/Поглед.инфо/ В продължение на години, авторът на този текст проучва изследванията на академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г. Част от неговото проучване е отпечатано в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Предлагаме на читателите студията на д-р Радко Ханджиев, която ще публикуваме в няколко последователни броя на Поглед.инфо.

Допреди четвърт век в научните среди у нас преобладаваше схващането, че политическата промяна на 9 септември 1944 г. трябвало да ликвидира преди всичко фашизма в България, че тази задача била не само общонационална, а и общодемократична в глобален мащаб и произтичала от волята на Великите сили, от общата борба на Великобритания, Съветския съюз и САЩ, които през годините на Втората световна война се оказаха начело на антифашистката коалиция.

Имало ли е обаче фашизъм в България?

На пръв поглед въпросът би трябвало да бъде безсмислен, nonsense. След като България в продължение на години е била член на фашисткия Тристранен пакт, поставила се е в услуга на фашистката Ос, обявила е война на две от водещите сили на антифашистката коалиция – Великобритания и САЩ, след като управляващата върхушка е предоставила територията на страната, всичките й природни, стопански и човешки ресурси на разположение на нацистка Германия за целите на агресивната й война срещу силите на антифашистката коалиция, отговорът би трябвало да бъде утвърдителен: да, в политическо отношение България определено е била фашистка държава. 

И все пак въпросът не е просто реторичен, защото напоследък все по-отчетливо се чуват гласове, че в България не е имало фашизъм. Отделни историци, социолози, политолози, които до неотдавна убедително доказваха едни или други характерни аспекти на фашистка, дори на монархо-фашистка диктатура у нас през по-голямата част от периода 1923-1944 г., днес се обръщат на сто и осемдесет градуса, предлагат нови трактовки, отричат съществуването на каквито и да било форми и прояви на фашизъм в политическия, духовния и стопанския живот на България до септември 1944 г.

През 1996 г. сп. „Демократически преглед” провежда анкета по проблема „Имало ли е фашизъм в България?” с участието на изтъкнати български учени-историци. Като отчита, че проблемът е „много сложен, тъй като досега у нас не е провеждана истинска дискусия по същността и характера на българския фашизъм”, авторитетното списание обобщава становището на участниците: управлението през периода между двете световни войни е „авторитарно”, но „фашизъм в България няма”, а поддържаната в продължение на десетилетия теза, че от 1923 г. (или от 1934 г. според други виждания) България е фашистка държава е „нищо повече от една овехтяла идеологическа постройка, напълно отхвърлена от съвременната история, реанимирана със съмнителни политически цели” (1).

Убедителни научни аргументи в подкрепа на “отхвърлянето” на тази “идеологическа постройка” от „съвременната история” обаче не се привеждат. Нито пък в хода на дискусията е направен опит да се дефинират най-характерните общи черти на фашизма като държавна идеология и практика и на тази основа да се потърсят доказателства “за” или “против” наличието или проявлението, изцяло или частично, на тези общи характерни черти в българските условия. Както сочи един от участниците, изхожда се от някои най-общи разсъждения, че за фашизъм можело да се говори само там, където е налице цялостно изградена държавна организация от тоталитарен тип.(2)С други думи – истинската научна дискусия все още е на дневен ред.

Въпросът, следователно, продължава да бъде актуален, не само защото такава е повелята на науката. Но и защото пред очите ни израсна едно поколение, което не е свидетел на тоталитарните практики отпреди 1989 г. Както и едно предишно поколение, което се лута между партийните догми и демократичните норми. Как тези поколения ще гледат в бъдещето ако не познават миналото? Какви поуки могат да извлекат от предишни грешки и настоящи заблуди? Каква перспектива могат да имат? Вече не е грях да се критикуват партийни предписания и “овехтели идеологически постройки”. Именно затова българската обществена наука, българската историография е длъжна да изясни този въпрос. Защото историята е преди всичко учителка на живота. Защото постижение е да видиш какво днес ще бъде окачествено като грешка в бъдеще.(3)

Подходът, който тук се предлага в рамките на една академична дискусия, е да се потърси арбитър в този, както се признава, “много сложен” научен проблем. Затова, нека се обърнем към изследванията, становищата и оценките предимно на западната академична мисъл, да се допитаме до научните съчинения на английски, американски и други западни автори, които едва ли могат да бъдат упрекнати в пристрастие спрямо политическите процеси в България след 1923 г. и резултатите от политическата промяна на 9 септември 1944 г.

- - - - - - -

Нека преди това да посочим обаче кои са най-характернитеобщи черти на фашизма като държавна идеология и практика, така както са се наложили в академичната наука. Защото, едва ли някой би оспорил, че всяко сериозно научно изследване изисква уточняване на опорните точки, дефиниране на понятията и характеристиките, с които борави съответната научна дисциплина.

В документалното си изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, д-р Желю Желев дефинира пет общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава, именно:

- “насилствено установяване на еднопартийна система или ‘единовластие’ на фашизма чрез унищожаване на другите партии;

- срастване на фашистката партия с държавата;

- унификация на целия обществен живот;

- авторитарен начин на мислене с култ към националния водач;

- концентрационни лагери”(4).

Налице ли са тези признаци, тези общи характерни черти на фашистката държава в българската политическа реалност отпреди септември 1944 г.?*

 част 2

Фашизмът насилствено унищожава другите партии

Първата дефинирана от д-р Желю Желев характерна черта, без която е немислима конкретната фашистка държава е:

 1. Насилственото установяване на еднопартийна система или ‘единовластие’ на фашизма чрез унищожаване на другите партии като главна обща характерна черта на фашистката държава, според д-р Желев, съдържа иманентно два признака: установяване чрез насилие и еднопартийност или единовластие.

1.1.Установяване чрез насилие.

В Италия фашизмът идва на власт легално. Мусолини получава мандат от крал Виктор Емануил ІІІ да състави правителство след прословутия поход към Рим в края на 1922 г.  Политическите партии продължават своето съществуване още четири години. Но през 1926 г. се приемат т. нар. извънредни фашистки закони и политическите партии принудително са поставени извън закона.

В Германия фашизмът, по-точно неговата национал-социалистическа форма, също идва на власт легално, чрез избори. Но непосредствено след поемането на властта нацистите насилствено ликвидират всички партийни образования. Поводът е подпалването на Райхстага. Веднага са пуснати в ход шпиц-командите на SA. За няколко седмици са разгромени физически централите на опозиционните партии, арестувани са хиляди ръководители на политически партии, депутати от опозицията, партийни активисти.

В Испания насилственото ликвидиране на политическите партии се осъществява в хода на гражданската война (1936-1939 г.). На 9 февруари 1939 г. Франко издава Закон за отговорността за политическа дейност. В чл. 2 на закона изрично е разписана забраната на 24 политически партии, профсъюзни и масови организации (5).

Независимо от начина, по който фашизмът идва на власт в класическите фашистки държави, ликвидирането на конституционното управление и установяването на еднопартийна система се извършва насилствено, било в хода на завземането на властта, било след непродължителен период от време.

Що се отнася до България, почти всички западни академични изследвания застъпват гледището за насилствено установяване на родеещ се с фашизма репресивен режим. Ликвидирането на конституционното управление се осъществява по италиански образец, постепенно. Чак след 19 май 1934 г. дейността на политическите партии е забранена, а конституцията е суспендирана и формално.

Според проф. Нисан Орен след края на Първата световна война се създава обстановка, при която се появява възможност обществото да се трансформира в рамките на съществуващата буржоазна политическа система. При това, става въпрос не “за проста правителствена промяна, а за началото на дълбока трансформация”. Но подобна трансформация неизбежно е в ущърб на властващите класи. Последните не могат с парламентарни средства да предотвратят нежелано за тях развитие и прибягват до неконституционни, насилствени средства: кървавият Деветоюнски преврат (1923 г.) и последвалите в продължение на повече от две години "масови репресии срещу силите на народничеството и комунизма" (6).

В хода на последвалия терор са избити над 16,000 земеделци и комунисти, сочи проф. Джон Бел (7). Тези данни американският историк заимства от показанията на Емил Вандервелде – белгийският представител в международната комисия за разследване политическите репресии в България. Освен министър-председателя Ал. Стамболийски, жертви на терора са ръководни дейци на левите партии, част от цвета на българската интелигенция като Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Николай Петрини, Сергей Румянцев. Физически са елиминирани и авторитетни политици, които биха могли да представляват пречка срещу продължаващите репресии и настъплението на такава идеология и практика, която по-късно ще се самоидентифицира като фашизъм. Нека посочим имената на лидера на ВМРО Т. Александров, лидера на Народнолибералната партия д-р Н. Генадиев, както и десетки други политици, народни представители, генерали...

В западната обществена наука констатациите на Н. Орен и Дж. Бел не са изключение. Сходни оценки срещаме в изследванията и на други автори. Проф. Х. Дж. Гордън-Скилинг датира “нарушаването на парламентаризма” още през 20-те години на ХХ век, докато през втората половина на 30-те години “конституционната демокрация окончателно отстъпва пред диктатурата на цар Борис” (8).

Подобна е констатацията и на “Политически речник”, издаван под редакцията на историка Уолтър Лакьор: през по-голямата част от междувоенния период в България господстват "репресивни диктаторски режими", с изключение на "полудемократичния антракт" през периода 1931-1934 г. (9). В същия дух е и оценката на Арнълд Зърхър. Той характеризира правителствата на личния режим на цар Борис ІІІ като някаква форма на диктатура или както ги определя авторът “етатистки”, опитващи се да разширят “тоталитарния контрол”, но без да се радват на широка социална подкрепа (10).* Изводът на А. Полонски е за един автократичен и репресивен режим, свързан с нацизма: “Докато не рухна в резултат на поражението на нацизма, режимът си остана автократичен и репресивен, глух към исканията  на народа” (11).

Проф. Нисан Орен – вещ познавач на най-новата българска история – е по-обстоятелствен. Той сочи, че след 19 май 1934 г. насилствено е наложена забрана на свободата на печата, на политическите събрания, на свободните профсъюзи, на общинското самоуправление, Народното събрание е разпуснато, а Търновската конституция – суспендирана.

“По такъв начин, на политическия живот в страната е нанесен смъртоносен удар и политическите партии не успяват след това да възстановят своята дейност” (12).

Проф. Стюърд-Хюз е още по-категоричен: на 9 юни 1923 г. в България е извършен преход от парламентарна демокрация към "корумпирана диктатура" (13). Обсъждайки характера на режимите в някои европейски страни авторът подчертава, че дори да запазват до известна степен формата на буржоазен парламентаризъм, те "подготвят фашистките умонастроения в Централна и Източна Европа чрез практиката на поощряване или търпимост спрямо полицейския произвол, системното насилие над народа, антисемитизма, преследването на националните малцинства и мълчаливия съюз с богатите класи във военните авантюри" (14).

Най-категорична е оценката на проф. Д. Коул, който, обсъждайки политическото развитие в България след края на Първата световна война, нарича преврата на Ал. Цанков само “военен”, но дефинира изрично като “фашистка” личната власт, установена от цар Борис след 1935 г. (15).

Очевидно, в западната историография и обществена наука съществува единомислие относно насилственото налагане на авторитарен режим в България, съществените характеристики на който варират – според оценките на различните автори – от автократичен, етатистки, подготвящ фашистките умонастроения, до корумпирана диктатура с тоталитарен характер, заимстваща много от практиките на фашизма. В България, както се отбеляза, това се осъществява постепенно, дори за по-продължителен период, отколкото в Италия. Налице е и “полудемократичен антракт” през периода 1931-1934 г. Независимо от спецификата на българските условия, полицейщината, преследването на демократичните сили и системното насилие неизменно присъстват в политическия живот на страната след 9 юни 1923 г., те са същностна характеристика на властта, осъществявана на практика от "репресивни диктаторски режими", докато с военния преврат на 19 май 1934 г. окончателно се забранява дейността на всички политически партии. Завършва преходът към насилственото установяване на едноличния режим на цар Борис ІІІ, към налагането на тоталитарен контрол над всички сфери на обществения живот.

Литература:

(1) ИМАЛО ЛИ Е ФАШИЗЪМв България? (1996) Анкета на сп. „Демократически преглед”,  №4-5, с. 368-369.

(2) МИГЕВ, Владимир (1996) По някои проблеми на българския фашизъм (1919-1944 г.), в: „Демократически преглед”, № 5-6, с. 399.

(3) ПАНТЕВ, Андрей (1999) Исторически многоточия, София, с. 135.

(4) ЖЕЛЕВ, Желю (1982) Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, изд. “Народна младеж”, София, с. 25.

*Трудът на д-р Желев и дефинираните от него пет общи характерни черти на фашистката държава напоследък се оспорват от редица български учени. Не се предлагат обаче алтернативни теории, нито пък цялостни разработки на идеологията и практиката на фашизма в България, за разлика от Западна Европа и САЩ, където изследванията на фашизма продължават да бъдат особено актуални. Нека посочим само малка част от академичните изследвания, публикувани през последните години на Запад: GREGOR, Anthony James(2001) Giovanni Gentile: Philosopher of Facism, Transaction Publishers, New Brunswick, NJ.; GREGOR, Anthony James (2005) Mussolini,s Intellectuals: Fascist Social and Political Thought, Princeton University Press, NJ; GRIFFIN, Roger (1991) The Nature of Fascism, Palgrave MacMillan; GRIFFIN, Roger (2007) Modernism and Fascism: The Sense of a Beginning under Mussolini and Hitler, Houndmills and NY: Palgrave MacMillan; IORDACHI, Constantine (ed.) (2009) Comparative Fascist Studies. New Perspectives, Taylor and Francis, London; KALLIS, Aristotle A. (ed.) (2003) The Fascism Reader, Routledge, London and NY; LAQEUER, Walter (1997) Fascism: Past, Present, Future, Oxford University Press, Oxford and NY; MOORE, Barrington Jr. (1996) Social Origins of Dictatorship and Democracy, Beacon, Boston; MOSSE, George Lachmann (1999) The Fascist Revolution: Towards a General Theory of Fascism, Howard Fertig, NY; NISSIM, Gabriele (2002) The Man Who Made a Whole Nation Ashamed, in: A. Kovacs and A. Eszter (eds.) Jewish Studies at the Central European University-II, 1999-2001, Budapest; PAYNE, Stanley G. (1995) A History of Fascism: 1914-1945, University of Wisconsin Press, Madison; PAYNE, Stanley G. (1999) Fascism in Spain 1923-1977, University of Wisconsin Press, Madison; SARFATTI, Michele (2006) The Jews in Mussolini,s Italy: From Equality to Persecution (George L. Mosse Series), University of Wisconsin Press, Madison; ZIMMERMAN, Joshua D. (ed.) (2005) Jews in Italy under Fascist and Nazi Rule 1922-1945, University of Cambridge Press, Cambridge…

(5) Желев, Ж. цит. съч., с. 27-29, 41-43.

(6) OREN, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р. 6, 45.

(7) BELL, John D. (1977) Peasants in Power: Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923, Princeton University Press, рр. 244-245.

(8) SKILLING, H. Gordon (1971) The Development of Communist East Europe, Crowell Comparative Government Series, Thomas Y. Crowell Co., NY, р. 28.

(9) LAQUER, Walter (ed.) (1973) A Dictionary of Politics, NY, р. 63.

(10) ZURCHER, Arnold J. (1954) Authoritarian Forms of Government Between the Wars, in: C.E. Black (ed.), Challenge in Eastern Europe, Rutgers University Press, New Brunswick & New Jersey, p. 51.

(11) POLONSKY, A. (1975) The Little Dictators: The Story of Eastern Europe Since 1918, London, Boston, р. 103.

(12) OREN, Nissan (1971) Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, NY and London, р. 2.

(13) HUGHES, H. Stuart (1966) Contemporary Europe: a History, Second edition, Prentice Hall, New Jersey, p. 319.

(14) Пак там, р. 165.

(15) COLE, D.G. (1958) History of Socialist Thought, Vol.4: Communism and Social Democracy 1914-1934, London, рр. 270-271.

* Студията е публикувана в сборник, под редакцията на известният изследовател на българската история и теоретик на модернизацията проф. Сирил Блек.

Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическата реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част втора.

(следва)