Някои хора още не са осъзнали вредите от ниските „плоски” данъци

Познавам колегата Петър Димитров от много години. Не съм обаче чел нищо от него през последните 7-8 години. Мислех си, че с мълчанието изкупува грешките си за активното си участие като министър на икономиката при въвеждането и прилагането на „плоските” данъци. през 2007-2008 г. Затова прочетох с интерес неговата статия в ДУМА „Олевяване” не означава „оглупяване”. Най-общото ми заключение е, че съм съгласен само със заглавието, без кавичките в двете думи, но не и със съдържанието на статията.

„Плоският” корпоративен данък беше въведен от 1 януари 2007 г. Тогава колегата Димитров беше член на Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП – позиция, която му позволяваше да оказва някакво влияние при вземането на такива важни решения от правителството с мандат на БСП. А министър председател беше Сергей Станишев – председателят на БСП. От юли 2007 г. Димитров стана министър на икономиката, а „плоският” данък върху доходите на физическите лица беше въведен от 1 януари 2008 г., т.е. с неговото пряко и активно участие. Като министър на икономиката е можел да оказва още по-силно влияние при вземането на такива важни решения в неговата сфера на министерски компетенции и отговорности. Можел, ако е искал.

Очевидно тогавашните му действия не са били моментно увлечение, каквото аз допусках, а дълбоко вътрешно убеждение. Нещо повече, докато Станишев тогава считаше ниските „плоски” данъци за десни инструменти, Димитров е бил убеден, че „плоският” данък върху доходите е ляв инструмент. И продължава да мисли така до сега. Без да е извлякъл някакви поуки от катастрофалните политически последствия за БСП и за икономиката ни от стопанската политика през годините, когато заемаше високи постове в БСП и в държавата до лятото на 2009 г. По стар български политически обичай, сега обвинява други хора за тежките последствия за БСП от 2009 г. насам, от дълбоко погрешната икономическа политика, в чието формиране и прилагане е участвал. Поне ако се съди по заеманите от него високи постове по онова време.

В статията му има остри критики срещу ръководството на БСП през последните години. Аз също съм критикувал дясната неолиберална политика на ръководството на БСП по времето на Станишев, но от обратните позиции. Най-силно съм шокиран от оценката на колегата Димитров, че „въвеждането на плоския 10% данък върху труда... от лявото правителство на Сергей Станишев е най-справедливата и радикална данъчна мярка за целия период на прехода... Това е данък, който поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, поощрява стремежа към по-високи трудови доходи. Този данък не наказва, а стимулира труда”. И по-нататък „В България няма социална група или прослойка, която да „мечтае” за прогресивно данъчно облагане на труда”. Или, че с тази си политика „БСП къса пъпната си връв с науката”.

В изредените впечатляващи „достоинства” на въпросния данък няма нищо вярно. По-скоро обратното. Недоумявам на коя земя живее колегата Димитров, за да прави такива изводи! В реалния или във въображаемия виртуален свят.

Най-горещи привърженици на този данък у нас са най-десните политици и икономисти от категорията на Дянков и компания. Те не позволяват и дума да се издума за неговата отмяна. Всяко посегателство срещу този данък е табу. Евентуална отмяна на данъка, според тях, ще предизвика хаос, икономическа и социална катастрофа.

Най-силните му критици са в левите и в здравомислещите центристки и безпартийни патриотични среди на българския политически спектър. Те настояват за бърза отмяна на двата „плоски” данъка: данъка върху доходите на физическите лица и данъка върху печалбата и замяната им с прогресивни.

Колегата Димитров не си ли задава въпроса защо е така? Защо всички останали грешат в оценките си за тези данъци, освен той. Десните харесват „левия данък върху труда”, а левите предпочитат „десен данък върху труда”? Защо крайно десните либертариански български политици и икономисти са така силно влюбени в този „ляв” данък? Толкова ли са глупави, за да го правят? Левите също са „оглупели”, като се борят за въвеждане на „десния” прогресивен данък. Как се чувства той в такава ултрадясна компания от политици и икономисти?

През онези години Станишев твърдеше, че „с десни инструменти (т.е. с ниски плоски данъци – добавката моя) решаваме социални задачи, като увеличаваме постъпленията в бюджета”. Станишев беше прав - инструментите бяха наистина десни, но с тях не се решаваха социални задачи, защото бюджетните постъпления не се повишаваха. Нито постъпваха повече преки чужди инвестиции, каквито ни обещаваха в изобилие привържениците на ниските „плоски” данъци, преди тяхното въвеждане. По това съм писал многократно през последните 7 години, като цитирах официални данни за намаляващите и силно колебливите постъпления от двата преки данъка и за вредите от тяхното прилагане. Който се съмнява може да посети сайта на Министерството на финансите, раздел Статистика – за данъчните постъпления по години, а и моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm.

Колегата Димитров допуска редица груби грешки и дори произволни твърдения:

Първо, той подменя съзнателно името на данъка, а от там и неговата същност. Данък върху труда у нас няма. Чел съм доста на тема данъци на различните световни езици, но не съм срещал в нито една публикация, че това е данък върху труда. На английски го наричат income tax; на руски – подоходный налог; на френски – impot sur le revenue; на испански – impuesto sobre la renta; на немски – einkommen steuer. Действителното название и дълбоката му същност на български език е „данък върху доходите на физическите лица”. Има го във всички европейски страни и в повечето държави извън Европа. Данък върху труда и данък върху доходите са съвсем различни названия, с различен обект и различно съдържание. Такова произволно прекръстване на данъка върху доходите е било нужно, за да се „докаже” някаква предвзета теза.

Второ, в нашия Закон за данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) пише: „Общата годишна данъчна основа по ДДФЛ е сумата от годишните данъчни основи от дохода от трудови правоотношения, дохода от други стопански дейности, дохода от наем или други възмездно предоставяни за ползване права или имущество, дохода от прехвърляне на права или имущество, дохода от други източници, намален с предвидените в закона данъчни облекчения”. Има пет групи с общо 15-20 данъчни облекчения.

В статистиката на НСИ за доходите на домакинствата четем, че те включват: работна заплата (54,2%); пенсии (25,8%), които не се облагат с данъци; доходи извън работната заплата; доходи от предприемачество; от собственост; обезщетения за безработни; семейни добавки за деца; други социални помощи; доходи от домашното стопанство; доходи от продажба на имущество; други приходи. От изброяването личи, че това съвсем не е данък върху труда, а е задължително безвъзмездно държавно вземане с много по-широк обхват и друга данъчна основа.

Трето, колегата Димитров може да възрази, че главна съставка на данъчната основа са доходите от трудови правоотношения. Това е вярно до известна степен, но той и тук допуска груба грешка, като приема че има пълно съответствие, едва ли не строга функционална зависимост между количеството и качеството на вложения труд, от една страна и получаваната заплата, от друга. Такъв идеален свят няма – нито в България, нито по света. Много често заплатата зависи дори повече от наличието на други фактори, като: опасни рискови условия за трудови злополуки, за вреден за здравето труд, за много тежък физически труд, за прекомерно висока интензивност на труда, за подземен труд, за труда на летци и корабен персонал и т.н. Има също доплащания за нощен труд, за извънреден труд, за работа в празнични дни, за работа в трудни селски, полупланински, планински, гранични и други райони, детски добавки, енергийни и други помощи и т.н., които нямат нищо общо с количеството и качеството на вложения труд, но се отчитат като работна заплата или най-общо – като доход на домакинствата.

Всеки, който познава реалния свят на взаимоотношенията между частни работодатели и наемен труд знае за масовия произвол при определянето и изплащането на заплатите. А често пъти и отказа от изплащане или дори изплащане в натура. Например, ако фабриката произвежда столове или тенджери, поради мнима или действителна липса на парични средства, работодателите плащат на персонала със столове и/или тенджери. Персоналът трябва да се погрижи да ги продаде и да ги превърне в ликвидни парични средства. Колкото по-голяма е безработицата и при липса на елементарен държавен контрол и регулация на пазара на труда, толкова по-голям е произволът на работодателите над работниците. На много места частните работодатели не допускат дейност на синдикатите в техните фирми или уволняват синдикални активисти, за да не защитават колективните интереси на работниците. Бизнесът, по принцип, е против колективното договаряне с персонала и предпочита индивидуалното договаряне, защото е по-лесно да се упражнява индивидуален натиск върху беззащитните работници на тъмно. По данни на БСК в края на 2013 г. предприемачите у нас са дължали на собствения си наемен персонал над 2 млрд. лева. Сега сумата е още по-голяма. Тези пари най-вероятно никога няма да бъдат изплатени на работниците. А трудът като количество и качество е вложен отдавна, произведените с него стоки са продадени и парите са получени от работодателите. Разбира се, между работодателите има и много добросъвестни почтени хора.

Свидетели сме и на груб произвол в съотношенията между заплатите на различните категории персонал. Заплатите на ръководителите на търговски банки у нас са между 50 и 100 пъти по-високи от заплатите на академиците и професорите в БАН и Софийския университет. Нима това има нещо общо с количеството и качеството на труда на двете категории персонал! Да правим ли сравнения между заплатите на ръководния персонал в нашия финансов сектор и на ръководителите на нашата държава – премиер, президент и други. Разликите са 8-10-15-20 пъти в полза на ръководителите на финансовия сектор, а отговорностите са в обратното съотношение. Заплатите на преподавателите в Софийския университет са по-ниски от заплатите на учителите в основните и средните училища, които те (преподавателите) обучават. Да правим ли сравнения на възнагражденията на спортистите в нашия футбол, волейбол, баскетбол, тенис и други с тези на най-големите български учени със световна известност и със стопанските ръководители на средно и високо равнище. Да сравняваме ли символичните хонорари за участие в научни, факултетски и академични съвети в БАН и университетите с тлъстите възнаграждения за фиктивно участие на политици и други лица в надзорни съвети в бизнеса и на други места. Имат ли те нещо общо с количеството и качеството на труда между двете групи персонал? Да напомням ли, че в повечето наши научни списания от години не се изплащат хонорари на авторите на публикации, защото редакциите нямат пари. Нито пък хонорари за участие на видни учени в предавания на електронните медии. Българските учени са принудени да плащат от скромния си джоб за издаване на техните книги, вместо да получават хонорари за тяхното написване. А младите учени в БАН с докторски степени напоследък получават заплати почти колкото чистачките. И т.н. и т.н. Изброяването на изкривяванията е безкрайно!

А да напомням ли за няколкостотин хиляди души, завършили съответна специалност в средните и висшите училища у нас и придобили знания и умения в дадена област, не могат да си намерят работа по специалността и са принудени да вършат работа у нас и още повече в чужбина, за която никога не са учили или е далеч под тяхната квалификация (хора с висше образование, които мият чинии, работят като сервитьори, като таксиметрови шофьори, охранители, чистят улици или са домашни слугини на заможни и богати семейства). Как може да се говори сериозно, че трудовото възнаграждение на тези нещастници е измерител на сложността (квалификацията) на техния труд!

От изброените изкривявания и изключения става ясно, че е много рисковано да се търси пряка причинно-следствена връзка между количеството и качеството на вложения труд и получаваната заплата. Дори ако формално в структурата на доходите на домакинствата работната заплата е около 54%, деформациите в тази връзка са толкова големи и масови, че частта от нея, която наистина изразява количеството и качеството на вложения труд е много по-малка и не може да служи като изразител и измерител на неговото количество и още по-малко – на качеството му.

Колегата Димитров пише: „Прогресивното облагане на труда е десен, а не ляв данък и прехвърля данъчната тежест от капитала към труда”. Може ли колегата да ми обясни защо десните политици и икономисти и целият бизнес у нас и в други източноевропейски страни с подобен данък са категорично за запазване на ниското „плоско”, т.е. „ляво”, както той го нарича, облагане. И са също така категорично против въвеждането на прогресивно, т.е. „дясно”, според неговите думи, облагане. Нали десните данъци би трябвало да се приемат по-добре от дясно настроените хора! Странни политически и икономически салтоморталета: десните предпочитат „леви” данъци, а левите харесват „десни” данъци! Признавам си, колегата Димитров е първият човек от когото чувам, че прогресивното данъчно облагане е десен инструмент!

Не разбирам също как става това „прехвърляне”. Прекият данък върху доходите е със строго фиксиран обхват - облага само физически лица за определен вид доходи и е относително автономен спрямо данъка върху печалбата, който облага печалбата на юридически лица. Може да се говори за прехвърляне на данъчната тежест само в рамките на физическите лица (от бедните към богатите или обратно, както става у нас след 2008 г.), а не между физически и юридически лица. Ако се прави такова прехвърляне, то е в нарушение на закона и подлежи на наказателно преследване.

Плоският подоходен данък облага с еднакъв процент месечен доход от 10 лв., от 100 лв., от 1000 лв., от 10,000 лв и от 100,000 лв. Абсолютните суми на плащанията са различни, но реалната относителна финансова тежест е коренно различна. Особено ако няма необлагаем минимум, както е сега у нас. Не е все едно ако от 100 лв. се отнемат 10 и в без това бедния данъкоплатец остават само 90 лв. За него това е голяма промяна. И ако от 10 хил. лв. на по-богатия се отнемат 1000 и му остават 9 хил. лева. Това почти не променя реално разполагаемия доход на по-богатия, неговия потенциал за потребление и спестяване, неговия начин на живот. Той може дори да не го почувства.

Финансовото бреме за бедните 2,2 млн. души в България с месечен доход до 296 лв. на лице от домакинството (каквато е официалната граница за бедността у нас) при 10% данък върху доходите, без необлагаем минимум е далеч по-тежко, отколкото за богатите и най-богатите. Бедните в случая се лишават от 25-30 лв. на месец или около 300-350 лв. годишно, което за тях е цяло състояние. Сходно е положението на 3,5 млн. души (48% от населението) с общ доход на лице от домакинството от 296 до 561 лв. Една трета от тях са с месечен доход на лице около 300-330 лв. и по същество са в категорията на най-бедните. Следователно 5,7 млн. души (79,2% от българското население) живеят с месечен доход на лице от домакинството под 561 лв. В края на 2015 г. 78% от българските домакинства живеят с общ доход на лице под необходимите средства за издръжка на живота. Тези данни са от изследвания на КНСБ.

Нима това не е достатъчно, за да се разбере колко „справедливо”, както твърди колегата Димитров, е да се обложи с 10% месечен доход от 200-250-290 лв. на лице от домакинството и месечен доход от 5-10-20 или 30 хиляди лева на лице от домакинството! За първата категория данъкоплатци това е допълнително изостряне на тяхната мизерия, а за втората е почти незабележимо. И може ли да бъде икономически, социално и политически стабилно и да се развива успешно общество, което стимулира и дори се гордее с такова „ляво”, както го нарича колегата Димитров, данъчно облагане! Световната практика е доказала, че колкото по-голяма е социалната поляризация в една страна, толкова по-бавно, по-конфликтно и безперспективно е нейното социално-икономическо развитие. Ако изобщо има развитие! А „плоските” данъци подсилват поляризацията в реалните разполагаеми доходи. Още по-силно е това въздействие без необлагаем минимум. А България е една от двете европейски страни без необлагаем минимум.

Бедните и средните слоеве разходват цялата останала им след облагането сума за мизерно, дори оскотяващо текущо потребление, а някои дори умират преждевременно от системно недохранване и липса на достъп до здравни грижи и лекарства. В немалко български села не стъпва лекар с години. Те не могат дори да мислят за спестявания. Над 50% от българските граждани нямат никакви спестявания. А от тези, които спестяват, в края на септември 2015 г. в най-ниската категория депозити до 1000 лв са 7,45 млн. броя (75% от всички депозитни сметки, които съдържат 2,5% от всички спестявания на домакинствата) със среден размер на един депозит 135 лв., т.е. не достигат даже за едно погребение.

Богатите и най-богатите разходват за текущо потребление не повече от 5-10-12% от нетния си доход след облагането, дори при охолен живот. Част от остатъка им отива за спестявания. В края на септември 2015 г. у нас е имало 1078 депозита в категорията от 500 хил. до 1 млн. лева със среден размер на един депозит 702,8 хил. лева. Имало е и 611 депозита в категорията над 1 млн. лева със среден размер на един депозит 2,47 млн. лева.

Другата част е използвана за екстравагантно потребление и/или строеж на резиденции в екзотични райони на света или за корумпиране на подходящи хора във властта, което им се рентира след това десетократно, а може би и стократно. Тази категория от корупционни облаги може да достига астрономически размери в България, но тя не се поддава на оценка.

Нищожна част от доходите на богатите български слоеве се използва за физически инвестиции. През 2008 г., т. е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, тези инвестиции са били 29,4 млрд. лв., а през 2014 г. – 20,1 млрд. лв., при това значителна част (от инвестициите в 2014 г.) са от европейските фондове, а не от вътрешно натрупване. В официалните данни за инвестициите не се прави такова разграничение. Може би защото не е много приятно да се види неприятната истина за мизерното вътрешно натрупване.

Бедните и средните слоеве разходват целия си нетен доход, при много скромно потребление, като плащат 20% ДДС и многократно повече акцизи (за горива, тютюн и алкохол). Богатите и най-богатите (както вече посочих) разходват само 5-10-12% от нетния си доход за потребление на техните домакинства, плащайки 20% ДДС и високи акцизи. Следователно, бедните, освен че получават по-малки по размер доходи, са обект и на по-високо пряко и косвено средно данъчно облагане, в сравнение с богатите. Така техните реални разполагаеми доходи в крайна сметка се свиват още повече и възможностите им за оцеляване се ограничават.

Мога да продължа с този вид анализ на доходите на бедните и богатите в България в контекста на прякото и косвеното данъчно облагане, но казаното е достатъчно и ще спра до тук.

Въпреки изложените до тук аргументи се твърди, че това бил най-справедливият ляв данък през последните 25 години! Извинете, но моят мозък отказва да асимилира такова нелогично твърдение. Колегата Димитров пише че този данък поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, че не наказва, а стимулира труда. Боже господи, какво въображение е нужно за такова твърдение! И колегата Димитров се гордее с него!

С предлагания от мен модел за умерено прогресивно облагане месечният доход до 420 лв. (равен на минималната работна заплата) не трябва да се облага; от 421 до 1500 лв да се облага с 10%; от 1501 до 3000 лв. – с 15%; от 3001 до 5000 лв – с 20% и над 5000 лв – с 25%. Това няма да промени съществено преразпределението на доходите в България. То е по-скоро козметична промяна. Едновременното въвеждане на семейно облагане на доходите ще подсили тази благоприятна промяна. Но властите не приемат нито едното, нито другото.

Десните политици и икономисти посрещат моите предложения за данъчна реформа конфронтационно, дори истерично, като предсказват, че ще доведе до масови фалити в бизнеса и експлозивно нарастване на безработицата. Някои от тях възприемат тактиката на мълчаливо пренебрежение – все едно че такива предложения не съществуват. Сервилните медии пък не ме канят, за да не доведа моите идеи до знанието на по-широк кръг хора и с това да наруша спокойствието на техните собственици и на властите.

А кроткият български народ мълчи и търпи, за разлика от народа на Гърция. Понякога ръмжи, но тихо, за да не го чуят властите. И чака някой друг да дойде и да го ощастливи! Защото не иска да рискува сам. По-безопасно е да рискуват другите.

Този умерено прогресивен данък върху доходите с необлагаем минимум ще облекчи леко бедните и средните слоеве и ще пренесе малка част от финансовото бреме към богатите и най-богатите, които ще го понесат безпроблемно. Те няма дори да го почувстват.

Само за сведение, максималните ставки на същия данък в ЕС са 40-45%. Не разбирам как предлаганото умерено прогресивно облагане, далеч по-ниско от средното в ЕС, ще потиска трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта! С какво ще наказва труда? Защо къса пъпната връв с науката? Българската наука е инквизирана не толкова от левите, колкото от десните управници, особено от Дянков насам. Не разбирам защо колегата Димитров борави с такива изхабени примитивни клишета на десния догматизъм, за да плаши неосведомените.

Колегата Димитров е прав само като препоръчва въвеждането на прогресивен корпоративен данък. И основателно критикува ръководството на БСП, че не говори за въвеждането на такъв данък сега. Но и тук той не казва нищо ново. А пропуска да ни каже защо като министър на икономиката от юли 2007 г. до юли 2009 г. не отмени плоския корпоративен данък и да го замени с прогресивен, Или ако някой му е пречел, да беше обявил за това публично и да си беше подал оставката! Това щеше да бъде достойно поведение, заслужаващо уважение! Липсата на такова поведение ме кара да се съмнявам в искреността на сегашната му критика.

Умерено прогресивен данък върху печалбата препоръчвам и аз, заедно с други български икономисти, от седем години. Който е любопитeн може да посети моя сайт в интернет на посочения по-горе адрес. Умерено прогресивният корпоративен данък трябва да има необлагаем минимум за най-малките семейни и други фирми, междинни ставки от 10 и 15% и максимална до 20%. Максималните ставки по този данък в ЕС са между 25 и 35%.

Препоръчвам също нулев данък върху реинвестираната част от печалбата за следващите 10 години. Това би стимулирало силно затихващата инвестиционна активност и ускорената структурна и технологична модернизация на нашата икономика. Но властите не обръщат внимание и на тези предложения. Дано ръководството на БСП прояви интерес към тях!

Колегата Димитров намеква за въвеждане на прогресивен ДДС. Това не е приемливо от практическа гледна точка. ДДС се прилага почти по целия свят, но прогресивен ДДС няма никъде. Ефектът за справедливост тук се постига до голяма степен чрез диференциране на данъчните ставки, както постъпват 20 страни членки на ЕС. В България обаче тази практика не беше възприета, въпреки моите и на други колеги препоръки при въвеждането на данъка у нас през април 1994 г. Моето настоящо предложение е основната ставка на ДДС да остане 20%, но за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки да се повиши на 27%. То също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 8 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е между 24 и 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни потребители на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта.

Абсурдни са твърденията на колегата Димитров, че хората с малки доходи или с по-ниско образование са такива, защото са мързеливи. Това е езикът на най-реакционните ултра десни политици и икономисти – пазарни фанатици - либертарианци. Изненадан съм, че Димитров пада на такова примитивно ниско, дори мракобесно равнище при обясняването на растящата социална поляризация по света, а и у нас. По същата логика може да се каже, че умни и предприемчиви са само тези 1% от световното население, които притежават богатство, каквото имат „мързеливите” 99%!

Препоръчвам му да прочете книгата на Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”, а също и дискусиите на Световния икономически форум в Давос, Швейцария през януари миналата и тази година за застрашително растящото доходно неравенство в света.

Дума