/Поглед.инфо/ Да си спомним за Александър Ангелов (1945-2013) –  публицистът, есеистът, поетът, естетът, който ни напусна преди пет години. През 1991 г. е избран за главен секретар на СБЖ. От 1994 г. поема щафетата в ръководството на съюза от Стефан Продев и до 2002 г. е негов председател.

Успоредно с административните си задължения, той преподава журналистическа етика в Нов български университет. Убеден е, че тази дисциплина е основополагаща за журналистическата добросъвестност и почтеност, в условията на все по-нарастващи брутални нарушения на етичните принципи в професията, поради налаганите отвън икономически и социални изкривявания в обществото. Трудът му „Журналистическа етика”, издаден през 2002 г., и днес е указание за неотлъчно съблюдаване на етичните принципи и норми, без които е немислима качествена, професионална и общественоотговорна журналистика.

За другарите и приятелите си той бе велемъдър и стожер. Не се отказа от идеята на справедливостта, от потребността да помага на хората, да ги напътства и насърчава да вървят изправени. И винаги – почтен и духовно чистоплътен, качество, което само наследници на видни интелектуални родове и семейства могат осезаемо и трайно да засвидетелстват. Не можа да се пребори единствено с коварната гостенка, която постепенно разяде гордата му осанка.

Пламенните есета на Александър Ангелов за Апостола и Ботев са постижения в антологията на българската публицистика. Тук предлагаме част от негово есе, публикувано преди 20 години.

Из „Ботев – ускорителят!”, 1998 г.

Титаните на националното ни Възраждане са най-скъпоценните личности, които е излъчил нашият народ в цялата си многовековна история. Големите българи от средата и втората половина на ХIХ век са огромни, многоцветни и бляскавочисти кристали, получени в лабораторията на робската преизподня.

Вгледани и вдълбочени в техния животопис и в истините около последната фаза от борбите български, не може да не се подсетим за ролята на личността и на масите в историята. Защото какво имаме в действителност? Народ, който, както е узрял за последен и решителен бой, така и не може в големите си числа да се вдигне вкупом за единствената и свята кауза. И заедно с това шепа личности, които сякаш за компенсация са смлели бързо и в един кратък живот цялата историческа еволюция, смелост и мъдрост. Събрали са в рамките на 30-40-години човешки живот цялото самосъзнание на една нация – независимо дали къкри то или се пече в Мизия, Македония или Тракия. Романтични свърхличности! Герои, гиганти, титани! Всеки от тях – различна и ефектна еманация на народните добродетели.

Уникално българско явление! Блестят завършени политици преди да имаме държава. Преди да се реализират, преди да се гордеем с тях. И над тези личности – гиганти на нашето Възраждане, като стожери се извисяват двама – Апостолът и Войводата, Левски и Ботев, геният на революцията и гениалният поет-революционер. Епохата ги създава успоредно, среща ги и усилва резултатите от тяхното действие. Когато двамата са живи и работят, България е най-голяма, най-велика!

Ботев е границата на понятието България. За България няма друго измерение по ботево време. Нито в квадратни километри, нито чрез съседи – далеч са както Сан Стефано, така и Берлин. Сетне, много по-сетне, ще се изсипят вагони национални катастрофи, които, географски и политически, ще кастрират с голям успех отечеството ни. Ала при Ботев България е най-голяма, най-велика, единствена и световно съизмерима. Без комплекси, без цървулено самочувствие. Тя е чисто понятие. Единственият син на тази негова България виси със страшна сила на бесилото. И ако Левски е отвесът, то Ботев е хоризонталът – двамата са кръста, извън който няма България. Истинската България, тази, която носим в себе си, е творение на Левски, творение на Ботев. Другото е работа тленна, в много случаи – нечиста.

При Ботев няма чирашки период, етап за калфи и майсторско свидетелство. По Пишурково време идва един гений, разсипва всички представи, пише с най-модерния език, който и днес не можем стигна. Пише стихове и публицистика, ерудитства, инстинктивно назовава това що забелязва наоколо, поема ангажименти, тича на глас народен и изпълнява всичко, което е обявил като обещание.

Като всеки гений, Ботев е илюстрация на единственото число. Той е индивидуалност, изписана с най-голямата буква! Той е изключение! Обречен на единственост от малък. Не случайно го изключват от Одеската гимназия. Подобен човек е далеч от средната цифра, от конвейра на повседневния гражданин. Той крачи с гигантски крачки, за да преброди за по-малко от 30 години цели епохи, за да надникне едва ли не и в отвъдното.

Първият перфектен патриот-прагматик с ясна представа докъде се простира българския етнос. И същевременно нищо общо с късогледия шовинизъм, който изпепелява хуманизма в емоционалната си жарава. Ботев, прочее, е общочовешки мислител с космополитен мащаб. Умиращият за национална независимост, според него, е положил кости „за всичкия свят”. Чрез Ботев българското слово и българската мисъл са влезли в световния оборот на идеи и човешко величие. Той разсъждава в световния контекст, и за българските работи, и за Восточний въпрос.

Ботев е изключение и единственост във всички сфери, до които се докосва. Гениален поет, изключителен и извънреден журналист, огранизатор и революционер, герой. Ботев е универсално индивидуален и индивидуално универсален. Той е от онези редки личности, които промислят сами функцията си в една обществена ситуация, с точна и ясна преценка в глобален всесветски аспект. След това сами ситуират себе си в конкретните обстоятелства и си задават свръхзадача. Сами я организират, пишат детайлния сценарий за нея, режисират я и играят сами главната роля, предвиждайки след фаталния й край цялата сложна система от отзвуци и немлъкващо ехо. Нали за това всъщност се саможертва тази невероятно сложна и надарена личност! Заради ехото на света. Заради откатната вълна, която ще обърне вниманието на цивилизования свят, на великите сили, че гине, пъшка и се мята безпомощно едно християнско, узряло за самостоятелен живот, българско племе. Блестящо измислена, проведена и осъществена саможертва. Гениално да си сътвориш, да си режисираш и да си найдеш края!

Ботевата смърт е предизвестена. Той предварително я разтръбява. Сякаш го виждам в магическия реализъм. Или по-скоро, Ботев с края си, със саможертвата си, с четиристишието

„Той, който падне в бой за свобода,

той не умира. Него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят!”

 Той е автор на магическия реализъм, произвел през 1876 г. премиерата му. Габриел Гарсия Маркес е само следовник.

На Околчица става нещо колкото реално, толкова и магично, забулено в тайна. Нетленно, безгробно символично, знак, знамение, натоварено с безкрайно важни за националната кауза значения.

Прагматичният политик, който съзнателно и много съвестно подготвя акция по предизвикване на световното обществено мнение към българската съдба, който пише по вестниците целенасочено все в този смисъл, съжителства в едно и също тяло на млад левент с някакъв магьосник, с гений на думичките и духа, който успява да се изпари без видимата следа на тривиалния гроб.

Възрожденците са първата камбана за исторически спринт на българите за покриване маратонските трасета на европейската история. От тях, от Възраждането, започва великото догонване, което и днес е съдба. При Ботев догонването е израз на величие. Той гони без подготовка, с летящ старт, най-високите точки на личностното съвършенство. Той зове, повелява на другите да бързат да запишат имената си в съдбоносната за отечеството битка. Критерият не е балкански, а хималайски; прокаран е по покрива на света.

Ботев не е еволюционист – той е революционер. Защото еволюцията е проведена в него. Като че ли готово заложена от природата. Той е най-съвършеният чип, произведен от Господ в българската духовна електроника. И което е най-фантастично – и в най-сложните си послания в онова време на чичовци и дедо Либеновци, Ботев е разбираем и смазващо точен. И затова – не особено любим и уютен.

Той иска всичко и веднага! А хората не са готови, те са исторически наплашени и гузно всекидневни. Те се движат с волската каруца на еволюцията, а пътищата са безкрайно дълги и неравни. Целта е да се изравним с избягалите напред народи, да им извикаме да се спрат, да ни чуят, да се повърнат и да ни подадат ръка. Това Ботев иска да направи, но не с волските коли на другите народи, а с техните лидери и гиганти. Той иска да надвика целия път и да бъде чут от Гъливеровците на историята.

Днес пак сме на пътя. Сменили сме впряга. Но отново далеч пред нас е кервана на „белите” страни. Гумите на техните коли тихо шумят по асфалта на консумативното общество и ресорите им не скърцат. Времената са се сменили, но догонването не е станало. Ускорителят Ботев обаче стои над нас и ни указва критерия си. От покрива на света неговият глас назидава: „Не се озъртайте, съизмервайте се! Вие сте!”

Ботев знае всичко. Изпипва операцията „Радецки” до последния детайл. Знае, че се саможертва. Знае реалността, но сам Господоподобен, се чувства призван да я моделира и създава!

Ботев се ражда на Коледа, кръстен е на Христос. Господ праща сина си да спаси хората. Майка България ражда сина, който да я спаси. Христо повтаря Голготата на Спасителя. Българската Голгота, която трае почти пет века, намира в краткия живот на Ботев своето сгъстено и ускорено повторение.

Може би затова блестящата поезия, публицистиката и писмата на Ботев действат и днес като българска Библия.