на възходи и падения, са и хилядите запазени материални и духовни паметници, названия на улици и площади, реки и езера, планини, върхове и долини, названия на местности, имена на хора и животни, от преди столетия, по милионите квадратни километри, огромни дистанции между тях, безкрайни територии, обитавани от изброените народи. Всички тези общи черти не могат да бъдат измислени или присадени изкуствено и произволно от някаква магическа ръка. Нито пък да бъдат изтрити от многовековната памет на стотици милиони хора от друга магическа ръка. Те са се формирали постепенно по волята и с действията на народите. Често пъти, въпреки активната съпротива на вътрешни и външни заинтересовани среди.

Наличието на толкова много общи черти улеснява и обмена на ценностни характеристики между тези народи. Независимо дали са малки или големи. Например, малката България създаде и предложи на голямата Русия азбуката, сътворена от светите братя Кирил и Методий и техните ученици. Според изявленията на руския патриарх Кирил, по време на посещението му в България в началото на Март 2018 г., благодарение на тази азбука възниква руският език и руското православие, в рамките на общата християнска религия и другите общи ценностни черти. Без получения дар от България преди много векове, каза той, сега не би имало руско православие и руски език. Патриарх Кирил заяви: „Без българското православие нямаше да има руско православие. Чрез българското православие руският народ получи основите на православната вяра от България”. С това руският патриарх призна, че могъщата Русия има огромен морален дълг към България.

Тази историческа истина беше дълго премълчавана от руските политически и църковни среди. Само великият Лихачов намери смелост преди няколко десетилетия да говори за културния принос на братята българи към Русия. Тази година това бяха първите думи на Патриарх Кирил със стъпването му на българска земя. Имаме всички основания да му благодарим за този духовен кураж и политическа смелост, след дългогодишно духовно мълчание.

Случи се обаче нещо странно. Маниакалните врагове на българо-руското приятелство си затвориха очите и ушите пред тези забележителни признания на руския патриарх към България и го обсипаха с недопустими измислици и лъжи за неговото поведение у нас през Март 2018 г. Аз изгледах няколко пъти видеозаписа за изказването на Патриарх Кирил на срещата с нашия Президент и не намерих никакви основания за недоволство от поведението му. В неговите думи нямаше злоба, назидания или високомерни нравоучения, а напомняне с горчивина на историческата истина за помощта на руските хора към българите, която сега се премълчава или омаловажава тенденциозно в България. Очевидно, слепите поклонници на евроатлантическите ценности не желаят тази истина да се знае от младото поколение българи..

Между тези близки славянски и православни народи е имало и дребни конфликти през вековете, породени от второ- или третостепенни по значение причини. Фанатичните български русофоби много често спекулират с тях, като преувеличават значението им. Такива конфликти има ежедневно и в семействата между съпрузи, между братя и сестри, деца и родители, съседи по местоживеене или колеги по месторабота. Въз основа на такива спорадични дребни, „вътрешносемейни” конфликти не могат да се правят сериозни изводи за фундаментални разделителни различия между българи и руснаци. Това, което ни сближава е многократно повече и по-важно.

Всичко това не подлежи на изтриване от народната памет с формалното подписване на договор за присъединяване към НАТО или Европейския съюз. При това, без да са питани народите на тези страни. Нещо задължително при такива съдбоносни решения. Членството в тези организации, особено в НАТО, беше натрапено на източноевропейските народи от политическите им върхушки. Тези продажни върхушки не се колебаеха да използват и лъжи. А властите на САЩ нарушиха цинично обещанията си на Горбачов в началото на 1990 г., че „НАТО няма да се разширява на Изток нито на инч“.

И нека бъдем точни. В известен смисъл те го изпълниха, защото този агресивен военно-политически пакт беше разширен на Изток не с един инч, а с 1000-1500 км. При това, в повечето случаи, без да се допитват до народите на тези страни. Нямаше допитване и до нашия народ, защото тогавашните наши управници знаеха, че мнозинството българи бяха против такова присъединяване.

Внушаваха, например, на неосведомените, че членството в НАТО е предусловие за членство в Европейския съюз. Това не е вярно! Както вече споменах по-горе, Австрия, Финландия и Швеция не членуват в НАТО, но са активни членки на ЕС. Както бързо и лесно се правят, импровизираните нови „цивилизационни” избори, като членството в НАТО, така бързо те се разпадат и забравят. Но дори и когато са по-сериозни, такива договорни обединения съществуват няколко години или няколко десетилетия, докато цивилизационните общности живеят с векове и дори с хилядолетия.

Традиционните ни приятелски отношения с Русия са неделима част и поради историческо стечение на обстоятелствата, са дори сърцевина на нашия цивилизационен избор. Този избор е на основата на общата славянска принадлежност, общата православна религия, общата азбука, общия език, общите цивилизационни, културни и психологически ценности. Може би и поради това той дразни така силно някои съвременни конюнктурни политици.

На българите и на чужденците, които пътуват из България, прави впечатление, че нашата територия е осеяна със стотици паметници на българо-руското приятелство през вековете. Няма друг народ на който да са посветени толкова много паметници на българска земя, сътворени, поддържани и пазени от българи. Същото важи за имената на улиците и площадите в българските градове и села и за многобройните църкви и манастири. Това е най-видимото материално свидетелство за многовековното ни приятелство.

В повечето случаи те са строени с доброволни подаяния по инициатива на българските граждани. И са опазвани от тях през вековете, без участие на политиците. Понякога дори против тяхната воля. А имената на личности, посегнали да разрушават отделни паметници в прослава на българо-руското приятелство, ще се помнят от народа с презрение и омерзение! Към тях и техните наследници.

Това не може да се каже за никоя друга велика държава. И то не е случайно. То не подлежи на режисиране. Тази близост има много дълбоки корени в народната памет.

Никоя друга велика държава със своя народ не е била и не е толкова близка до нас, не е направила толкова много и толкова значими добрини за нас, както Русия. На Шипка са оставили костите си около 600 опълченци и около 3500 руски войници. По това може да се съди косвено, че на Шипка са воювали 6-7 пъти повече руски войници, отколкото са били опълченците. Тази обща съдба на хиляди покойници на Шипка и по другите бойни полета на Руско-Турската война споява допълнително нашето вековно приятелство. Нищо друго не може да го спои повече от общата готовност на бойците да се разделят със живота си в името на нашата свобода!

В словото си на Шипка на 3 Март 2018 г. нашият Президент заяви, че сега никой не може да различи руските от българските кости. И че върху техните кости е построено зданието на нашата свобода и независимост. Това изразява чувствата на милиони българи. То е известно на поколенията и не подлежи на забрава! Достойно за съжаление е, че една жалка шепа български слуги на користни западни интереси си затварят очите и ушите пред тази велика, напоена с кръв истина! И реагират истерично, когато тази истина им бъде напомнена.

Всички големи европейски държави към 1875-76 г. са били за някакъв натиск върху Турция. Те са имали и свои тайни междудържавни споразумения, определящи правата и задълженията си след евентуална война срещу Турция, които са включвали и строги ограничения за Русия, налагани й от западноевропейските държави. Никоя западноевропейска държава, обаче не е пожелала да изпрати свои войски да воюват срещу Турция. Само Русия го е направила, въпреки големите колебания във висшите граждански и военни среди в Петербург, понеже не са се били възстановили след тежкото поражение в Кримската война (1853-1856 г.), когато срещу Русия е воювала почти цяла Европа. Дворцовите среди не са били за война в България, поради неподготвеност за нея. Младото поколение, интелигенцията и младите генерали са били за войната, понеже знаели с какви огромни надежди в България очакват помощта на Дядо Иван. И те надделяват.

Дори нещо повече! Западните европейски държави налагат и ограничения върху Русия срещу разгръщането на войната. Голям брой техни сънародници дори воюват на високи командни постове в редовете на турската армия срещу руската армия. Главнокомандващият на турските сили на балканите е бил германец, преименуван в паша. Командващият турския военен флот в Черно море е англичанин, също преименуван в паша, с около 500 моряци и офицери – негови сънародници. Командващият на последната безуспешна атака на турците на Шипка през август 1877 г. е английски полковник. Началникът на интендантството на турската армия е французин, също преименуван в паша. Десятки висши и средни командири в турската армия край Плевен са от различни западноевропейски държави. На страната на турската армия е воювал полски легион, съставен от полски имигранти в Турция.

Стотици други англичани, французи, германци, белгийци са били високопоставени военни във висшето командване на турската армия. Част от тези хора може би са уредили постъпването си по личен път. Но най-висшите западноевропейски командири наверно са там по договореност между турските, британските, немските, френските и другите официални власти. Тези изобличаващи факти грижливо се премълчават от нашите русофоби. За повече подробности виж статията на Борислав Цеков, „Българските кривици нямат нужда от чужди назидатели”, в Pogled.Info, 8 Март, 2018 г.

Когато руската армия е била пред стените на Цариград и руските генерали са готвели атаката на града, в Санкт Летербург се получава предупреждение от Великобритания, да не се атакува и че британският флот е в Босфора и ще насочи оръдията си срещу руснаците. Изтощената от току що завършилата освободителна война Русия не е имала избор, освен да промени плановете си за продължаване на настъплението.

Някои сегашни псевдоисторици, любители на пренаписване на историята, се дразнят при всяко споменаване на името Русия. Стремят се да премълчат, дори да отричат ролята на Русия за освобождението ни от турско робство. Тези хора, на практика, желаят или не желаят, отричайки ролята на Русия да ни освободи, поради липсата на друга силна държава да изпълни такава функция, предпочитат България да не е била освобождавана от турско робство. Може би защото, според тях, нямало робство, а по-скоро „турско присъствие” при нормално „взаимно разбирателство между българи и турци”.

Русофобите са и против Сан-Стефанското споразумение между Русия и Турция от 3 Март 1878 г., защото „то само създало илюзии у българите”. Нещастници! Те търсят вината за несбъднатите илюзии в споразумението, а не там, където е тя. А именно – съпротивата на големите европейски държави. И наложените от тях ограничения за политическо поведение върху Русия още преди войната. Българските русофоби предпочитат да мълчат за това, за да не обидят настоящите си западни господари от същите западноевропейски държави..

Нашите русофоби не приемат 3 Март за национален празник на България. Предпочитат такъв да е денят на Съединението през 1885 г. или обявяването на Независимостта през 1908 г. В умопомрачителната си умраза към Русия и всичко руско, тези хора забравят елементарната истина, че без 3 Март нямаше на има нито Съединение, нито обявяване на Независимост. Защото нямаше да има какво да се съединява или обявява за независимо. Толкова просто и ясно! Но само за хора с нормален разсъдък.

Същите русомразци ни убеждават, че Русия ни е освободила не заради миловидните ни славянски очи, а поради свои интереси в този регион. И по-специално, за излаз на топлите морета. Разбира се, Русия е имала и свои трайни стратегически интереси на Балканите: цивилизационни, политически, военни, икономически, религиозни, културни, нравствени и други, съвпадащи с нашия върховен интерес - да се освободим от турско робство. Силно влияние, обаче са оказвали и настроенията в руското общество да се помогне на славянските братя в България. Но може ли някой да ми посочи друга велика държава в Европа или извън нея, помагала съзнателно на по-малка държава, противно или във вреда на своите интереси! Няма такава държава. И не може да има!

Важна в случая е общността на интересите и резултатите от войната. Общи интереси най-често има между приятелски народи. А резултатът е възстановяването на Третата българска държава след петвековно робство. Интересите на големите западноевропейски държави са се разминавали с нашите и са съвпадали или са били близки до турските. И поради това не са съдействали за нашето освобождение. Трябва ли да им благодарим за това? И да принизяваме ролята на истинския ни освободител - Русия!

Имала ли е България по онова време по-възвишен интерес от освобождението от турско робство? Категорично – не е имала. А на кого дължим в най-висока степен реализацията на този най-велик интерес – на Русия, безспорно. Известни са огромните усилия и жертви на българите с многобройни въстания в продължение на векове, за освобождение от турско робство. Всички са били смазвани жестоко от поробителите. Главната поука от тези въстания и хилядите жертви е, че освобождението не е възможно без мощно пряко участие на външна военна сила..

Русия ни освободи от петвековното турско робство и изигра ключова роля за възстановяването на българската държава (армия, полиция, съдилища, парламент, законодателство, граждански служби, църковна инфраструктура, училища, болници, пътища и т.н.) през 1878 и следващите години. Въпреки откритата или прикрита съпротива на големите европейски държави и техните правителства, които забраняваха на Русия да създава след войната голяма славянска държава на Балканите, като я заплашваха с репресии ако не изпълнява техните ограничения.

А целта на Сан-стефанското споразумение беше точно такава – обединяване на всички българи на Балканите в една държава, което правителствата на западноевропейските държави не искаха да допуснат. И заплашваха Русия с противодействия. Русия не можеше да не се съобразява с тези заплахи, защото, както вече споменах, още не беше се възстановила от поражението в Кримската война само 20 години преди това. И беше силно изтощена от Освободителната война през 1877-1878 г. А срещу нея бяха всички големи европейски държави. Както виждате, доста сходна обстановка с настоящата, включително и със санкциите. Заплахи и санкции - такъв е бил от векове езикът на Запада срещу Русия. Такъв е той и сега.

Оценявана от всякаква количествена и политическа гледна точка, ролята на Русия за освобождението ни от турско робство е повече от решаваща. В началото на юни 1877 г. Русия има в региона на Дунав 276 хил. военен персонал. Впоследствие броят им нараства. Лъжовни са внушенията на фанатични български русофоби, че едва ли не всички националности от тогавашна Русия са имали големи заслуги в освобождаването на България. Това също не е вярно, защото по това време руската армия е формирана главно с хора от европейската част на Русия.

Целта на русомразците е да разводнят и омаловажат ролята на руския народ и държава, като се разсее на още 10-15 народности, които дори не са участвали в армията. Това не се прави никъде по света. То и не е възможно. А за пирамидална единна, монолитна институция като армията – е вредно и опасно. Руската армия е у нас по волята на руския император. Там всички са войници на императора. Без неговите решения и действия нито един войник нямаше да воюва за нашето освобождение. Още по-странно е да говорим за роля на украинците. Тогава не е имало нито такъв народ, нито такава държава. Всичко това е било Русия или, както са го наричали тогава – Малорусия.

Нали ни залъгваха преди 15 години, че американската армия отива в Ирак да освободи народа от диктатора Садам Хусеин, въоръжен с оръжия за масово поразяване. Освен че излъгаха цинично целия свят за тези оръжия (и за това си престъпление трябва да бъдат изправени пред Международен съд), може ли някой да докаже от 300-те хиляди американски войници при нахлуването в Ирак през март 2003 г., колко са от различните щати, колко са били бели, колко черни, колко испаноговорящи, за да им се благодари поотдело. Това би било глупав въпрос, какъвто никой не е задавал до сега, макар че по това време е имало технически средства за преброяването им.

Русия действа във войната срещу Турция като държава, с цар Александър II – върховен главнокомандващ на единна армия, в която е невъзможно да се определи кой войник от коя националност е. Едва ли е съществувала такава статистика в Русия преди 140 години. И едва ли това интересува някого сега, освен шепа вманиачени хора в България с умопомрачено съзнание, губещи нравствено равновесие, когато стане дума за омразната им Русия и за „полуграмотния и недодялан“, според тях, руски народ!

Съжалявам, че при честването на 140-годишнината от освобождението, някои от българските високопоставени лица, особено министър-председателят, се довериха повече на лъжите на нашите примитивни русофоби, отколкото на историческите факти. Това е предизвикало справедливото огорчение на руския патриарх Кирил, който на срещата с нашия Президент, а и преди отпътуването си от София на 4 Март 2018 г. заяви, че не може да се говори на общо основание за полски, литовски или финландски принос, заедно с руския.

Сегашните региони на Полша, Литва и Финландия тогава са били част от Руската империя. Такива държави с национални парламенти, които да вземат решения за участие във война срещу друга държава, тогава не е имало. Те са били руски провинции. Там са разквартировани части на руската армия, но това не означава, че са били съставени само или главно от местни войници и офицери. А за Украйна и дума не може да става. Такава държава и такъв народ през онези години не е имало. Този регион, като част от Руската империя, тогава се е наричал Малорусия. Патриарх Кирил също добави, че в историята на Полша, Литва и Финландия никъде не пише за техен принос в освобождението на България от турско робство, а в руската история това е записано на специални страници с кървави букви.

У нас има хора, способни да помрачат и най-светлите ни празници, какъвто е 3 Март. Особено ако е свързано с омразната им Русия. За нещо конструктивно те не са способни! Те са гениални създатели на скандали и на най-груби извращения и лъжи. Извратиха думите на руския патриарх, като го обвиниха , че е дошел „да рови костите на загиналите”. Чудовищна измислица! От неговите изявления по време на тържествата няма никакво основание за такъв мракобесен извод. Силно извратена е интерпретацията на словото на патриарх Кирил на срещата с нашия Президент. – че се бил накарал на президента Радев, че тропал по масата. Че ни назидавал. Че повишавал тон. Лъжи, лъжи, лъжи!.

Аз изслушах два пъти записаното 7-8 минутно видео със словото на Патриарх Кирил. А и зная добре руски език. Няма и помен от това, което се представя сега на неосведомените. Чух едно искрено обяснение на обстоятелствата в Русия непосредствено преди Руско-Турската война, все още невъзстановена от пораженията в Кримската война. За трудните решения, пред които е било изправено тогава руското висше ръководство и дори за разделението в държавното ръководство по въпроса за войната, поради неподготвеността на армията. За силните настроения в Русия тогава да се помогне на братския български народ, които в крайна сметка са надделяли при вземането на държавното решение.. За героизма на руските войски и за понесените жертви. За огорчението си от злонамереното извращаване на историческите факти от български политици и други лица.

Смисълът на краткото, наситено с горчивина, искрено изявление на руския патриарх пред нашия президент, по извращенията на историческите факти около войната от наши фанатични русофоби, беше тотално извратен от същите фалшификатори на историята. Тези хора мразят Русия и всичко руско! Още малко и ще обявят Америка за наш осводител от „турското присъствие“. Точно така, както сега на американски ученици се представя, че Америка е главният победител на Хитлеристка Германия през Втората световна война.

Други се опитаха да „разпределят“ благодарността ни, като я насочват само към обикновния руски войник, но не и към империята. Това са примитивни разсъждения на некомпетентни хора. Ами ако не беше оповестеният в Кишинев на 12/24 Април 1877 г. Манифест на императора Александър II, за обявяване на война на Османската империя, ако не беше руският генералитет и цялата държавна администрация да организира, мобилизира, обучи и въоръжи стотиците хиляди войници и да ги изпрати да воюват зад Дунав, ако не бяха хилядите руски военни командири от най-ниското до най-високото равнище на различните фронтове, как редовите руски войници щяха да ни освободят? Следователно, благодарността е и към отделните войници, офицери и генерали, и към империята. Това деление е странно за човек с нормален разсъдък.

На 5 Март 2018 г. прочетох в интернет за инициатива на неизвестни лица, които искат да се промени датата на националния ни празник, защото „със Сан-Стефанския договор не се създава българска държава, а се постановява руска окупация”. Чудовищна измислица на болни мозъци! Както казват, „всичко Мара втасала“, та сега и с нова дата за празника ще се занимава! Това, освен че е исторически невярно, съдържа и цинично извратени оценки на фактите. Опит да се ухапе отново Русия. От това изречение личи, че е изчезнало нещо (турско робство, което не се оценява като лошо, нито се нарича робство - бележката моя) и е заменено с нещо друго - „руска окупация” (а съдържанието на тази дума, както знаем, е натоварено със силен негативизъм - бележката също е моя).

Руска окупация на България в строгия смисъл на тази дума, по онова време, не е имало. Защото, като се започне от първите седмици, през няколкото години след войната, останалите тук руски граждански и военни власти са били заети изцяло със създаване основите на българската държавност върху голата държавна поляна. Без руската помощ в тази насока тук щеше да настъпи пълен хаос през следвоенните години, с непредвидими последици. Може би някои щяха да искат връщане на турците, за възстановяване на реда.

И още нещо много поучително. След завършването на освободителната война със Сан-Стефанския договор, първа грижа на Русия е била изграждането на инфраструктурата на нашата държавност на гола поляна. От гледна точка на нашите национални интереси, по-важно действие в момента от това не е имало. Първа грижа на големите западноевропейски държави тогава е била да подготвят Берлинския договор от юли 1878 г. за брутално „окастряне” на България, за свеждането й до малкото княжество на север от Стара планина, за да не се допусне излаз на Русия на Егейско море. По-вредно за България действие от това в момента не е можело да се измисли. И тези факти се премълчават грижливо от нашите русофоби, за да не обидят настоящите си западни господари за антибългарските действия на тогавашните техни предшественици.

Ако руските власти по онова време възнамеряваха да останат завинаги тук като окупатори (както някои български лъжеисторици ни внушават сега), те нямаше да създават основите на независима българска държавност още през първите месеци след освободителната война, а щяха да ни наложат своята, със свои хора, без да подготвят местни граждански и военни управленски кадри и да създават материална инфраструктура на бъдещата българска държавност.

Това показва кой ни е желаел тогава доброто и кой – злото. На кого следва да сме благодарни и на кого не трябва. То също показва, че ние никога не бихме могли да се освободим сами със собствени сили, срещу могъщата турска армия, обучавана, въоръжавана, командвана на най-високо равнище и подкрепяна политически от големите западноевропейски държави. Въпреки героичния подвиг на шепата наши опълченци на Шипка. 280-хилядната отлично въоръжена, обучена и добре командвана, включително и от европейски генерали, турска армия на наша територия, тогава щеше да се справи с 10-12-хилядите български опълченци само за няколко дни.

Някои фанатични русофоби настояват сега за отказ от 3 Март като наш национален празник, защото „разделял и противопоставял българите”, с друга, по-обединяваща дата. Подхвърля се и датата 24 Май. Това е поредното странно твърдение на русомразците. Според тези личности излиза, че освобождението ни от турско робство не обединява, а разделя българите. Мозъкът ми не побира това налудничаво твърдение. Тази дата може да противопоставя българи и турци, или богати и бедни българи, но в никакъв случай – истинските българи. Тази дата може да разделя нормалните съвременни българи и фанатичните русомразци, които губят самообладание само при споменаване на Русия. Но ако първите са 90-95%, вторите – русомразците са 5-10% от сегашните българи. Дават ли си сметка тези хора, че ако не бяхме освободени тогава от турско робство, може би и до сега щяхме да сме турски вилает и нямаше дори да знаем за двамата братя и за българо-славянската азбука. На тази тема се спирам тук и на друго място.

И още нещо. Нима идеята за освобождение от пет вековно турско робство не е достатъчно обединяваща и тогава и сега! Нима е имало що годе значими обществени сили в България по онова време, които са били против освобождението, за да се говори, че народът ни е разделен по този проблем! Това могат да измислят само налудничави мозъци!

Изпитвам силно неудобство, че имам сънародници с такова извратено скандално мислене и груби тенденциозни оценки. Ако слушаме техните чудновати оценки логично е да съжаляваме, че сме били освободени от турско робство. Обществото ни се разделя и дори противопоставя не от датата 3 март, а от извратени умове, скарани с нормалния човешки разсъдък.

Сега с благоговение си спомняме за българските капитани, командвали нашата млада армия, която разгроми сръбските нашественици край Сливница-Гургулят в началото на ноември 1885 г. По политическите оценки на Сръбско-Българската война, започната от Сърбия, Русия е била на сръбска страна, поради обтегнати в момента отношения между Българското и Руското правителство. Причините за това обтягане са сложни и се дължат на ограничения, наложени върху поведението на Русия от Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и други страни, засягащи косвено и България. А също и от недостатъчна координация на националните интреси на Русия и България, между правителствата на двете страни, в този момент. Кой е казал, че Русия е била длъжна винаги да подчинява своите национални интереси на българските, без консултации между двете страни? И коя велика държава прави това спрямо малките си съюзници. А може би е имало и ограничения, наложени върху Русия, които българските власти не са познавали или не са желаели да спазват. Отслабената Русия от току що завършилата тежка освободителна война, обаче не е имала възможности за маневриране. И е била принудена да ги спазва, заплашена със санкции от западните държави. И за това ли пак Русия е виновна!. Ние сме винаги прави, Русия е винаги виновна! Такава е логиката на нашите русомразци.

Но тук по-важно е друго. Кой подготви българската армия само за 7 години след освобождението? И от нулата я направи способна да защитава току що придобитата свобода и независимост на България, от по-добре подготвената в продължение на десетилетия Сръбска армия!

През октомври 1885 г. нашата армия е наброявала 135 хил. души, от които само 8 хиляди на западната граница със Сърбия. Основните ни сили са били на границата с Турция, от където се очаквало военно нападение, като реакция срещу Съединението на 6 септември 1885 г. Нашата армия е командвана от група млади офицери – капитани, обучени от руски специалисти в руски военни училища и в единственото българско военно училище, създадено тук от Русия и работещо с руски офицери. Цялото леко, средно и тежко въоръжение на нашата армия е било руско. Военните устави по които функционира всяка армия в мирно и военно време са били руски.

Представяте ли си какво би се случило в началото на ноември 1885 г., ако мнимите руски завоеватели (според българските русофоби) не бяха направили всичко това! Сръбският крал, след като ни обяви война на 2 ноември 1885 г. и настъпи със 48 хилядна обучена армия срещу нашите малобройни защитници в началото, можеше да превземе София, докато бъдат прехвърлени подкрепленията от турската граница. И щеше да изпълни заканата си да пие кафето си пред Конака в центъра на София, през същия ноемврийски ден надвечер.

Някои отчаяни русофоби, търсещи с лупа „аргументи” против Русия, се позовават и на извадени извън контекста изречения, приписвани на Левски, с които „доказват”, че той е бил за освобождаването на България от турско робство със собствени сили, без да се разчита на външна, в случая – на руска помощ. Аз се съмнявам дали великан като Левски е можел да бъде толкова наивен! Така може да е било през първите, изпълнени с наивни илюзии, години на апостолската му дейност по създаването на Комитети из България и впечатленията му от срещите с най-възторжените членове на новосъздадените комитети по селата и градовете.

По-късно, обаче, настроението му се е променило напълно, след като е бил предаден от българин; след като никой не прави опит да го освободи, когато турският конвой го е прекарвал от Северна България до София; след като в съдебния състав е имало и българи, които са го разпитвали не по-малко усърдно от турците; след като всичките му арестувани бивши другари са направили пълни признания пред съда в негово присъствие и са стоварили цялата отговорност върху Левски; след като под смъртната му присъда стоял и подписът на българин. В резултат на всичко това го е обхванало горчиво разочарование.

Според големия наш историк, покойния проф. Николай Генчев, непосредствено преди обесването, в ареста Левски е заплакал пред група пасетители от разочарование и мъка, заради робската покорност на българския народ, „очакващ свободата да му бъде поднесена на тепсия в къщи”, както той се изразява. Същото безразличие българите са проявили няколко години по-късно и спрямо Ботевата чета от Козлодуй до Врачанския балкан, където тя е изоставена без подкрепа, изолирана и унищожена. Равнодушието на българите е преобладавало през десетилетията преди освобождението.и спрямо другите чети на български бойци, проникващи от Румъния.

Известни са пророческите, проникнати от дълбоко разочарование, думи на Любен Каравелов, когато е научил за залавянето на Левски: „След като между българите се намериха хора да предадат и светец като Левски, този народ не заслужава свободата си”.

Известна е и съдбата на Априлското възстание през 1876 г. Въпреки ограничения брой на участниците в него и на само няколко възстанали български региона, зверското му потушаване без особени усилия от турските власти, е имало една важна заслуга - да привлекат вниманието на видни руски и западни интелектуалци върху страданията на един народ, който се нуждае от помощ. Тези интелектуалци пък са повлияли за активизиране действията на своите правителства. И главно на руското правителство.

Колкото и да е неприятно за нас да го признаем, главната поука за нас от тези събития е, че този народ, освен че е нямал собствена организирана военна сила, не е бил политически и психологически подготвен в масови мащаби да се бори много по-агресивно за собствената си свобода.. Не е изключено с такъв търпелив народ турското „присъствие” по нашите земи да е продължавало и до наши дни. А ние да сме „обгрижени” и до днес от религиозната толерантност на окупаторите, за която ни напомни на 7 януари 2018 г. Турският президент, при откриването на ремонтираната желязна православна църква в Истанбул. Ние обаче добре помним окъпаните с българска кръв „грижи” на турските окупатори.

На 12 февруари 2018 г. г-н Ердоган призна публично нещо, което всеки средно интелигентен съвременник знае – че днешна Турция е продължител и наследник на Османската империя; че както правилно каза той „историята на Турция не започва от 1923 г. с прокламирането на републиката от Кемал Ататюрк”. Добре е това да се знае от сегашните фанатични български русофоби и любители на пренаписване на историята. И най-вече да се знае и помни от нашите деца и внуци, на които в сегашните учебници се предлага силно манипулирана история за тези години. И не само за тях. Един бивш български президент в първото си слово на 3 Март преди 5-6 години, обладан от умраза към всичко руско, дори не спомена името на Русия, говорейки за освобождението на България от турско робство. Нормално мислещ човек, трудно би си позволил подобно поведение, особено заемащ такъв висок пост. Това поведение на Плевнелиев премина всички граници на човешко благоприличие! И се превърна в подигравка с историята. Това беше поведение на съвременен политически яничарин.

Много години по-късно, Съветският съюз ни помогна през септември 1944 г. за изтласкването на отстъпващите немски войски от България и от другите Балкански страни, за свалянето на прохитлеристкото правителство на 9 септември 1944 г. Без съветската армия, готова във всеки момент да прсече Дунав, ние и това не можехме да направим сами.

Много важна е подкрепата на Русия и на Парижките мирни преговори в 1946-47 г. да се запазим в предвоенните си териториални граници, въпреки че бяхме третирани като съюзник на Хитлеристка Германия. Гърция, с подкрепата на Великобритания, САЩ, Франция, Австралия и други западни държави и техни сателити, е претендирала тогава за 10% от нашата територия (Родопите и Пирин). Съветската делегация на преговорите, водена от Молотов, с твърдата си позиция предотвратява новия опит на правителствата на западните държави за териториално разпокъсване на България и свежда до символичен минимум репарациите, които нашата страна е трябвало да плаща.

Без победата във Втората световна война над Хитлеристка Германия, с решаващата роля на Съветския съюз, Европа и сега можеше да е обединена, но под сянката на фашистката идеология. Затова е кощунствена подмяната на Деня на победата – 9 Май 1945 г., с Ден на Европа. Защото без Деня на победата нямаше да има Ден на Европа! Нима това се нуждае от допълнително разясняване! Също така враждебни са и настоящите икономически и други санкции на Европейския съюз срещу Русия, под американски диктат.

Съветският съюз ни помогна между 1944 и 1989 г. за превръщането на България от изостанала земеделска в средно развита индустриално-аграрна държава. Голяма част от изграденото през този период беше разрушено вандалски през последните 28 години. Добре че съвременните вандали у нас не посмяха да посегнат на енергетиката, построена главно със съветски съоръжения, та сега сме на топло и светло.

Хладнокръвният анализ на историческите факти показва, че без активната роля на Русия през последните 150 години, България едва ли щеше да я има сега в настоящия й вид, на картата на Европа. Ние дължим съществуването си като държава в сегашните граници, на историческата закрила на Русия през всичките тези години.

Ако не беше освободителната и закрилническа роля на Русия, днес може би щяхме да сме провинция на Турция. Щяхме да ползваме чужда азбука, да говорим на чужд език, да носим чужди имена, да празнуваме чужди празници. Нямаше дори да знаем за светите братя Кирил и Методий, за Хилендарския отшелник Паисий, за великаните Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и другите великомъченици.

Така ли трябва да се отблагодаряваме сега на тази велика държава и на нейния велик народ! Да сме благодарни не означава да сме безлични и сервилно покорни пред Русия! Никой не уважава и не се доверява на държава като нашата, с такива неблагодарни управници,! Не ни уважават истински дори и настоящите ни западни господари, на които нашите управници служат сервилно послушно. Защото утре те може да постъпят по същия начин и спрямо американските и европейските си господари. Такъв народ все по-трудно ще си намира истински приятели! А без приятели в живота е много трудно. Още по-трудно е за малък народ, като нашия, в сложните съвременни отношения на такова политически ветровито място в югоизточния регион на Европа!

Известна е вековната мъдрост: „Достойните всеки уважава! Дори и противниците им! Сервилно послушните – никой! Дори и господарите им!”

Като имаме предвид посочените исторически факти и настоящите си икономически и други интереси, България трябва да нормализира политическите, икономическите, научно-техническите и културните си отношения с Русия. Защото, независимо от настоящите добри отношения между България и Турция, расте стратегическата заплаха от непредвидимата реваншистка политика на Турция с намеренията й да възстанови някогашното величие на Османската империя в осъвременена форма, обоснована от Ахмет Давутоглу в неговата книга „Стратегическа дълбочина”, а също и от други турски идеолози.

Това означава посегателство и върху България, която Давутоглу продължава да нарича Румелия. Както вече споменах по-горе, Турският президент заяви при откриването на Желязната църква в Истанбул през януари 2018 г., че се гордее с миролюбивата, дори покровителска религиозна и културна политика на турците спрямо покорените народи, „навсякъде, където са били в миналото“. А ние знаем от историческите факти какво е било това „покровителство”. Окъпано с българска кръв!

Сами не можем да се защитим от нарастващите опасности. Още по-малко можем да разчитаме на ЕС, който не смогва да опази и себе си дори. Разбира се, аз не очаквам въоръжено нападение от Турция с класически и традиционни военни средства. Това сега нито е възможно, нито е необходимо в Европа, а и на самата Турция. В сложни ситуации, обаче, когато ще трябва да се избира между фундаменталните конфликтни интереси на България и Турция, ЕС и НАТО ще предпочетат Турция. А такива сложни ситуации сигурно ще възникват през следващите години и десетилетия.

За тях Турция е по-ценен и по-важен стратегически съюзник, с нейните мащаби (81-милионно население), географско и геополитическо разположение на границата между двете световни цивилизации. Страна през която минават и ще продължат да минават все по-мощни миграционни потоци от Азия и Африка към Европа и мащабни енергийни канали от Близкия Изток и Северна Африка, към Европа. При подобна опасност ЕС и НАТО ще помогнат на България толкова, колкото помогнаха на Гърция срещу турското военно нахлуване в Кипър през 1974 г. и окупираха 40% от неговата територия, при 18% турско население на острова.

Русия е единствената реална защита на нашата обща славянска цивилизация, православна религия, сходен език, култура и многовековни общи фундаментални материални, духовни и културни ценности и традиции, на която можем да разчитаме сега и в бъдеще. Тази историческа общност не подлежи на забрава, дори при най-голямо старание на наши и чуждестранни русомразци!

България не е тук на този бурен географски кръстопът за пет или десет години. Ние сме тук от векове и ще останем във вековете. Никой не би предсказал какво може да се случи на това ветровито геополитическо кръстовище през следващите десетилетия и векове. На малък народ с малка и слаба държава, като нашата, практически без армия, е много трудно да устои тук на възможни бъдещи геополитически урагани. Нужни са ни надеждни силни приятели. Няма по-сигурни приятели от проверените в миналото при възходи и падения. Русия е такъв наш приятел. Ако се грижим за бъдещето на България трябва да пазим приятелството си с Русия. Нямаме друга дългосрочна опора.

Някой може да каже: ще разчитаме на помощта на НАТО е на Европейския съюз. Но тези организации с гръмки названия, са до голяма степен без реално съдържание. През последните 60-70 години те не са помогнали физически на никого, изпаднал в нужда. Освен това, никой не може да гарантира дали НАТО и ЕС ще съществуват реално след 40-50 и повече години. Като че ли по-вероятно е обртното. Русия обаче е реална могъща сила, която спаси Европа на врмето от амбициите на Наполеон, а през 20-ти век - от хитлеристката чума. На нея ние българите дължим своето съществуване като държава през последните 150 години. Тя е тук от векове и ще я пребъде през вековете.

България не трябва да подкрепя налагането на икономически санкции от ЕС срещу Русия, не само защото от това страдат нашите текущи интереси в енергетиката, туризма, външната търговия, транспорта, отбраната и други сектори. Санкциите противоречат и на всички основни принципи и закони на съвременния световен стопански и политически обмен, в това число и на правилата на Световната търговска организация (СТО). Санкциите на България срещу Русия противоречат и на наситената с факти историческа логика на нашите взаимоотношения през последните 150 години.

Ако няколко страни членки на ЕС, като Полша, Швеция, Литва, Латвия, Естония и Румъния са имали сложни исторически отношения с Русия и сега желаят да ги продължават, това си е тяхна работа. Ние не трябва да имаме нищо общо с това. В продължение на повече от 150 години сме имали много добри отношения с Русия и не трябва да допускаме да бъдат помрачавани, защото така може да се иска сега на няколко източноевропейски правителства.

Те могат да избират какви отношения ще поддържат сега с Русия, ако това се диктува от техни интереси. Но нямат право да ги налагат и на нас, чрез Европейския съюз, поради съвместното ни членство в тази организация, защото такъв избор не отговаря на нашите интереси. А всички други „доводи” за санкциите са несериозни. Имам предвид завърналият се в майката родина руският от векове Крим, по волята на неговите настоящи обитатели. Обитаваният от милиони братя руснаци Донбас, а и голяма част от Украйна, на югозапад до Одеса. Разположението на руска военна техника, на военни части и провеждането на военни упражнения в един или друг район на Русия се решава от руските власти, а не от западноевропейските й съседи. Договорните отношения на Русия със Сирия, Иран и други държави се решават също от руското правителство. Предаванията на руските радио, телевизионни, интернетни и други медии – от техните ръководства, а не от западните правителства. Всяка друга велика държава на мястото на Русия би постъпвала сега по същия начин. Дори още по-твърдо в охрана на собствения си дом, като държава.

Това което Русия прави сега и за което я обвиняват, че нарушава международното право, се свежда до защита на дома си пред самия му праг, на стотина километра от Санкт Петерсбург и на около 500 км. от Москва, в резултат на разширението на НАТО с 1500-2000 км. на изток, в грубо нарушение на предварителна договореност между САЩ и Съветския съюз, както посочих по-горе. И ако някой сега нарушава грубо международното право и международни договорености, това не е Русия, а САЩ и техните европейски съюзници със разширяването на НАТО, агресията срещу чужди държави, без разрешение на Съвета за Сигурност на ООН, грубите икономически и правни санкции срещу Русия и други държави. За съжаление, България участва активно в тези санкции.

Оставайки засега член на Европейския съюз, България трябва да се дистанцира от всички действия на ЕС и на НАТО срещу Русия, които противоречат на нашите фундаментални национални интереси. Националните ни интереси трябва да са над всичко в поведението ни като член на тези организации. Още повече, че народът ни не е питан предварително за това членство. Защото тези антируски действия обслужват чужди, а не наши национални интереси. Нашите отношения с Русия трябва да се основават на българските, а не на чужди интереси. Това е критерият за нашето съвременно поведение.

Преди няколко години министър-председателят Бойко Борисов заяви публично, че в случай на война на НАТО с Русия, България ще воюва срещу Русия. Това противоречи на фундаменталните стратегически интереси на България, на нашето бъдещо съществуване като държав. Настоявам той да се извини публично за това си изявление и да си припомни думите на Цар Борис III, изречени по време на Втората световна война „Винаги с Германия, но никога срещу Русия”. Съвременното звучене на тези думи, към които България трябва да се придържа плътно е „В Европа, но никога срещу Русия”. Милиони българи чакат публично извинение от Бойко Борисов. И то без отлагане!

Наскоро беше чествана 140-тата годишнина от освобождението на България от турско робство. Бяха напомнени много важни епизоди от нашите отношения с Русия през десетилетията. Включително предоставянето на православието и азбуката от малката България на голямата Русия преди много векове. Заключителна фаза на праздненствата, както винаги в такива случаи, беше Държавният прием на Президента на 3. Март вечерта за чуждестранните дипломати, за изтъкнати държавни, военни, научни и културни дейци.

Държавният прием обаче беше бойкотиран колективно и организирано от Министър председателя, Председателя на Народното събрание, от всички министри, от депутатите от управляващата коалиция (с едно изключение) и техни съмишленици. Аз не помня такава провокация срещу българската държавност през последните 30 и повече години в България и в Европа.

Бойкотът беше насочен срещу Президента на Републиката, без да е предизвикан от него. В действителност обаче, бойкотът беше провокация срещу Националния празник, срещу българския народ, срещу паметта на великаните на борбата за свобода, като Раковски, Каравелов, Ботев, Левски и другите великомъченици, срещу паметта на загиналите при потушаването на Априлското въстание, между които и зверски закланите в Баташката църква, срещу паметта на загиналите в Руско-Турската война 109 хиляди (а по други сведения 68 хиляди) руски войни и няколко хиляди български опълченци, срещу паметта на загиналите край Сливница, отблъсквайки сръбските нашественици през ноември 1885 г., срещу паметта на загиналите в Първата и Втората световна война за свободата и независимостта на България. А също и срещу дипломатическия корпус в София. Този организиран бойкот на Държавния прием ни показа какви случайни хора управляват България сега. И колко опасни са те за националната ни сигурност!

В тази връзка изразявам дълбокото си възмущение от липсата на реакция от българските медии и българското така наречено гражданско общество, срещу тази провокация на Бойко Борисов! По същество това е държавен бунт, а медиите и обществените организации мълчат. В една цивилизована европейска държава щеше да има бурна медийна и обществена реакция срещу безотговорния министър председател и Председателя на Парламента. Казват, че всеки народ има такова правителство, каквото заслужава. Ние наистина си го заслужаваме!

Естествен, а не протоколен център на тържествата беше Шипка. Първо, защото решаващата битка за спечелване на освободителната руско-турска война, беше битката на Шипка. Това е известен на всички безспорен факт. Второ, защото на Шипка хилядите руски войни и български опълченци воюваха в буквалния смисъл на думата, рамо до рамо, срещу връхлитащите далеч по-многобройни турци. На никое друго място по време на освободителната война, българи и руснаци не са се борили и умирали така плътно Мкарзаедно за нашата свобода. Президентът Радев неслучайно заяви, че костите им са на върха, смесени едни с други и никой не може да различи руските от българските. Трето, на никое друго място по време на тържествата най-видните български и руски гости не са били така близо с хилядите присъстващи българи и не са можели да общуват така непосредствено с тях. Това е позволило на руските гости да разберат колко топли са отношенията на българите към Русия, за разлика от по-хладните протоколни отношения на другите официални власти, с изключение на Президента. И Руският патриарх го е почувствал от братското поведение на хилядите обикновени българи на Шипка. Макар че нашите власти и тук се погрижиха да ограничат достъпа на хиляди българи до Шипка с помощта на различни транспортни трикове, защото там щяха да се срещнат с Президента Радев и Руския патриарх Кирил.

Вероятно, имайки предвид горните обстоятелства, Президентът Радев правилно е избрал да присъства там и да е заедно с насъбралите се хиляди хора, а не в София пред паметника на незнайния воин, където се покланя много по-често по други поводи и където властите са искали да го изолират по предварителния план на Протокола. Хилядите хора го посрещнаха с бурни ръкоплескания, а Караянчева - с освирквания. Управляващите бяха силно засегнати от масовото освиркване. И обвиниха за това Президента Радев.

А каква беше неговата „вина”? Защото присъствал там и бил посрещнат радушно, за разлика от освирканата председателка на Парламента. Той не произнесе нито дума по неин адрес. Управниците вероятно очакваха това и искаха да го избегнат с предварителната протоколна режисура. Те не се опитаха да разберат истинската причина за освиркването.

Чрез Караянчева хората освиркаха самозабравилите се управници на ГЕРБ. Те навярно щяха да освиркат още по-силно Бойко Борисов, но той не участва в тържествата, с изключение на зарята вечерта пред Народното събрание, далеч от хората. Освиркаха ги, защото излъчват лъжи, лицемерие, умраза и демагогия. Защото навсякъде и във всичко виждат заговори срещу покварената си власт.

В този исторически контекст и с оглед на текущите ни потребности, България трябва да нормализира икономическите, научно-техническите и културните си отношения с Русия, без това да променя, засега, отношенията ни с Европейския съюз. С други думи, да правим с Русия това, което правят сега Турция, Германия, Франция, Италия, Унгария, Австрия, Гърция, Кипър, Чехия, Словакия, Словения, Сърбия и други европейски страни.

Въз основа на горното препоръчвам:

Още през 2018 г. да се възобнови работата на Съвместната Българо-Руска комисия за търговско и икономическо сътрудничество. Да се изготви ориентировачна програма за най-перспективните направления на търговското, икономическото, научно-техническото, културното и друго сътрудничество между двете страни.

Да се възобнови строителството на АЕЦ Белене с използване на вече доставените съоръжения, ако вече не са повредени, поради няколкогодишното им съхранение на открито. Да се създадат условия за изграждане на централата като съвместен руско-български проект.

Да се проучат възможностите за изграждане на отклонение от газопровода „Турски поток”, през България към Сърбия, Унгария и други страни на запад от нас.

Като продължение на опита ни от преди 30 години, да се проучат възможностите за поемане изграждането на обекти в Русия от български строителни фирми, с което ще се осигури работа за десятки хиляди българи при високи доходи и други подходящи условия.

Да се проучат интересите за руски преки инвестиции в България.

Да се възобнови и сътрудничеството между наши и руски региони и градове.

Да се възстановят и активизират връзките между БАН и нашата Селско-стопанска академия с Руската Академия на науките и други руски изследователски институции, а също между наши и техни университети. Да се поиска увеличение на броя на стипендиите за български студенти за обучение в руски университети.

Ако има интереси от руска страна, да се подпомогне разширяването на материалната база за приемане на повече руски туристи на почивка в България. България сега приема само около 550 хил. руски туристи.

Ако има интереси от руска страна да се стимулира създаването на съвместни земеделски стопанства у нас за производство на плодове, зеленчуци, грозде и други земеделски продукти за целеви износ в Русия. Нашите природно-климатични условия предлагат голям потенциал за такова трайно сътрудничество със солидни доходи за българското земеделие.

Ако има интерес от двете страни да се възстанови ферибоотната връзка между Варна и съответно руско пристанише на Черно море.

Българските власти да извършат необходимата подготовка и до края на 2018 г. да преустановят участието си в санкциите на ЕС срещу Русия.

Изброените начинания ще доведат до създаването на десетки хиляди нови работни места и нови доходи на български граждани и приходи в българския бюджет. Нетните изгоди от възобновяването на търговско-икономическото и научно-техническото сътрудничество ще се измерват през първите години със стотици милиони лева, а през следващите – с милиарди лева годишно.

Препоръчвам на Президента Радев да предложи изброените идеи за сътрудничество с Русия по време на предстоящото му посещение в Москва.