/Поглед.инфо/ Срастването на фашистката партия с държавата или пълното единство на партията и държавата е вторият съществен момент в изграждането на тоталитарната държава на фашизма, сочи д-р Желев. Според него една фашистка партия не може да затвърди окончателно своя политически монопол, ако не се отъждестви с държавата, ако не направи държавата своя частна собственост или най-малкото – свое монополно владение (32).

Подчерта се по-горе, че изграждането на масова фашистка партия в България не можа да се състои. Но и самите фашистки организации в Италия, Германия и Испания определят себе си не като партии, а като национални движения, стоящи извън партийната система. Те не прикриват своето незачитане на съществуващия законов ред. Стремят се да го премахнат. И да наложат свой  ред, отъждествяващ властта на движението с държавната власт. Срастването на фашистките организационни структури с държавните те осъществяват постепенно, чрез поредица от  мероприятия.

“През първите години на своята власт”, сочи Хана Аренд, “нацистите стоварват цяла лавина от закони и декрети, но така и не анулират официално Ваймарската конституция. Почти не посягат на гражданските служби... Дори след издаването на Нюрнбергските закони..., самите нацисти не проявяват каквато и да било грижа за собственото си законодателство” (33).

Нацистите започват “дублиране на всяка функция на държавната администрация с партиен орган”. В този процес, видни нацистки лидери като министърът на вътрешните работи Фрик и министърът на правосъдието Гертнер, например, губят власт и влияние, превръщат се на практика в редови цивилни служители. И двамата са поставени под фактическата власт на Химлер, издигащият се началник на полицията, който би трябвало да е подчинен на министъра на вътрешните работи.

Нацистите не закриват Вилхелмщрасе – Министерството на външните работи, нито посягат на служителите му. Но в същото време те издигат ролята и правомощията на партийното Бюро за международна политика, оглавявано от Розенберг, а на министерството се оставят връзките с фашистки организации в Източна Европа и на Балканите. Учреден е и втори конкурентен орган – “Бюрото Рибентроп”, отговарящо за отношенията със Запада. Много скоро Министерството на външните работи се сдобива с още един дубликат: SS-канцеларията, натоварена да поддържа връзки с всички “расови германски групи” в Дания, Норвегия, Белгия и Холандия.

Посочените примери свидетелстват, че за нацистите дублирането на служби е въпрос на принцип, не просто вратичка за осигуряване на служби за партийните членове (34). “За държавните постове, на които не могат да поставят свои хора, нацистите създават свои съответстващи им служби в сянка в рамките на собствената си организация, като по този начин изграждат държава в държавата”, подчертава и К. Хайден (35).

Впрочем, изследователите отбелязват, че от самото начало държавата в нацистка Германия притежава само мнима власт. Според Е. Френкел, налице са едновременно две държави –  “нормативна и прерогативна”. Между двете съществуват постоянни търкания, постоянно съперничество. Те са “съперничещи си, а не допълващи се страни” в управлението на германския Райх. Нацистите поддържат нормативната държава с оглед запазване на капиталистическия ред и частната собственост, както и упражняването на пълен контрол над цялата икономика, докато прерогативната държава на партията притежава върховната власт по всички политически въпроси (36).

“Отношенията между двата източника на власт, между държавата и партията, са отношения между привидна и действителна власт, при които правителственият апарат обикновено бива представян като безвластна фасада, закриляща и предпазваща действителната власт на партията” уточнява Х. Аренд (37).

В българските условия, както вече се подчерта, по-свойствен е опитът на италианския корпоративен модел. “За нас най-подходяща е италианската корпоративна система”, сочи архитект Севов, известен като един от най-доверените царски хора, очевидно изразяващ с тази си констатация отношението и предпочитанието на двореца и лично на цар Борис III.(38) Подражанието на италианския модел обаче не пречи да се прилагат и откровено нацистки практики. В края на 30-те години [на ХХ век] страната изпада в икономическа, а впоследствие и в политическа зависимост от Райха. Нацистките прийоми и методи се налагат в управлението. Върху всички дейности на обществения живот се установява тоталитарен контрол посредством личната власт на царя. Министър-председателите са хора на двореца, стоящи извън формалната партийна система. Георги Кьосеиванов например – българският политик, най-дълго пребивавал на премиерски пост между двете войни (1935-1940 г.) – преди това е бил началник на дворцовата канцелария. Впрочем, авторитарният режим след 1934 г. сам подчертава своя “непартиен” характер (39). Не представлява ли такъв режим по същество форма на еднопартийна диктатура?

След присъединяването към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. България окончателно се оказва в положението на зависима държава, не може да съобразява външнополитическите си решения с оглед на собствената си преценка без наличието на външна принуда. Опитите на отделни представители на върхушката да следват все пак известна дистанция се тушират радикално от двореца. Председателят на казионното ХХV ОНС Никола Логофетов е отстранен през май 1941 г. заради реч, в която публично осъжда италианското поведение в Македония. През април 1942 г. военният министър Теодоси Даскалов и външният министър Иван Попов са извадени от правителството поради “съмненията и колебанията им в победата на Райха”. Царят уволнява две придворни дами – сестрите Елена и Мария Петрови-Чомакови – заради отявленото им англофилство, което злепоставяло дворецът пред нацистите.(40) Срастването на единовластието на двореца с държавата се утвърждава окончателно. Чрез личната си власт, царят превръща по същество държавата в свое монополно владение.

Социалната база на личния режим са казионните обществени сдружения и синдикати, които се създават с прякото или мълчаливото съгласие на властта. Макар не всичко от начинанията на деветнадесетомайци да успява напълно, през втората половина на 30-те години [на ХХ век] в България се утвърждава почти непознатата дотогава практика на специфичен държавен авторитаризъм: създаването на безпартийна власт. Тази практика се налага след един неуспешен експеримент, последвал преврата от 19 май 1934 г., именно, в рамките на Търновската конституция да се създаде една единствена монополна управляваща партия, която да се превърне в гръбнак на новия ред, на новата политическа система и да включва както най-значимите бивши партии като Демократическата и БЗНС, така и фашисткото формирование „Народно социално движение” на проф. Ал. Цанков. Архитектите на този проект декларират, че не желаят създаването на партия от фашистки тип.(41) Но самият замисъл да бъдат въвлечени заедно десни, центристки и профашистки политически структури издава по-скоро намерение за формиране на монополно тоталитарно движение от фашистки тип, отколкото на политическа партия.

Неуспехът да се създаде монополна тоталитарна политическа структура, тласка властта през есента на 1936 г. към рязко засилване на авторитарния си характер – за голямо удовлетворение на фашистките и пронацистките формации и движения. Идеологията на тези формации съдържа открити заемки от тоталитарните прийоми и принципи на фашото и националсоциализма (42). Впрочем, още през 1921 г. се създава надпартийната формация „Народен сговор”. Отделни автори характеризират „Сговора” като „прото-фашистки”, доколкото в него се проявяват определени фашистки идеи, макар и неразвити в цялостна система.(43) Непродължителният период на подготвяне на фашистки умонастроения приключва и след 1936 г. фашистките и пронацистките формации представляват вече най-сериозната политическа опора на режима.

Политическата група или кръга „Звено” (1927-1935 г.) е формация, идеологията на която се родее с фашизма. Един от основателите на групата и неин идеолог е Иван Харизанов, който е от Македония и взема дейно участие в македонското революционно движение, отбелязва проф. Нисан Орен. “Неговият първоначален антикомунизъм, както и този на приятелите му от кръга “Звено”, са добре известни”. Доколкото звенарите представляват елитарна група обаче не може да говорим за партия. Нещо повече, те открито отстояват идеята за власт на „отбрания елит на нацията”. ПК „Звено” е свързан здраво с тайния Военен съюз, чиито лидери споделят корпоративните възгледи на звенарите. Между двете групировки се установява принципно единомислие и единодействие.(44) След 1935 г. част от кръга „Звено” застават на антимонархически позиции и постепенно достигат до убеждението, че с участието си в превратите на 9 юни 1923 г. и на 19 май 1934 г. в името на “събирането на здравите обществени сили” те са били използвани, обективно са обслужили монархизма, подготвили са почвата за налагането на фашистки умонастроения, антиконституционно управление и политическа ориентация в разрез с националните интереси на българския народ. Започва процес на придвижване на звенарите наляво. Според проф. Орен сближаването на звенарите и свързаните с тях патриотично настроени офицери – К. Лекарски, Т. Тошев, С. Трендафилов и други – с комунистите и с пладненците датира именно оттогава, от 1935 г. (45). Отделни аспекти на практиката на нацизма в Германия и най-вече антисемитизмът, също е мотив за дистанциране на част от тези дейци и офицери от властта.

С пронацистка ориентация е „Народното социално движение” (НСД), ратуващо открито за още по-тясно икономическо и политическо сближение с Райха. Движението е “създадено по подобие на германския национал-социализъм” и се опитва “да капитализира разочарованието на значителни прослойки лумпенизирани елементи, предимно от градското население”, сочи проф. Нисан Орен. В началото на 30-те години движението достига мащабите на масова за българските условия партия. През 1934 г. НСД печели над 12 % на изборите за селски общини. Лидер на движението е проф. Александър Цанков. Най-близките му сподвижници – ген. Иван Русев и полк. Христо Калфов обаче застават на страната на 19-майския режим и напускат движението. От пролетта на 1935 г. НСД преминава изцяло на промонархически позиции, макар и да се опитва да се разграничи от различните царедворски кабинети. След присъединяването на страната към Тристранния пакт, НСД е един от главните рупори на нацистко влияние в страната. По-късно проф. Цанков предприема няколко безуспешни опита за съставяне на самостоятелно правителство, а в навечерието на политическата промяна на 9 септември 1944 г. – и опит за организиране на държавен преврат.(46) 

Подобна ориентация има и „Съюзът на българските национални легиони”. Легионерите изграждат стройна йерархична военизирана структура, влиянието им в обществото нараства през 30-те и началото на 40-те години [на XX век], а официозът им – в. „Народен водач” – достига 40-хиляден тираж. До началото на 1938 г. военният министър ген. Луков и стоящият зад него генералитет имат много активна роля в изработването на политическата линия на режима.

Легионерите се смятат за „десен коректив по отношение на правителството”. Опитват се да вкарат България в непосредствени военни действия срещу съюзниците от антифашистката коалиция, като набират 9,600 доброволци за африканския корпус на фелдмаршал Ромел в Африка. Стремежът на ръководството е да превърне Легионът в ударна формация от националсоциалистически тип. Легионерските постановки за „нова политическа култура”, „социално съзнание”, „национален социализъм”, за единство на „социална правда, народно единство и държавно могъщество”, откритите им призиви за борба срещу „чуждите агенти, реакционерите и смутителите на националния дух” са твърде близки, дори идентични с тезите на националсоциализма и фашото и се вписват в програмните пароли на управляващата върхушка.(47)

През годините на Втората световна война повечето легионери възприемат и идеологията на антисемитизма. Опитите на ръководството на Легиона за самостоятелна роля и за още по-тясно сближаване с Райха обаче тревожат двореца и царят предприема мерки за ограничаване на действията му. След убийството на ген. Луков, ген. Жеков успява „да укроти” устрема на Легиона, превръщайки го в промонархическа ударна антикомунистическа сила, подкрепяща авторитарното управление на двореца. След смъртта на царя Легионът става прононсиран крепител на режима.(48)

Идеологията на „Съюз на ратниците за напредъка на българщината” (СРНБ) е за организиране на работничеството по подобие на германския националсоциализъм. Най-разпространеният ратнически лозунг „Българската улица е наша” е директно заимстван от идейния арсенал на НСДАП. Ратническите издания и най-вече сп. „Идеи и дела” пропагандират тоталитарните схващания на ратниците в своеобразна симбиоза с фашизиращата се идеология на авторитарния режим (49). През 1937-1939 г.  СРНБ организира нападения над еврейски квартали и над културни организации на еврейската общност в столицата. Идеологът на движението проф. Владикин лансира постановки, изцяло заимствани от нацизма. Ратниците стоят най-близо до двореца. Известни техни дейци са привлечени в управлението на страната: Дочо Христов е министър на вътрешните работи и народното здраве; Александър Белев е комисар по еврейските въпроси; Петър Габровски – следващият министър на вътрешните работи – също е свързан тясно с организацията (50). Проф. Фредерик Чери определя легионерите, ратниците и другите им сродни формации като “най-ревностните пронацистки и антисемитски елементи” в България.(51)

Определено профашистка е и държавната младежка организация „Бранник”, създадена в края на 1940 г. по идеологическия и организационен образец на „Хитлерюгенд”. Сдружения като съюзът „Българска родна защита”, „Българска орда”, „Хан Кубрат”, общобългарски съюз „Отец Паисий”, идейно течение „Трето поколение” и др. авторитарни организации и движения, макар да не се квалифицират като фашистки в академичните научни изследвания (52), също подкрепят режима и представляват част от социалната му база.

В отделни моменти по-значимите фашистки и пронацистки организации като НСД и Легионът започват да претендират за цялата власт. Ето защо в някои изследвания се говори за опозиционен фашизъм, т.е. за фашизъм, опозиционен на официално направляваната от двореца профашистка власт. След убийството на ген. Луков амбициозният водач на Ратниците проф. А. Кантарджиев преценява, че вече не съществува опасност от претопяване в рамките на Легиона и пристъпва към споразумения за широко сътрудничество с „Бранник”, „Отец Паисий” и други сродни движения. Легионерите обаче провалят споразумението, опасявайки се, че може да изпуснат лидерската си позиция.(53)

Поради спецификата на българския политически живот, произтичаща от забраната на политическата дейност след 1934 г. и най-вече – от налагането на личния режим на цар Борис ІІІ, тези, по същество, квазипартийни организации не успяват да се обединят и трансформират в масова фашистка партия или движение. Тяхното влияние не достига размерите и влиянието на сродните им формации на Кодреану в Румъния или на Салаши в Унгария.(54) По степен на изяви обаче тези български организации стоят най-близко до тоталитарната профашистка система, а обвързаността им с властта ги прави непосредствени носители на тоталитаризма в българското общество.

Докато традиционните политически партии са подложени на жестоко преследване, когато, въпреки наложената забрана след 19 май 1934 г., се опитват да поддържат някаква форма на организационен живот, посочените фашистки и пронацистки квазипартийни сдружения имат широк простор на действие, оказва им се щедра държавна подкрепа. Дейността им се подпомага морално и материално и отвън – от фашистка Италия и нацистка Германия. Тези организации проповядват открито фашистка идеология, настояват за засилване на репресиите, за тотално фашизиране на обществения живот и макар да не се афишират формално като политически партии, по същество представляват политическата опора на властта, както свидетелстват повечето от западните изследователи на проблема. Засилването на тези движения очевидно тревожи царя. Запознат добре с нацистката система на управление, царят не може да не си дава сметка къде е мястото на сателитна България в тази йерархичната структура, както и обстоятелството, че по силата на тази йерархия отреденото му място на български “фюрер” винаги може да му бъде отнето.  Личната власт може да бъде заменена с властта на откровено пронацистките движения. Затова царят се опитва да лавира. Според проф. Джон Лемпи,

“Александър Цанков и неговото движение плюс няколко групи около ген. Луков и други водачи проповядваха необходимостта от налагане на автентичен фашистки режим в България. Реакцията на Борис бе да назначи част от техните поддръжници в своите структури, но с намерение да отслаби тези движения, отколкото да ги засили”.(55)

Каквито и да са били намеренията на монарха, трудно може да се отрекат резултатите: в държавната и в общинската администрации и в съдилищата се назначават прононсирани фашисти, откровени поддръжници на германския нацизъм. Функционери на фашистки политически формирования стават държавни служители. Фашизмът навлиза в държавното управление чрез назначените във властта привърженици на НСД, Легиона и най-вече – на Ратниците. В двореца – най-високото стъпало на пирамидата, се осъществява непосредственото съединяване на държавната власт с квазипартийната власт на фашистките функционери. Нито един закон или правителствено разпореждане не може да се издаде без предварителната санкция на двореца. Разбира се, всички закони се обсъждат и гласуват в Народното събрание, но това е формално, тъй като симпатизантите и поддръжниците на фашизма и националсоциализма имат там абсолютно мнозинство. Пък и – както подчертават редица западни автори – възстановеното през 1938 г. Народно събрание е “марионетно”, представлява само “подобие на парламент”. Така, с превърнатия в “консултативен орган” парламент, “продължаващото суспендиране на политическата дейност не позволява истинско възстановяване на демократичното управление”.(56)

“Диктатурата се превърна в негов личен персонален деспотизъм”, допълва проф. Хю Ситън-Уотсън. “Борис управлява чрез посочени от него лица, подпомаган от полицията и административния апарат” (57). Всичко това е предпоставка идеи и практики заимствани от фашизма да навлязат в държавното управление, да се сраснат с идеологията и практиката на държавата, да се превърнат в държавна идеология. Най-зловещият пример за такова срастване са антисемитските закони и депортирането на 11,836 наши сънародници-евреи в нацистките лагери на смъртта.

Срастването на държавния и партийния апарат във фашистките държави, макар и универсално явление, приема най-различни форми, сочи д-р Желев. В Италия до 1925 г. Мусолини не съставя “хомогенно фашистко правителство”, работи в коалиция с други политически партии. В Германия и в Испания пък фашистката партия от самото начало овладява правителствения кабинет, превръща партийното ръководство в правителство на държавата (58).

В България процесът на срастване приема формата на единовластна монархическа диктатура и се осъществява постъпателно, посредством нарушаване на парламентаризма, насаждане на фашистки умонастроения, нанасяне смъртоносен удар на политическия живот, разширяване на тоталитарния контрол. Може ли да приемем, следователно, че е налице и втората обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана в труда на д-р Желев: срастване на квазипартийните фашистки формации с държавата?

 

Литература:

(32) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 44.

(33) ARENDT, цит. съч., с. 129-130.

(34) Пак там, с. 132-134.

(35) HEIDEN, цит. съч., с. 616.

(36) FRAENKEL, Ernst (1941) The Dual State, NY. and London.

(37) ARENDT, цит. съч., с. 132.

(38) НОЙКОВ, Стилиян и Валентин РАДЕВ (1995) Цар Борис ІІІ в тайните документи на Третия Райх 1939-1943, изд. “Кл. Охридски”, София, с. 61.

(39) LAMPE, цит. съч., с. 106.

(40) ФИЛОВ, Богдан (1986) Дневник, изд. на ОФ, София, с. 135-136.

(41) МИГЕВ, цит. съч., с. 405-407.

(42) ПОППЕТРОВ, Николай (1991) Идейно-политическите схващания на „Съюз на българските национални легиони” и „Ратници за напредъка на българщината” в годините на Втората световна война, в: „Исторически преглед” № 6, с. 53-54.

(43) МИГЕВ, цит. съч., с. 401.

(44) OREN, цит.съч., с. 132;  също: МИГЕВ, цит. съч., с. 402.

(45) ХАРИЗАНОВ, Иван (1944) във: в. “Изгрев”, бр.1/9.10.1944 г.; също: OREN, цит.съч., с. 132; 

(46) OREN, цит.съч., с. 10;  МИГЕВ, цит. съч., с. 401; срвн. също: КУМАНОВ, Милен (1991) Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879-1949, изд. „Просвета”, София, с. 116-117.

(47) HOPPE, H.-J. (1979) Bulgarien – Hitlers eigenwilliger Verbündeter, Stuttgart, S. 135-136.

(48) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 53-62; МИГЕВ, цит. съч., с. 402-403.

(49) HOPPE, цит. съч. с. 138-139.

(50) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 63-66; МИГЕВ, цит. съч., с. 402.

(51) CHARY, Frederick B. (1972) The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944, University of Pittsburgh Press, London, р. 192.

(52) МИГЕВ, цит. съч., с. 401.

(53) HOPPE, цит. съч. с. 15.

(54) ПОППЕТРОВ, цит. съч., с. 66.

(55) LAMPE, цит. съч., с. 80.

(56) MILLER, Marshall (1975) Bulgaria during the Second World War, Stanford, р. 6; DIMITROV, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, р. 123; BLACK, Cyril E. and E.C. Helmreich (1967) Twentieth Century Europe. A History, Third Edition, Alfred A. Knopf, N.Y., рр. 362-363.

(57) SETON-WATSON, Hugh (1945), Eastern Europe Between the Wars 1918-1941, First Edition, Archon Books, рр. 251-252.

(58) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 45 и сл., 56.

Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част четвърта.

(следва)