Фашизмът на власт – тотално единовластие

1.2. Еднопартийност или единовластие.

С идването си власт в Германия в края на януари 1933 г. нацистите започват унищожаването на всички политически партии и за няколко месеца установяват пълно единовластие. Ликвидирани са Народната партия, Социалдемократическата партия, Комунистическата партия, Католическата партия на центъра, Баварската народна партия, Националната партия, Демократическата партия и т. н., както и всички младежки, спортни и други организации, гравитиращи около тези партии. На 14 юли 1933 г., тоест пет месеца след завземането на властта, националсоциалистите приемат закон, с който се утвърждава изрично пълният политически монопол на една единствена партия – нацистката НСДАП. Опитите за възстановяване на политическите партии или за създаването на нови партии се въздига в престъпление и се наказва с каторжен труд до 3 години.

В Испания еднопартийният характер е установен с декрета за единството от 19 април 1937 г. След края на гражданската война (1939 г.) със закон се ликвидират всички партийни образования и Фалангата е обявена за единствената политическа партия. В Италия политическите партии продължават известно време своето съществуване. Те са поставени извън закона след похода на Мусолини към Рим четири години след завземането на властта (16).

Когато се обсъжда създаването на фашистки партии, неизбежно се поставя и въпросът за характера на тези партии; каква е класовата им основа, каква е програмата им, какви политически цели преследват и т. н. В класическото изследване на произхода на тоталитаризма, безспорният авторитет по проблема Хана Аренд* оспорва, че това са партии в общоприетия смисъл на това понятие. Членската им маса няма класова основа, не отстоява общи ценности, не е обединена от общи цели и интереси, състои се по-скоро от лумпени. Тези “партии” нямат и ясно формулирана програма. Крайната им цел е само и единствено обсебването на властта. В класическите фашистки държави – и Фашото в Италия, и НСДАП в Германия, и Фалангата в Испания сами се определят не като партии, а като национални движения, стоящи извън партийната система. Според Х. Аренд, това са по-скоро “масови организации на атомизирани, изолирани индивиди” (17).

Появата на тоталитарни движения е явление последвало събитията след Първата световна война. Рухват империи, чието съществуване никой не е поставял под съмнение само години преди това. Разпада се икономическата система, основана на всемогъществото на пазара; все по-убедително започва да се говори за необходимостта от нов икономически ред, от държавно регулиране, от планиране на икономиката. Разклатени са политическите институции; силно е разколебана вярата в представителната система, в т. нар. демократично управление. Размива се класовата структура; милиони хора, особено в победените държави – главно държавни чиновници, военни, дребни търговци – се оказват практически на улицата без възможност за сносно препитаване и достойно съществуване. Разрушават се традиционните патриархални и семейни отношения; стотици хиляди се оказват в положението на самотници, маргинали, “атомизирани изолирани индивиди” по израза на Х. Аренд. Избухват революции, които си поставят за цел коренна трансформация на обществото. Кризата обхваща целия свят. Тоталитарни движения се появяват не само в държавите, в които успяват да дойдат на власт. Фашистки и пронацистки групировки се създават в повечето западни страни, вкл. във Великобритания и Франция, вкл. в САЩ, както и в почти всички страни на Централна и Източна Европа.

Характерно за фашистките и национал-социалистическите движения в Европа през 20-те и 30-те години [на ХХ век] е, че те започват като контрареволюционни движения, подчертава американската Енциклопедия на обществените науки. Повечето от водачите им не принадлежат към стария строй и нямат никакво намерение да го реставрират. Тяхна амбиция е тоталното обсебване на властта (18). За осъществяване на тази си амбиция, те изискват от партийната маса безусловно и тотално подчинение на волята на лидера.

“В сравнение с всички останали партии и движения”, сочи в анализа си Х. Аренд, “техният най-ярък външен белег е изискването за тотална, неограничена, безусловна и неизменна преданост на всеки отделен член. Това изискване се налага от лидерите на тоталитарните движения още преди завземането на властта и обикновено предшества действителното тоталитарно организиране на страната... Подобна лоялност може да се очаква само от съвършено изолиран човек, лишен от всякакви обществени връзки със семейство, приятели, сподвижници и дори просто познати, който черпи усещане за пълноценност единствено от принадлежността си към движението, от членството си в партията” (19).

Тези движения се появяват там, продължава по-нататък Х. Аренд,

“където има маси, по една или друга причина развили стремеж към политическа организираност. За масите съзнанието за общ интерес не е сплотяващ фактор, те не притежават специфичното класово сближение, произтичащо от определени общи, обозрими и достижими цели. С понятието маси тук обозначаваме само хора, които, било по силата на своята численост, било поради безразличието си или поради и двете, не могат да бъдат обособени на базата на общи интереси в каквато и да било организация – политически партии, общински управления, професионални съюзи или синдикати. Потенциално те съществуват във всяка страна и представляват по-голямата част от многобройните неутрални, политически безразлични хора, които никога не се приобщават към някоя партия, нито пък участват в избори. За възхода на нацисткото движение в Германия е характерно, че то набира своите членове от масите, от тези наглед безразлични хора..., които допреди това никога не са се появявали на политическата сцена... Тези движения не само се поставят извън партийната система и изобщо в неин противовес, но и обхващат една членска маса, дотогава ‘непокварена’ от и непознала системата на партиите” (20).

Преди войната повечето от принадлежащите към тази “непокварена” от системата маса може да са били уважавани чиновници, военнослужащи, полицаи, дребни производители или търговци. Имали са постоянни доходи и не по-малко постоянни странични облаги. Сигурно са се чувствали в някаква степен значими на отреденото им стъпало в обществената йерархия. С демонстрираното си безразличие към политическите партии или към каквато и да било синдикална дейност, те всъщност са прикривали неизменният си житейски прагматичен принцип да следват неотлъчно властта. На това обстоятелство се дължало и относителното им благополучие: те са били част от, или свързани по един или друг начин с, властващия бюрократичен апарат и неизбежно съпътстващата го корупция. С други думи, сами са упражнявали някаква степен на власт над околните или са имали усещането, че едва ли не са част от хората на властта.

След края на войната и с разрастването на кризата изчезва това дребно, но ефимерно благополучие. Повечето се оказват лишени от работа, от хляб, някои – дори от семейство и подслон. Но най-главното – лишени са от власт, дори от усещането за власт. Предишната сигурност е изчезнала напълно. Изчезнало е и величието или значимостта на държавата им. Военното поражение или политическото низвергване (като например в Италия**) изостря чувството за потъпкано национално достойнство, силно е накърнено усещането, че са част от една несправедливо поругана нация (21). Най-характерни са тези настроения в Германия, на която са наложени тежки репарационни налози, отнети са й територии. Какво да се прави? Как да оцелеят? Къде да отидат? Обхванати от тотална безпътица, за повечето от тях става твърде примамливо и значимо да се присламчат към новопоявилите се тоталитарни движения.

С присъединяването си към тези движения обаче те извършват опортюнизъм, като скъсват с предишния си житейски философски принцип да следват само и неотлъчно властта. Впрочем, властта е затънала в политически и стопански хаос. Не ги облагодетелства. Не им дава вече нищо. Защо да я следват? В противовес, новите тоталитарни движения предлагат преди всичко да възстановят усещането за личностна пълноценност и обещание за нов досег до властта. Виновникът също е посочен: световното, и в частност, германското еврейство и производният му комунизъм. Целта – също: власт на всяка цена в името на възраждане величието на държавата.

С идването си на власт, нацизмът им дава желаното дребно властване над околните. И нещо повече – дава им възможност да са част от тоталния механизъм на властване, да властват тотално. Побоищата, провокациите, чупенето на витрини са само невинно упражнение, пролог към същността на практиката, която трябва да следват. Но преди това тази маса трябва да бъде подготвена, фанатизирана, тотално индоктринирана във философията на насилието, да бъде убедена, че насилието е напълно законно и морално и съответно безнаказано, когато се извършва срещу посочения от лидера противник, че не може да носи никаква вина, когато изпълнява чудовищните заповеди на лидера. Фанатизмът на тази маса е крайно необходим за функциониране на движението. Той заличава истинския интерес към всякаква специфична дейност, поражда манталитет, според който всяка дейност всъщност е средство за нещо съвършено различно (22). “Правилно е всичко, което е добро за движението”, наставлява Организационният наръчник на НСДАП (23).

С други думи, още преди завземането на властта, фашизмът си поставя за цел да фанатизира и окървави своите последователи. Защото само оцапаните с кръв могат да бъдат безропотни изпълнители на най-чудовищни заповеди за безнаказан грабеж и насилие.

Що се отнася до програмите на тоталитарните движения, Ханa Аренд подчертава:

“Тоталитарните движения..., са готови да направят всичко, за да се отърват от наследените от по-ранни, нетоталитарни етапи на развитие, партийни програми с конкретно съдържание... Най-великото постижение на Хитлер при организиране на нацисткото движение е..., че той сваля от това движение бремето на предишната партийна програма не като я изменя или официално отменя, а просто като отказва да говори за нея или да коментира нейните точки, чиято умереност и по съдържание, и по фразеология бързо се превръщат в отживелица” (24).

В книга ІІ, глава V на Mein Kampf, Хитлер заявява още в началото на своя възход, че е за предпочитане да имаш отживяла времето си програма, отколкото да допуснеш да се стигне до обсъждане на програма. Скоро след това той заявява и публично:

“Вземем ли веднъж управлението в свои ръце, програмата сама ще дойде” (25).

Впрочем, Мусолини пръв демонстрира пренебрежение към партийните програми, смята ги за “ненужни хартийки и затруднителни обещания, противоречащи на стила и устрема на едно движение” и отхвърля техния формализъм. Според Дуче, “самият исторически момент разпалва действеност и вдъхновение”. Програмата от 1921 г. е изготвена през „детския период” на фашото, когато фашисткото движение е едва на две години, изповядва национализъм и още не е дошло на власт (26).

В България ситуацията е аналогична. Властта е затънала в политически и стопански хаос, “политическото и моралното разложение достига алармиращи пропорции”, налице е “деморализация” на старите партии (27). В условията на следвоенна криза, която продължава почти перманентно докъм средата на 30-те години [на ХХ век], част от българското население се маргинализира, превръща се в “атомизирани, изолирани индивиди” по израза на Х. Аренд. Значителна част от тази маса (най-вече бежанците и военнослужащите) е лишена от имот и средства за препитаване, от системно образование, от сигурност. Тя не е в състояние да спре процеса на разрушаване на традиционните патриархални ценности, обхваната е от безпътица и става лесна плячка на проповедите и пропагандата на тоталитарните организации и на властта.

В българските условия фашистки идеи и практики се налагат постъпателно, по италиански модел. Допуска се дори легалното съществуване на организирана политическа дейност. Запазва се до известно време формата на буржоазния парламентаризъм. Специфичен за България е и "полудемократичния антракт" през периода 1931-1934 г. Всичките тези колебания приключват с преврата на 19 май 1934 г., когато на политическия живот в страната е нанесен смъртоносен удар, когато насилствено се отнемат всички граждански и политически права и свободи, когато Търновската конституция се суспендира и формално, а парламентът се разпуска. Налагайки постепенно абсолютната си власт над всички сфери на обществения и стопанския живот, царят се стреми да демонстрира лоялност към хитлерова Германия с “относителното желание да следва нацисткия модел и политически”, смята проф. Джон Лемпи (28).

Не след дълго властта присъединява България към фашисткия Тристранен пакт, поставя се изцяло в услуга на фашистката Ос, предоставя цялата територия на страната, всичките й природни, стопански и човешки ресурси на фашистка Германия за целите на агресивната й война срещу държавите от антифашистката коалиция.

В България, също както в класическите фашистки държави, се създават лидерски организации от фашистки тип. Членовете им нямат ясно изразена класова основа. Преобладават изхвърлените от служба – поради ограничителните предписания на Ньойския договор – бивши военнослужащи от офицерския и подофицерския състав; държавни чиновници; разорени през войната и следвоенната криза дребни търговци и занаятчии; както и бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Южна Добруджа, западните покрайнини. Значителна част от тази разнородна маса, както сочи Хана Аренд (29), не е обединена от общи ценности. Впрочем, какви общи ценности може да имат бившите военнослужащи и чиновници с разорените дребни търговци и занаятчии или с бездомните бежанци освен една единствена – крайният национализъм, който са склонни да изповядват като изкупление, следствие от поредната национална катастрофа последвала поредното разпарчетосване на историческите български земи. Крайният национализъм, впрочем, се подхранва и от ревизионистичната пропаганда и политика на междувоенните български правителства. Също както в класическите фашистки държави, пропагандата – както официалната, така и на лидерските организации – сочи виновника за националните трагедии в лицето на болшевизма и поддръжниците му в България – левите сили – земеделци, социалисти, комунисти.

Тезата не е българско откритие. Заимствана е от пропагандата на германските антисемити и  ултранационалисти. Поражението на Германия, според тях, дошло от саботажите и вътрешното предателство, не от сбърканата милитаристка стратегия. Евреите, заедно със социалистите са “ноемврийските престъпници”.*** Така пропагандата започва да нарича създателите на Ваймарската република. С подписването на капитулацията, те забили кама в гърба на Германия.**** Този мит получава още по-широко разпространение след потушаване на революцията в Германия. Част от ръководителите на кратко просъществувалата Баварска съветска република са германски евреи. Един от главните вдъхновители на тази пропаганда става Кайзерът, който, макар и в изгнание в Нидерландия, активно подхранва тезите на прохождащото национал-социалистическо движение. На 2 декември 1919 г. той пише до ген. Август фон Макензен: “Нито един германец не трябва да забравя и не трябва да има покой докато тези паразити не бъдат изтребени и унищожени от германската земя... Евреите са противни и човечеството трябва да се очисти от тях... Най-добре с газ” (30).

Фашистките и пронацистките организации в България нямат и ясно формулирани програми. Крайната им цел, също като на родствените им в Италия, Германия и Испания, е само и единствено обсебване на властта. Те също се определят не като партии, а като национални движения, поставящи се извън партийната система и изобщо в неин противовес. От членовете им се изисква неограничена, безусловна преданост към лидера на движението.  Както в класическите фашистки държави, тази членска маса се индоктринира във философията на насилието отначало срещу левите сили и комунистите, а по-късно и срещу българските евреи.

Ликвидирането на другите политически партии в България се осъществява постъпателно, успоредно със създаването на тоталитарни организации. Но в специфичните български условия масова политическа организация на фашизма не можа да се изгради. Една от причините за това е от формален характер: след май 1934 г. дейността на всички политически партии е суспендирана, те не могат да осъществяват легално своята дейност. Партиите са станали излишни, защото самата държава е поела всичките техни функции. Тоталният контрол, установен върху армията и полицията, обществените организации и църквата, банките и промишлеността, чрез поставяне на възлови места хора от непосредственото обкръжение на царя, представлява по същество косвена форма на еднопартийна система. Формално държавна партия няма. Има обаче лична власт за тотален контрол над цялата държава. Има единовластие, осъществявано и организирано от двореца, направлявано лично от царя – държавният глава на царство България. Цялото държавно управление е превърнато в партия, в пряко оръдие на идеологията на властта. Може да се съгласим с констатацията на проф. Д. Коул, който изрично дефинира като “фашистка” личната власт, установена от цар Борис след 1935 г. (31).

Налице ли са, следователно, и двата характерни признака – насилието и единовластието? И може ли да приемем, че в България е налице първата обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана във фундаменталния труд на д-р Желев: насилствено установяване на еднопартийна система или “единовластие” на фашизма чрез унищожаване на другите партии?

Литература:

*Отпечатан в края на 1949 г., трудът на Хана Аренд впоследствие е допълван, след като стават известни нови документи и материали, публикувани през 50-те години на ХХ век. И днес преработеното издание е отправна точка за всеки, който проявява научен интерес към произхода и същността на тоталитарните движения.

(16) ЖЕЛЕВ, цит. съч., с. 27-30, 41-43.

(17) ARENDT, Hannah (1969) Totalitarianism. The Origins of Totalitarianism, New York and London; цит. по бълг. издание (1993) Тоталитаризмът, изд.“Панорама”, София, с. 15, 44.

(18) INTERNATIONAL Encyclopedia of the Social Sciences (1968) David R. Sills (ed.), Vol 13, The MacMillan Company & The Free Press, р. 505.

(19) ARENDT, цит. съч. с. 44.

(20) Пак там, с. 28-29.

(21) СЕМКОВ, Милен (1996) Фашизъм-фашизми: митове и историческа истина, в: „Демократически преглед”, №4-5, с. 392.

(22) ARENDT, цит. съч., с. 148.

(23) Пак там, с. 153.

(24) Пак там, с. 44-45.

(25) HEIDEN, Konrad (1944) Der Fuhrer. Hitler’s Rise to Power, Boston, р. 203.

(26) ARENDT, цит. съч., с. 44-46.

(27) DIMITROV, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, p. 115.

(28) LAMPE, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 80.

(29) ARENDT, цит. съч., с. 28-29.

(30) RÖHL, John C.G. (1996) The Kaizer and His Court. Wilhelm II and the Government of Germany, Cambridge University Press, рр. 210-211.

(31) COLE, цит.съч., рр. 270-271.

** В Италия е налице недоволство от Парижките мирни договори (1919-1920 г.). Пропагандата тръби за „осакатена победа”: „Войната спечелена – мирът загубен”; „Италия – победената страна от лагера на победителите” (21).

*** На 9 ноември 1918 г. германският кайзер Вилхелм ІІ абдикира. Създава се Ваймарската република начело със социалдемократа Фридрих Еберт. Два дни по-късно новото правителство подписва капитулацията на германската армия и се слага край на Първата световна война.

**** Изразът “удар с кама в гърба” – на немски Dolchstoß, е заимстван от епичната поема “Нибелунгите”, в която героят Зигфрид е намушкан коварно с кама в гърба от Хаген фон Тронег (Hagen von Tronje). Пропагандната реторика основана на Der Dolchstoß е важен елемент в издигането на Хитлер и идването на нацизма на власт.

Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част трета.

(следва)