На 4 юни 1944 г. британският офицер за свръзка с българските партизани Франк Томпсън, заедно с група заловени негови другари, са осъдени набързо от импровизиран военен съд в читалището на с. Литаково, отведени са на една скала над селото, където са екзекутирани от специален взвод, докаран от София. Свидетели разказват, че до последния си миг те се държат геройски и загиват с партизанския лозунг на уста “Смърт на фашизма!”

Кой в действителност уби Франк Томпсън? В продължение на десетилетия обстоятелствата около смъртта не дават покой на по-малкия му брат – Едуард Томпсън. (1) Фактът, че Франк е бил екзекутиран от български наказателен взвод не разкрива цялата истина. Според законите на войната той би трябвало да бъде третиран като военнопленник, доколкото Великобритания и България са в състояние на война от декември 1941 г. По време на първото си посещение в България през 1947 г. Едуард Томпсън се запознава на място с обстановката, разпитва очевидци, бойни другари на Франк. По-късно продължава изследователските си дирения в архивните масиви на Форейн офис, на Военното министерство, на британските специални служби. За негово неудовлетворение, много от фондовете, отнасящи се до специалните британски операции на Балканите, са били основно прочистени. Документите, които намира все пак, му дават възможност да интерпретира случая през призмата на големите интелектуални и политически проблеми на своето време, някои от които навеждат на извод за ранно начало на Студената война.

През 1981 г., вече професор, Едуард Томпсън представя своите бележки и аргументация в цикъл от лекции пред студенти и преподаватели от Станфордския университет, издадени 18 г. по-късно в монографията “Отвъд границата: България 1944 г. – политиката на една провалена мисия”. (2) Авторът акцентира не толкова върху фактите и официалното им тълкуване, колкото върху обстоятелството “колко чувствителни доказателства са били унищожени, как се произвеждат митове, как историческият анекдот става код на идеологията, как причини, свързани с държавната политика, вечно са във война с историческото познание". (3)

- - - - - - -

Настоящата студия се придържа главно към бележките и аргументацията на проф. Томпсън. В началото на 1944 г. британска мисия за специални операции е спусната с парашути в Източна Сърбия, за да установи контакт с българските партизани, сражаващи се в този район. Целта е ясно разпоредена: с въздушни доставки да се осигурят на партизаните оръжие и оборудване, което да ги подпомогне да разширят партизанската война отвъд границата, на територията на старите предели на България.

Един от участниците в мисията е британският офицер капитан Франк Томпсън. Учи в колежа Уинчестър и в Оксфорд история, литература и езици – както класически, така и основните европейски езици, включително руски, български, сърбохърватски. Още в колежа се изявява като перспективен учен-лингвист и талантлив поет. Комунистическите му симпатии са силно повлияни от агонията на републиканска Испания. През 1938 г. е активен участник в организираните от Оксфордското студентство протести срещу официалната британска политика на ненамеса, която по същество насърчава агресията на Хитлер и Мусолини срещу републиканска Испания. Оттогава е и сърдечната му връзка с голямата писателска Айрис Мърдок. През Втората световна война влиза доброволно в редовете на британската армия, за да се сражава с нацизма. По лична молба е изпратен с рискована мисия на Балканите. През цялото време Франк се доказва като смел войник, не се огъва пред трудностите, готов е на саможертва, до последния си дъх остава верен на дълга си и на общочовешките идеали, на които се е обрекъл. Посмъртно е удостоен със званието майор.

Фактите

Мисията на Франк Томпсън съвпада с настъпилите радикални промени по бойните полета на Втората световна война през втората половина на 1943 г. След битката при Курск става очевиден краха на хитлеровия Вермахт. Вече няма съществени прегради пред победния ход на Червената армия. Междувременно фашистка Италия на Мусолини капитулира пред офанзивата на Съюзниците. С капитулацията на италианските окупационни части значителна част от тяхното оръжие попада в ръцете на югославските и албанските партизани. Антинацистката съпротива на Балканите получава ново развитие, партизанските части са в състояние да ангажират все по-голям брой германски дивизии. В Лондон оценяват трезво новосъздадената обстановка. Решението е за дезавуиране на генерал Дража Михайлович (4) и за решителен обрат в подкрепа на титовите партизаните. В потвърждение на новата политическа линия генерал Фицрой Маклийн пристига в щаба на Тито като личен пратеник на премиера Уинстън Чърчил. През декември 1943 г. в Техеран Сталин, Чърчил и Рузвелт се договарят англичаните да подпомагат българската съпротива.

Междувременно, британска мисия с кодово наименование “Мълигътауни” (Mulligatawny) под командването на майор Мостън Дейвис е спусната в Албания. Целта на тази мисия е да се придвижи на изток и да установи контакт с българските партизани, които се сражават в граничните райони на Македония и Сърбия. След сериозни премеждия в продължение на три месеца мисията пристига в Църна трава, където на 4 януари 1944 г. се среща с двама представители на Главния щаб на Отечествения фронт. Това са Владо Тричков (Иван) и Делчо Симов (Горшо). Преговорите са продължителни и детайлни. След няколко неуспешни опита, през нощта на 25 януари 1944 г. английски самолети успяват да хвърлят оръжие и продоволствия в района на Добро поле. Същата нощ се спуска и втора английска мисия с кодово наименование “Клариджис” (Claridges). (5) Мостън Дейвис отбелязва в доклада си:

“В Кайро бяха решили да избързат с изпращането на тази мисия. Тя трябваше да подпoмогне създаването на редовни български партизански части. Когато “Мълигътауни” навлезе на българска територия, “Клариджис”, съгласно указанията, трябваше да остане на място, за да изпълнява функцията на ариегардна база”. (6)

“Мълигътауни” е в състав от четирима души: офицер, двама радисти и преводач. В състава на “Клариджис” са офицер и радист. В продължение на два месеца британците трябва да преодоляват трудностите по пътя, на наемат коне или мулета за пренасяне на радиостанциите, акумулаторите и другите съоръжения, да се измъкват от преследването на полицейски и армейски части, подсилени с германски подразделения, да преодоляват труднопроходимия снежен планински терен. Всичко това забавя сериозно придвиждането им на изток. След благополучното им пристигане на партизанска територия, първата им задача е да се уточни мястото и организира спускането на доставки за партизаните. За охрана на района е необходимо също така да се подсигурят поне два партизански батальона. В продължение на пет седмици се определят места, палят се огньове, но доставки не пристигат. Обичайното обяснение е “мет” – неблагоприятни метеорологични условия.

На 18 март 1944 г. целият южен сръбски окръг е блокиран от части на българската армия и четите на сръбските колаборационисти на Недич, чиято численост е между 10,000 и 15,000. В отчаяните битки под връх Чемерник партизаните, подпомагани от местното населения, са обградени. Успяват да пробият отбраната, отново са обградени и когато смятат, че най-после са се изплъзнали, попадат в плен и стават жертва на потресаващите жестокости на сръбските четници.

След като в боевете губи и двете си радиостанции, британската мисия е разделена. На 22 или 23 март командващите офицери на “Мълигътауни” и на “Клариджис” заедно с един радист намират убежище в стара мелница на брега на един поток. Охраняващите ги партизани се спускат до близкото Ново село да търсят храна. През нощта мелницата е атакувана. Майор Дейвис е тежко ранен, радистът е убит. Другият офицер успява да се изплъзне и в продължение на два дена се укрива. Случаен селянин го вижда, дава му храна и му помага да се свърже с партизаните. В партизанската база намира двама от оцелелите британци. (7)

Пред следващите дни партизаните успяват да се придвижат към района на Радновица/Търговище на границата между Сърбия и Македония, където е щабът на македонските партизани на генерал Апостолски и щабът на генерал Светозар Вукманович (Темпо) – представител на Тито в областта. Там намират друга английска мисия с кодово наименование “Интенджълмънт” (Entanglement), съоръжена с радиостанция. На 21 април, в относително спокойната свободна зона, офицерът на “Клариджис” – 23-годишният Франк Томпсън, служещ от три години в специалните британски части в Близкия изток – намира време да напише три писма: едно до родителите си, другото – до сърдечната си приятелка Айрис Мърдок, третото – до брат си, който служи като танкист в Италия. В новата си база мисията е реорганизирана. Спуснат е и нов радист – сержант Кенет Скот с нова радиостанция. (8)

На 22 април Франк Томпсън докладва в Кайро, че представител на Главния щаб на българските партизани разговарял с Темпо за съвместна офанзива в района на Кюстендил. Операцията трябвало да започне след две седмици. Целта била да се отвоюва свободна партизанска територия в България, което да принуди българските окупационни сили да се оттеглят от Сърбия. В доклада си, Томпсън е доста предпазлив:

“ОФ гарантира, че ще бъдем в България след три седмици, но опитът ми подсказва, че подобни идеи трябва да се приемат резервирано”. В друг доклад той сочи, че в България не е известно да има свободна територия, макар в някои райони на Средна гора и Трънско “по-голямата част от населението симпатизира на партизаните”. (9) Томпсън изтъква и причините за това: страната е съюзник на нацистка Германия, армията й не воюва по фронтовете, а изпълнява вътрешни, полицейски функции в анексираните територии. Партизанското движение, следователно, трябва да воюва не срещу окупатори, а срещу собствената си власт при изключително трудни условия. Сочи също, че от зараждането си през 1942 г. и създаването на първите малки чети през 1943 г., съпротивата бързо нараства през зимата на 1943-1944 г., независимо от пораженията, жестоките репресии и недостатъчно координираните указания на ръководството.

“Моето твърдо убеждение е, че главното усилие на партизанското движение в България е как да оцелее. Акциите им се състоят в бързо овладяване на дадено село, нападение над полицейски участък или разстрел на кмет, изгаряне на данъчните регистри, произнасяне на кратка реч и разбира се, снабдяване с храна”, подчертава Франк Томпсън. (10)

В края на април той отново докладва в Кайро: “Никъде в България няма свободна територия, каквато владеят югославските партизани ”. (11) Успехът на Славчо Трънски, както и на другите партизански командири от района – Знеполски и Балкански, Томпсън обяснява с обстоятелството, че зад гърба си имат частично освободена територия в южна Сърбия. Съвместните операции, независимо от мрачното и кърваво минало на българо-сръбските братоубийства, е забележително и обнадеждаващо събитие. И това му дава основание да смята, че враждата между двата народа е на път да бъде погребана. Що се отнася до препъни-камъка между двете страни – “македонският въпрос” – впечатлението на Франк е:

“ОФ промени отношението си по македонския въпрос, за да бъде в унисон с югославската съпротива. Лозунгът за свободна независима Македония сега е дамгосан като михайловистки, а новият повик е ‘национално самоопределение върху основата на Атлантическата харта’. Сега всичко зависи от македонците”. (12)

На 29 април 1944 г. Томпсън праща доклад лично до капитан Хю Ситън-Уотсън - командващ българския отдел на SOE в Кайро: (13)

“Всяка перспектива би трябвало да се основава на следните предположения: първо, в продължение на 20 години фашизмът е деморализирал българите до степен, че не може да се очаква повторение на мащабно въстание на армията и народа срещу германците. По-вероятно е цялостно рухване, както в Италия, подпомагано от действията на ОФ. Възможни са работнически въстания в София, Пловдив и Варна. Второ, макар да се радва на широка подкрепа, българското партизанско движение е изключително слабо въоръжено и разпръснато, за да се превърне в сериозна национална сила преди големия ден”. (14)

На 25 април Франк докладва за срещата си с Георги (Иван). Това е Владо Тричков – главнокомандващият българските партизански сили. На другия ден от ядрото на Трънския и на Ботевградския отряд се образуват формално Първа и Втора софийски бригади, включващи попълнения от дезертьори от армията и нови доброволци. Във всеки доклад Томпсън настоява незабавно да се доставят оръжие, ботуши, радиостанции, бинокли, компаси, часовници, с цел да се ускори нарастването на партизанското движение. (15) Тонът на доклада от 26 април 1944 г. е изключително остър, след като същата нощ английски самолети пускат муниции и съоръжения на югославските партизани, намиращи се недалеч от българския лагер.

“Този факт има катастрофален ефект върху очакващите българи, на които трябва да им се обяснява, че само лошото време възпира доставките. Изяснете основната причина. Обяснете спешно и ме информирайте за бъдещите си планове. Какво да им казвам?” (16)

На 5 май Томпсън и Дъгмор – офицерът от мисията “Интенджълмънт” – пращат до Кайро съвместен доклад: “В Църна трава са Темпо, Апостолски, Георги, българският щаб. Бригада от 1000 невъоръжени мъже. Притиснати от голяма офанзива на българската армия. Императивна нужда от оръжие и храна възможно най-скоро за обединените партизански сили”. (17) Според проф. Едуард Томпсън, в изследваните от него архивни единици не се откриват доказателства, че на настоятелните доклади на Франк за оръжейни доставки е било отговаряно. (18)

В началото на май започва съвместна офанзива на армията и полицията и партизаните се насочват в северна посока. Между 9 и 12 май партизаните успяват да стабилизират позициите си и да осигурят добро място за пускане на доставки в района между Добро поле и Кална. На 9 май Първа софийска бригада с командир Славчо Трънски, образувана от част от Трънския отряд и подсилена с 300 нови доброволци, започва придвижването си към България с оръжие заето от сръбските партизани. Втора софийска бригада под командването на Денчо Знеполски, образувана от останалата част на Трънския отряд и 200 нови подкрепления, води изключително тежко сражение в Осоговската планина, но успява да се измъкне от обръча и да се завърне в Кална.

Вместо муниции Кайро иска да изпрати нова мисия начело с майор Страчи (Strachey). Томпсън отново докладва, че и Апостолски не може да носи отговорност за живота на английските офицери, докато нещата не се стабилизират. Той предлага да се отложи спускането на новата мисия докато партизаните не се придвижат на българска територия. На 10 и 11 май най-сетне от небето се спускат контейнери – “най-голямата радост за българите от пристигането на Мостън”. (19)

Втора софийска бригада започва похода непосредствено след изтощителните боеве. От края на април партизаните се бият в Кюстендилско. От 4 до 6 май са в непрекъснати ожесточени сражения с тежки загуби. След това предприемат бърз поход от 7 до 11 май. На 11 и 12-ти май се прегрупират, обсъждат ситуацията със щаба на Темпо и Апостолски и с представители на ЦК от София. (20)

Британската мисия в този момент се състои от капитан Франк Томпсън, сержант Скот, канадския сержант Ник Мънроу – преводач от сърбохърватски и сержант Уокър – специалист по експлозиви. Българското ръководство включва Владо Тричков – мощен оратор, който произнася голяма реч, размахвайки “Томпсън” (21), Начо Иванов, Вера Начева, Георги Чанков, Йорданка Чанкова – жена с нежни обноски, с коректно поведение и която се отнася вежливо към всички, Гочо Гопин – адвокат, Денчо Знеполски, (Трифон) Балкански, радист, спуснат с парашут от Москва, за да осъществява връзката с Георги Димитров и около 180 бойци, някои от които са току-що присъединили се доброволци. Към тях се придава и групата на Дичо Петров. След кратко обсъждане на ситуацията, на 17 май те навлизат на българска територия.

Според сержант Скот, партизаните се движат съвсем открито, като “на излет на неделно училище”. Преминавайки през селата Говежда и Дълги дел (недалеч от Берковица), под връх Ком по посока Лъкатник, на 22 май те прекосяват през деня, без да се прикриват, железопътната линия и река Искър. Надяват се да установят връзка с бригада “Чавдар”, без да подозират, че чавдарци са разгромени още на 3 май. Властта е евакуирала всички хора и домашни животни от района. Водачите, изпратени да предупредят партизаните, са избити от засадите по Искърското дефиле. Така партизаните навлизат в един район, който не може да им предостави помощ и въоръжение, но изобилства от засади. Изтощени и гладни, те наемат за водачи двама братя от местното население, които ги отвеждат на прикритие в долчинка край Батулия. Докато почиват, водачите се измъкват и предават партизаните. Бригадата е обкръжена. Онези, които не загиват в битката, са разпръснати и успяват да се изплъзнат на малки групи.

Британската мисия се оказва отново разделена. Сержантите Мънро и Уокър са в неизвестност. Група партизани от ариергарда, водена от Денчо Знеполски, успява да се изплъзне в западна посока, откъдето е дошла. Франк Томпсън, сержант Скот и повечето партизани продължават напред (в източна посока). Във втората група има тежко ранени, особено двете девойки – най-младата партизанка Бонка и приятелката й Веса, картечарката. Командирът Владо Тричков също е ранен.

Партизаните нямат карти, нито компас. Томпсън и Скот са потресени от липсата на елементарни пособия и продоволствие, но не са в състояние да коригират загубването на посоката. Групата започва да се върти в кръг, при това в южна посока, твърде близко до София. Хранят се с каквото намерят – охлюви, зелени плодове. Бонка не може да продължи, затова я оставят в една овчарска кошара. Според нейните спомени, част от партизаните са избити от засада, други – решават да дезертират. Основната група успява да се укрие на 30 май в гората северно от с. Елешница.

Същата нощ група партизани се добират до с. Литаково, където се снабдяват с хляб. Силно изтощени, партизаните се прикриват за нощуване. Един от часовите изчезва през нощта и твърде възможно е той да ги е издал. На 31 май сутринта армейски части и полиция обграждат района и в следобедните часове започват да настъпват. Опитите на партизаните да разкъсат блокадата се оказват безуспешни. Част от тях заедно с Франк Томпсън и сержант Скот успяват да намерят удобни прикрития, но биват разкрити и пленени. Само двама успяват да се изплъзнат.

Пленниците са откарани в с. Елешница за разпит, първо от полицията, след това, по-професионално – от армейски офицер. Томпсън и Скот съобщават само своите име, чин и номер. Вечерта пленените са закарани в с. Горни Богров. Там виждат набучени главите на убитите партизани, телата на които преди това са били изложени публично на площада в с. Елешница. Населението на Горни Богров е доведено в двора на училището, където пленниците са извадени на показ. Опитите на властта да провокира враждебни реакции у населението се оказват безуспешни. Обратното, отделни селяни демонстрират симпатии като дават хляб и лук на пленените. Двете жени, една от които е Йорданка, са отделени за "специален" разпит. Писъците им се чуват през цялата нощ.

Томпсън и Скот са предадени на българското разузнаване и на офицер от Гестапо. Радиостанцията на SOE, която са заровили по време на битката, е открита и двамата потвърждават, че това е техния предавател. Показана им била и друга радиостанция – руско производство, за която двамата не знаели нищо дотогава. Вероятно Скот успял да убеди разузнаването, че нямат нищо общо с този предавател. Разпитът на Томпсън е особено груб. Той обаче не прикрива комунистическите си симпатии и отказва да обясни откъде знае руски и български.

Два дена по-късно Томпсън и партизанските командири са отведени в Литаково, където се провежда показен процес. Полковник Манов, в качеството си на съдия, открива процеса в салона на читалището. Отвън лежат телата на дузина убити партизани. Вътре е пълно със селяни и войници. Достойното държане на високия англичанин, както и фактът, че говори български, дълбоко впечатлява местното население. Томпсън отново потвърждава комунистическите си убеждения и своята солидарност с партизаните, които воюват против тиранията.

Очакваната от властта демонстрация на враждебност отново се проваля. Вместо това една селянка открито демонстрира симпатии към пленниците. Процесът приключва набързо и пленниците са отведени на една скала над Литаково, където са екзекутирани от специален взвод, докаран от София. Свидетели твърдят, че са загинали с партизанския лозунг на уста “Смърт на фашизма!” Погребани са набързо в общ гроб.

На 2 юни сержант Скот е отведен в София от германски офицер. Принудили го да предава по радиостанцията информация, подготвена от германците. В SOE обаче са предвиждали подобна възможност и веднага дешифрират сигнала за тревога. Англичаните отговарят и започва обмен на съобщения – игра, която колкото повече продължава, толкова повече нараства шансът на Скот за оцеляване. На 8 септември 1944 г. Червената армия пресича българската граница и на следващия ден сержант Скот се оказва свободен в центъра на София. (22)

Свидетелствата

През юни 1944 г. майор Хеникър-Мейджър – офицерът от британската мисия за връзка с македонските и сръбските партизани – докладва:

“Когато се срещнах с Томпсън, той беше уморен, но беше се справил добре (със задачите), въпреки трудностите. Никой не му помагаше от Кайро, никой не го потупваше по рамото, затова беше обезкуражен. Според Темпо, те не трябваше да тръгват за България преди да изградят значителна бойна сила на югославска територия. Той (Темпо) изрази опасения за тяхното оцеляване. Томпсън напълно съзнаваше опасността и вероятно безразсъдството да се навлезе в България. Той обаче реши да рискува… Според Темпо, организацията им (на българските партизани) е изключително слаба”. (23)

Тридесет и пет години по-късно майор Хеникър-Мейджър (вече лорд Хеникър) ще отбележи в спомените си:

“В сравнение с югославяните, те (българите) имаха нереалистичното и донякъде комичното излъчване на армия от ентусиазирани авантюристи – със своите хвалби, находчивост, темперамент и с копнежа си да тръгнат сами. Мисля, че макар и повлиян, Франк действаше разумно и обективно… В разговорите си с него, не съм почувствал да е бил комунист… Действията му бяха напълно обективни. Смятам, че по това време ние добросъвестно изпълнявахме една неполитизирана директива…”

Майор Хеникър-Мейджър споделя съмненията обаче, че от щаба в Кайро не е имало ясна линия как точно да се подпомагат българските партизани, указанията са били формални и несъществени, никакви доставки практически не са спуснати. Всичко това не може да не се е отразило на психиката на Франк, затова е бил изключително преуморен, търпението му е било на път да се изчерпи. (24)

Според спомените на Джура Златкович, командир на сръбската партизанска бригада в Църна трава (потвърдени в лично писмо до проф. Едуард Томпсън), Франк желаел да се придвижат колкото се може по-бързо на българска територия, независимо от предупрежденията на югославските партизани. В продължение на два дена преди да потеглят (към България), между Темпо и представители на българския партизански щаб в Кална се водела дискусия, в която Франк взел дейно участие. Гледната му точка била, че ако британската мисия успее да подсигури спускането на оръжие и продоволствия на българска територия, това щяло да създаде нова атмосфера и да въодушеви масова подкрепа… Франк бил убеден, че щом навлязат (в България) ще получат оръжие и това ще е знак за масово въстание. Спомените на Златкович съдържали само част от истината, смята проф. Томпсън, продължавайки анализа си в търсене на причините за поражението на партизанските бригади. (25)

Отчитайки, че българската партия е най-старата комунистическа партия на Балканите и посредством статута си и актива на Георги Димитров и Васил Коларов в Коминтерна е изключително уважавана от съветското ръководство, проф. Томпсън същевременно намира в това обстоятелство корените на доктринерство и семето на бъдещи неблагополучия. Според него, българското партизанско движение било значително по-централизирано от югославското. На пръв поглед можело да се спори, доколко в лицето на Тито цялото политическо и военно ръководство било централизирано. Защото Тито успешно делегирал ръководни функции и вземането на решения на ръководители като Темпо и Апостолски, докато българската организация никога не постигнала такава степен на делегиране.

През 1943 г. на Боян Българанов – школуван в Москва български комунистически ръководител – било възложено да води преговорите с Темпо в Македония. Темпо го намира за “книжен” марксист и го описва като “един от коминтерновските доктринери, които смятат, че нищо не се е променило от Октомврийската революция и че всяка (следваща) революция трябва да се развива точно както Октомврийската: започвайки със стачки, демонстрации и барикади и чак след това да се организира въоръженото въстание”.

Българанов, а и авторитетната част на българското комунистическо ръководство, настоявали съпротивата да се организира в градовете, не в планините. Според Темпо, “Българанов смяташе ползата (от съпротивата) не по това колко допринася за победата на социализма в дадена страна, а по това доколко подпомага победата на Червената армия”.

Обсъждайки възможностите за партизански действия в България, Българанов отговорил, че се работи в посока цялата армия да мине на страната на Съюзниците вместо да се организира незначителна въоръжена съпротива срещу германците. Темпо го прекъсва с аргумента:

“Не разбирам вашата линия, още по-малко обвиненията, които лансирате… Казвате, че благодарение на вашата дейност не сте позволили изпращането на български войски на Източния фронт…, но те сега са на югославския фронт, замествайки германските дивизии, които са на съветския фронт. Как тогава подпомагате Съветската армия”.

Темпо твърди, че очаквал рязък отговор, но не такъв, какъвто получил. Българанов започнал заплашително:

“Нападате една голяма партия с голямо минало. Не може да се говори така за партия, която е организирала Септемврийското въстание и която е дала на международното работническо движение революционери като Димитров и Коларов. Ще отговаряте за това пред Коминтерна!”

Според Темпо, първата промяна в линията на българската съпротива започнала в началото на 1944 г. Тогава се взело решение за създаване на свободна зона в граничния район, там да се установи щабът на партизанското движение, там да бъдат тренировъчните лагери за доброволци от вътрешността на страната. Тази линия била утвърдена в края на април или началото на май 1944 г. Около 10 май 1944 г. обаче настъпил обрат. Славчо Трънски пристигнал в Кална с решение на ЦК от София: “Центърът на въстанието да се премести в Пловдив, където вече се намират трима от членовете на Политбюро – Цола Драгойчева, Добри Терпешев и Антон Югов”. (26)

Темпо продължава по-нататък: “Триото на ПБ нарежда Йорданка Чанкова, Владо Тричков и Начо Иванов зедно с Втора (софийска) бригада незабавно да тръгнат за Пловдив. Нещо повече, тримата назначават Дичо Петров за командващ Пловдивската зона”. (27)

Обобщавайки, проф. Томпсън е озадачен от решението командният център да се премести в Пловдив – на огромно разстояние от границата, където са съсредоточените партизанските съединения. От което пък следва, че заповедите, които този център трябва да издава, не могат да бъдат напълно реалистични. Защото, за да достигнат куриерите до граничния район, понякога им отнемало седем и повече дни. Често те са проследявани. Седмица след разгрома на чавдарци на 3 май, например, в граничния район не знаят нищо за това поражение.

Тези дейци наистина са били смели хора, продължава проф. Томпсън, визирайки партийното ръководство. Преследвани на всяка крачка от врага, те успяват да преминат от една област в друга пеша, на кон, с влак или с автомобил. Личните им качества обаче не могат да оправдаят доктринерството и свръхцентрализирания им подход. “Да обявиш” от София създаването на “свободна територия”, да назначиш за командващ смелия лейтенант от един граничен пост Дичо Петров, който в момента е отдалечен на няколкостотин километра – всичко това едва ли може да бъде наречено професионализъм. Как обаче се е стигнало до такова съдбовно решение?

Според проф. Томпсън свидетелствата не са категорични. По ред причини той приема с резерви “несъмнено непълното свидетелство” на Вукманович (Темпо). В западната историография надделява тезата, че това решение не се е зародило в Политбюро (ПБ), а дошло “директно от Георги Димитров, от коминтерновската му канцелария в Москва”. (28) Според спомените на Темпо, Георги Димитров пратил телеграма, упреквайки българските партизани защо са напуснали България, какво правят на югославска територия и как смятат да завземат властта в България от базата си в Югославия?

Това е непрофесионално и кабинетно, смята проф. Томпсън. За да се осъществи незабелязано придвижването на партизанските части от периферията към района на Пловдив, необходимо е то да е било внимателно подготвено, да са били подсигурени надеждни водачи, които познават терена. Едва тогава партизанските съединения – придружавани от британската мисия, която постоянно да настоява пред Кайро и да ръководи спускането на оръжейни доставки – биха могли вероятно да успеят, обезпечавайки сериозен тласък за потенциална съпротива. Указанията на Кайро били Франк Томпсън да приеме плана (на партизаните) и да продължи с Тричков и Йорданка. Свидетелствата сочат, че той следва тези указания и вярва, че е в състояние да организира доставките по пътя. (29)

Следва

Бележки:

(1)Eдуард П. Томпсън (1924-1993) е изтъкнат британски историк, активен участник в движението против ядреното въоръжаване. Най-значителните му трудове са в областта на съзряването и развитието на английската работническа класа и на индустриалната революция във Великобритания.

(2) THOMPSON, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission; Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca.

(3)ibid, p.16.

(4) Ген. Дража Михайлович е главнокомандващ частите на антигерманската съпротива в Югославия, останали верни на югославското кралско правителство в изгнание, находящо се в Лондон.

(5)THOMPSON, op. cit., pp.16-17.

(6)вж. също доклада на майор Дейвис в архивния фонд на британското Военно министерство - WO 201/1600, WO 201/1604 и WO 201/1605.

(7)THOMPSON, op. cit., pp.17-18.

(8)ibid, p.19.

(9)ibid, p.20.

(10) ibid, pp. 21-22.

(11)ibid, p.24.

(12) ibid, p.25.

(13)Хю Ситън-Уотсън е професор по история и един от най-авторитетните британски изследователи на Югоизточна Европа и в частност – на България. През войната командва българския отдел на Управлението за специални операции (Special Operations Executive или SOE), ръководещо подривната, саботажната и пропагандната дейност на Великобритания срещу силите на Оста. През 1944 г. по нареждане на премиера Чърчил SOE е реорганизирано в Управление за военно разузнаване (Military Intelligence).

(14) ibid, p.27.

(15)ibid, p.26.

(16) ibid, p.28.

(17) ibid, p.30.

(18) ibid, p.27.

(19)ibid, pp. 29-32.

(20)ibid, p.81.

(21)Американски автомат, създаден през 1919 г. от ген. Джон Томпсън, на въоръжение в американската армия от 1938 г.

(22) THOMPSON, op. cit., pp. 82-86.

(23) вж. също доклада на майор Хеникър-Мейджър от 6 юни 1944 г. в архива на британското Военно министерство - WO 202/164.

(24) THOMPSON, op. cit., pp. 79-80.

(25) ibid, p.81.

(26) ibid, pp. 87-88.

(27) срвн. също VUKMANOVICH, Svetozar (1990) Struggle for the Balkans, Merlin, London, рp. 315-321.

(28) Огранизацията на Коминтерна е разпусната през 1943 г. по настояване на Сталин.

(29) THOMPSON, op. cit., pp. 89-90.