/Поглед.инфо/ Какви са действителните правомощия на президента на Република България? Вероятно ще се намерят критици, дори хабилитирани правници, които ще обявят въпроса за безсмислен. Защото правомощията на президента имплицитно са разписани в глава IV на Конституцията на Република България (КРБ), по-конкретно – в разпоредбите на чл.чл. 99-102.
Така е. Президентската институция е извън трите власти. Правомощията й предимно са представителни, консултативни и разпоредителни (насрочва избори, възлага съставянето на правителство, свиква Консултативния съвет за национална сигурност, обявява положение на война), и т.н. Но дали това е всичко?
Митовете на прехода
Един от митовете на прехода – вече 25 години втълпяван ни от медии и политици – е, че съгласно КРБ българските граждани:
* не могат да правят законодателни предложения до Народното събрание (НС);
* не могат да сезират Конституционния съд (КС);
* не могат да искат отзоваване на депутати;
* не могат да искат свикване на Велико народно събрание (ВНС); и т.н.
Това не е истина! Недоброжелателно разпространявана от медии и „политици” вопиюща неистина! Всеки, който прочете върховния ни закон веднага ще установи, че никъде в Конституцията не се съдържат подобни забрани. Не би и могло да бъде другояче. Народът е носителят на цялата държавна власт, докато НС, КС, ВНС и другите органи са създадени от народа, за да му служат. Затова върховният ни закон е въздигнал народа във Върховен суверен. Той е този, комуто властта принадлежи по смисъл, разум и по Божията воля и усмотрение. Не само по Конституция! Той е този, който може да решава какво и как да го направи. Включително и непосредствено (чл. 1 ал. 2). Народът, следователно, не може да бъде ограничаван. Затова трябва да се пише с главна буква!
Този принцип “бащите-съставители” от Седмото Велико народно събрание са заимствали от основополагащите принципи на демократичните народи, извършили преди нас великите си революционни преобразования – Англия (1640 г.), Америка (1776 г.), Франция (1879 г.), в хода на които са прогласили, че демокрацията е преди всичко воля на Народа.
Всеки български гражданин, който е част от Цялото, наречено Народ, има право непосредствено:
· да прави предложения до НС, включително законодателни;
· да иска свикване на ВНС;
· да сезира КС с искания за задължително тълкуване по конституционосъобразността на даден законодателен или съдебен акт;
· да прави предложения за предсрочно прекратяване пълномощията на народен представител, при установяване на действия или дейност, несъвместими с длъжността му на народен избраник, когато, например, престъпва клетвата по чл. 76 ал.1 КРБ, която е положил пред Суверена, пред българския народ;[1]
· да прави предложения за уволнение на даден министър или държавен служител, който не изпълнява волята и интересите на нацията;
· да прави предложения за забрана на дейността на стопански субекти, на медии и др., които злоупотребяват с монополното си положение;
· и т.н., и т.н.
Това са само част от основните права, които “бащите-съставители” на Конституцията императивно са разписали в чл. 45:
"Гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи".[2]
Изразът е изчерпателен. Жалби, предложения и петиции гражданите могат да отправят до всички държавни органи! Не само до част от тях. Включително до НС, включително до КС, след като изрично са посочени като държавни органи в глава III и VIII на върховния ни закон.
Очевидно Конституцията не е изключила гражданите от правото им на законодателни предложения, да сезират КС и т.н. Ако върховният законодател – Седмото Велико народно събрание – е имал предвид обратното, щял е да го запише изрично. Не го е сторил, защото е преценил, че това право е неотчуждаемо, иманентно е на човешката природа, произтича от вътрешната потребност на личността към обновление и усъвършенстване, към нетърпимост спрямо беззаконията и несправедливостта. Преценил е също, че правото на законодателни предложения и сезиране на КС може да се окаже надежден способ срещу произвола на чиновници, обявили се за държавата. Но преди всичко, Върховният законодател е преценил, че тази съвкупност от основни права стоят в основата на съвременната демокрация, на принципите на равнопоставеност и плурализъм, на недопустимостта да се ограничава или монополизира която и да е обществена или управленческа дейност въобще.
Ако някой поддържа противното, вероятно утилитарно се опитва да тълкува нормите на чл. 87 ал.1, чл.150 ал. 1, чл. 159 ал.1, разписали кой има право на законодателна инициатива, да сезира КС, да иска свикване на ВНС... Да, има такива норми, но те се отнасят само до органите, предвидени в Конституцията. И не касаят гражданите, доколкото основните им права са неотменими! (чл.57 ал.1 от КРБ) Именно защото са неотменими, във вътрешната йерархия на Конституцията те стоят над останалите разпоредби! Иначе казано, основните права, императивно разписани в глава II на КРБ, имат предимство пред другите конституционни норми.
Граждански гърчове
В началото на 2006 г. гражданите бяха приятно изненадани от апела на председателя на НС да предлагат идеи за промени в конституцията. За първи път след политическата промяна от 1989 г. някой се бе сетил да поиска мнението на гражданите, на народа, на Върховния суверен на Република България. Откликвайки на призива, експерти на Гражданско сдружение “Асоциация на данъкоплатците в България”, разработиха предложения и на основание чл. 45 от Конституцията ги внесоха в НС за разглеждане и одобрение.[3] Три месеца по-късно се получи отговор, смисълът на който, ни повече, ни по-малко, гласеше: “Кои сте вие, та да правите предложения?” Отговорът бе на бланка на НС, но неподписан. Анонимният чиновник беше “пропуснал” да посочи името си. Оказа се, че и призивът към народа е бил бутафорен, вероятно за външна консумация пред Евросъюза.
През 2008 г., с публикация в българското издание на Le Monde Diplomatique, експерти на „Асоциацията на данъкоплатците в България” напомнят препоръките на Консултативният съвет на европейските съдии[4] как да бъде изграден Висш съдебен съвет (ВСС), та в съответствие с Конституцията у нас да заработи ефективно и достъпно съдопроизводство, действително независимо от изпълнителната и/или законодателната власти. До днес „компетентните фактори” продължават да си правят оглушки и да толерират един нелегитимен по същество ВСС.[5]
На 02.12.2014 г. гражданско сдружение внася с вх. № СО-6200-1323 до кмета на Столична община г-жа Фандъкова предложение да се експериментира идеята за безтаксов градски транспорт, успешно приложена в над 400 града на Америка и Европа, ползите от която – икономически, социални, културни и най-вече антикорупционни – се оказват безспорни за жителите на тези градове и техните гости. До днес отговор от кметицата на това антикорупционно гражданско предложение няма!
На 22.01.2015 г. седем граждански сдружения, сред които и обединението „Български национален енергиен форум”, внасят в НС с вх. №ПГ-528-00-12 експертен антикорупционен законопроект за изменение на Закона за енергетиката в съответствие с изискванията на Третия енергиен пакет, които трябваше да са в сила още от 03.03.2011 г. Защото четвърта година властта си правеше оглушки и отказваше да транспонира Евросъюзните норми. А те произтичат от препоръките на Европейския парламент относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия (§3.2.2) и задължават щото регулаторът да бъде „независим от правителството“.[6] Със същото съдържание е и актът на ЕК за създаване на „независими от правителството национални регулатори със широки правомощия, напълно независими от всякакви публични или частни интереси“.
Изборът на регулатор, следователно, не е компетенция на НС, а на Гражданския енергиен форум (Citizen’s Energy Forum). Защото целта на Третия енергиен пакет е чрез регулаторни и пазарни механизми най-пълно да бъдат защитени потребителските интереси. Затова именно на Гражданския регулаторен орган се отрежда да бъде „движещата сила за изграждане на конкурентни пазари на дребно и да гарантира защитата на интересите на потребителите...“[7] До днес НС отказва да разгледа гражданския антикорупционен законопроект.
На 05.02.2015 г. конституираният съгласно разпоредбите на Третия енергиен пакет Граждански регулаторен орган, иска от премиера и областния управител (с вх. № 08.10-26, респ. с вх. №70№/1) да разпоредят, щото противоправно заеманите от нелегитимния КЕВР помещения в сградата на бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 8-10 да бъдат освободени и да бъде въведен легитимният Граждански регулаторен орган, членовете на който са хабилитирани публични личности, с доказани професионални, делови и морални качества. До днес отговор от премиера/областния управител няма.
На 05.02.2015 г. седемте граждански сдружения внасят в НС с вх. № ПГ-521-00-7 експертен доклад с 14 антикорупционни предложения за радикално оздравяване на електроенергийния отрасъл; на 22.01.2016 г. внасят в НС общосъгласуван антикорупционен граждански проект за изменение и допълнение на глава Х на Закона за енергетиката - „Топлоснабдяване“ (вх. № 15-03); а на 16.05.2016 г. внасят в НС с копие до Омбудсмана (вх. № ПГ-639-00-55, респ. вх. №92-15) експертен доклад относно пороци в практиката на топлофикациите-монополисти, ведно с предложения за тяхното преодоляване. До днес положителна реакция на антикорупционните граждански предложения няма – нито от НС, нито от Омбудсмана.
Това са само част от стотиците граждански искания и предложения по чл. 45 от КРБ, ежегодно внасяни в НС, КС, министерствата, които остават без разглеждане и отговор от чиновници, самообявили се за държавата. Как иначе да си обясним отказът на изборни или назначени държавни служители да изпълняват задълженията си, скрепени с клетвата им по чл. 76 ал. 2, или по силата на чл. 116 ал.1 на Конституцията?[8] Та нали Република България трябва да се управлява според Конституцията и законите на страната, а разпоредбите на върховния ни закон имат непосредствено действие! (чл. 5 ал.2). Къде са корените на тази практика, толерираща клетвопрестъпност и всепозволеност? Защо исканията за законосъобразност в крайна сметка се оказват напразни граждански гърчове?
Президентът vs. „мейнстрийма“
Едва ли някой ще оспори, че тази практика, превърнала се през годините на т.нар. преход в трайна политика, се корени в мафиотизирането на държавното управление. Престъпността не само се инфилтрира, но напълно се е сляла с трите власти. Така наречената „мейнстрийм” политика (чуждицата вероятно се използва за благозвучие!) – всъщност представлява криминалното овладяване на държавата. Може ли някой да посочи поне едно престъпление извършено у нас извън действието или бездействието на държавния чиновник? Случаят „Мишо Бирата” е само един от емблематичните.
Медиите, които трябва да изпълняват функцията на четвърта власт, четвърти стълб на държавността, също абдикират от задълженията си. Не получи медиен отзвук нито едно от тези антикорупционни предложения, макар да черпят основанията си от Конституцията и европейските норми. Исканията на вносителите им за медийно огласяване и обсъждане са отминати с мълчалив отказ. Поставени почти напълно под контрола на задкулисието на властта, на „мейнстрийма”, медиите, по такъв начин, лишават гражданите от неотменимото им право по чл. 41 от КРБ да бъдат достоверно информирани, превръщат се в рупори на корупцията и престъпността.
Онова, което медиите отказват на гражданите обаче, не може да бъде отказано на президента. За разлика от длъжностните лица в изпълнителната, законодателната и съдебната власти, които рискуват остракизиране или уволнение, ако дори в лично качество правят публични изявления против корупцията и престъпността, президентът не би трябвало да е подвластен на подобни страхове. Него няма кой да го уволни. Освен Народът...
Доколкото законодателно е извън трите власти, той е обикновен гражданин, част е от Цялото, наречено Народ и има правата, които “бащите-съставители” императивно са разписали в чл. 45 на Конституцията. Като държавен глава обаче, той има и допълнителни права, произтичащи от чл. 98 на Конституцията, именно „да отправя обръщения към народа и Народното събрание”.
Точно в това се състои голямото предизвикателство, историческата мисия на българския държавен глава. С подобни обръщения той може да подкрепя граждански предложения, като по такъв начин спомогне съдържанието и антикорупционната им рационалност да станат публично достояние и да мобилизират обществеността. С подобни обръщения той може да иска възраждане на българското училищно дело и образование, възстановяване системата на здравеопазването в съответствие с императивите на чл. 53 и чл. 52 на Конституцията; да заеме позиция за прогласяване за недействителни и нищожни ония законодателни актове или части от тях, които не отразяват обективното право; да ратува за създаване на действително независимо и достъпно правораздаване; да иска освобождаване на изборни или назначени длъжностни лица, които престъпват клетвата си по чл.76 ал.2, и/или задълженията си по чл. 116 ал.1 на Конституцията; да настоява за превръщане на медиите в отговорни граждански медии, в съответствие с Резолюция 1003/1993 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа; и т.н., и т.н. Иначе казано – да ратува за съблюдаване върховенството на закона, за възстановяване непосредственото действие на Конституцията.
Досега българските президенти не са се възползвали от тези си конституционни права. Не се оказаха на висотата на отговорностите да работят в интерес на гражданите и обществото – единственият интерес, който Конституцията признава. Не доказаха, че са изпълнители на волята и интересите на нацията. Вероятно са искали да полетят, но са се озовали под масата, допълзяли до уюта на дребните сметки и неутолимите страсти. Някои от тях дори не правеха и опит да прикриват зависимостта си от „мейнстрийма” и партократичните си пристрастия.
Днес ситуацията е различна. На политическата сцена се яви независим кандидат, който спечели умовете и сърцата на мнозинството от народа именно като независим. Той не е подвластен на партократични или други зависимости, а и убедителният мажоритарен вот го освобождава от потребността да търси подобна подкрепа. В случая с генерал Радев пък, партийна подкрепа въобще не му и трябва. Впрочем, за какво са му части от цялото (от латинското pars, част от цялото), когато може да има подкрепата на цялото Цяло.
Точно от това има нужда президентът: консолидиран и необратим граждански сектор за единни действия в името на целите и задачите, в които се е врекъл. В името на възраждането на България! Защото това са общодемократични, общохуманни, общонационални цели и задачи. И могат да се постигнат включително и чрез обръщения към нацията! Това означава президентът да се опре на цялото Цяло, на Народа, сътрудничество с многобройните граждански сдружения, правозащитни, професионални и патриотични организации, които не получават пряко или косвено финансиране от правителства и правителствени агенции, от сивата икономика, от частни фондации у нас и в чужбина.
Към необратим граждански сектор
В много от правовите държави, гражданите, чрез своите сдружения, активно участват в процеса на вземането на решения. Играят ролята на колективно съзнание. В състояние са по-бързо, по-ефективно, по-компетентно да решават проблемите си на местно, регионално, дори на национално равнище. Успяват там, където политиците често се провалят. Коригират и съответно подпомагат властта. И онези правителства, които могат да виждат отвъд всекидневните си проблеми, които могат да бъдат максимално обективни, са благодарни за критиките и подкрепата. За безплатните съвети. За здравословния тласък към усъвършенстване на обществото. Защото в сложните процеси, които се извършват днес, организациите на гражданите могат да изпълняват изключително важна роля. Да осъществяват важни функции, които нито правителствата, нито бизнеса могат да изпълняват сами. В интерес на хората. В името на добруването и просперитета на своите народи!
Постигането на необратим граждански сектор у нас означава автентичните граждански организации да поемат онези основни контролни и регулаторни дейности на обществото, които са извън трите власти и в осъществяването на които през последния четвърт век правителствата най-вече се провалиха. Налице е не само обществена потребност тези дейности да се поставят под контрола на Народа; с подобно предписание са много от разпоредбите на Евросъюза, които имат предимство пред националното ни законодателство. Но най-вече – такава е изричната воля на Върховният законодател, на Седмото Велико народно събрание, разписана в императива на чл. 1 ал. 2 на Конституцията, именно, цялата държавна власт може да се осъществява от народа и непосредствено![9] Казано иначе, гърчовете на низините да се превърнат в гърчове на властниците.
Това иска народът от Гражданина-президент! Да създаде такива условия, щото да се генерират идеи, годни да мобилизират всички сегменти на обществото. Целият Народ да се включи активно в процесите на вземането на решения. Гласът му да бъде чут по всички въпроси, които засягат битието и благосъстоянието му.
И най-важното: кой друг ако не автентичният граждански сектор може да осъществи на дело правовата държава, да реализира идеала, записан от “бащите-съставители” на демократичната ни Конституция, именно, решимостта „да създадем демократична, правова и социална държава!”
[1] „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се.”
[2] Според Български тълковен речник (изд. Наука и изкуство, С., 1994) ЖАЛБА означава “оплакване, устно или писмено възражение срещу нередовност, несправедливост и под.” (с. 226); ПРЕДЛОЖЕНИЕ – “изказано мнение, желание или идея, което подлежи на обсъждане, одобрение или отхвърляне” (с. 729); ПЕТИЦИЯ – “писмена колективна молба, отправена към висша власт” (с. 627);
[3] <http://bg.mondediplo.com/article262.html>[01.12.2016]
[4] <http://www.coe.int/ccje>[01.07.2008]
[5] по въпроса за легитимността на ВСС вж. В търсене на изгубеното правораздаване, в: Le Monde Diplomatique, българско издание, 05/2008;<http://bg.mondediplo.com/article262.html>[01.12.2016]
[6] <http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2008:0906:FIN:BG:HTML>[07.12.2012]
[7] § 3.2.2. и § 3.4.2. в Съобщение от Комисията до Европейския парламент съгласно член 251, § 2, втора алинея от Договора за ЕО; също, встъпителния пар. 34 и чл. 35 на Директива 2009/72/EC от 13 юли 2009 г.;
[8] „да спазват Конституцията и законите на страната, във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа...”; „да бъдат изпълнители на волята и интересите на нацията”;
[9] „Цялата държавнаа власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция”.
