Кой в действителност уби Франк Томпсън? В продължение на десетилетия обстоятелствата около смъртта не дават покой на по-малкия му брат – Едуард Томпсън. Фактът, че Франк е бил екзекутиран от български наказателен взвод не разкрива цялата истина. Според законите на войната той би трябвало да бъде третиран като военнопленник, доколкото Великобритания и България са в състояние на война от декември 1941 г. Документите, които проф. Томпсън намира в архивните масиви на Форейн офис, на Военното министерство, на британските специални служби му дават възможност да интерпретира случая през призмата на големите интелектуални и политически проблеми на своето време, някои от които навеждат на извод за ранно начало на Студената война.

Британските архиви проговарят

Оказва се, че “ръката на Москва” едва ли е единствената, която витае над Кална на 12 май. В архивите проф. Томпсън се натъква на факти, които не са били известни на Франк и които хвърлят светлина върху обстоятелството защо указанията на Кайро се оказват неприложими.

На 24 февруари 1944 г. британският щаб издава директива до силите в Близкия изток: “За Сила-33 – относно операциите на SOE и OSS в България: задачата е да се поощрява и насърчава партизанската съпротива с максимално възможна подкрепа, като се има предвид наличните сили”. (30)

Съгласно указанията на тази директива, партизаните трябвало да съдействат за създаване на вътрешни безредици, които да принудят властта да изтегли дивизии от другите балкански територии и това да доведе “до събаряне на сегашната власт чрез революционни действия”. На българските партизани трябвало да бъдат спуснати оръжейни доставки както следва: 20 пратки – през февруари, 30 – през март, 40 – през април, 50 – през май. Директивата е подписана от “Уилсън”. Това е генерал “Джъмбо” Уилсън – върховен главнокомандващ британските части в Близкия изток.

Впрочем, още на 3 февруари генералът ясно формулира: “Да се оказва максимално възможна подкрепа на всички български части или лица, които искат да се сражават с германците”. Това е позицията на военните. Одобрена е от SOE в Кайро. Максимална подкрепа на всички български съединения, както и на лица, които искат да се сражават с германците за събаряне на властта чрез революционни действия! Проф. Томпсън е склонен да приеме, че Тито и Темпо поддържат тази позиция и настояват тя да се реализира незабавно.

Оказва се обаче, че становището на Форейн офис и на съветниците по проблемите на Близкия изток, включително това на лорд Мойн, (31) не е същото. Както и на централата на SOE в Лондон. Алтернативата е повлияна от съвсем различни съображения. Започнали са сондажи от и към българското правителство за сключване на примирие и във Форейн офис преценяват, че се е появила възможност правителството и армията да се откъснат от Оста “като едно цяло”, “като действащо предприятие". В началото на март 1944 г. генерал Уилсън получава меморандум, в който се поставя под въпрос дотогавашната му позиция. Меморандумът посочва, че в светлината на започналите сондажи на българското правителство, усилията на Уилсън може да не съдействат за резултат “който искаме да постигнем, ако България искрено иска преговори”. Ако правителството загуби контрол, най-вероятно е германците да поемат функции над България, тоест да окупират страната. (32)

“При тези обстоятелства не е в наш интерес да постигнем сваляне на правителство, което желае да преговаря, нито пък да затрудняваме неговите усилия да се противопостави на германска окупация, като създаваме условия, които правят необходимо въвеждането на [германска] войска за поддържане на вътрешната сигурност… От чисто военна гледна точка за нас ще е по-добре цялата страна да не попадне под германска окупация. Надяваме се българското отцепване от Германия да мине без революция, като Отечественият фронт се включи повече като инструмент за натиск срещу сегашното правителство, отколкото като страна, с която някога ще водим преговори... От политическа гледна точка… по-удачно за нас е да нямаме работа с едно ‘демократично’ българско правителство, което ще претендира не само с другарството си по оръжие в антифашистката борба, но и няма да носи отговорност за кървавите престъпления, извършени по време на режима на своите предшественици”. (33)

Тези именно факти и обстоятелства не са могли да бъдат известни на британската мисия и на Франк Томпсън в частност. Ако трябва да се направи опит за обобщаване на конкретната ситуация, с дясната си ръка, по израза на проф. Томпсън, руснаците играят открита дипломатическа игра с българското правителство (както и със Съюзниците), а с лявата си ръка – чрез Георги Димитров – пращат сигнали на партизаните. Новата британска линия пък иска да използва партизаните като “инструмент за натиск” върху българското правителство, надявайки се да го притисне да скъса с Оста “като едно цяло”. Налице са и съпътстващи сценарии, като заблуждаващият план на Чърчил за офанзива в Югоизточна Европа, обсъждан вероятно на равнище “евентуалност”. В следващите меморандуми на Форейн офис изрично се подчертава:

“България трябва да бъде завоювана, не освободена!” (34)

За Великобритания крайната цел на войната включва при всички обстоятелства “съхраняване и евентуално възстановяване на собствеността и интересите на британците и на Британската империя”. И в никакъв случай британците не желаят да имат работа с едно демократично българско правителство, което ще дойде на власт в резултат на въоръжена антифашистка съпротива. Очевидно, залогът е много по-голям от обикновените дипломатически отношения. Очевидно, целите и интересите на трите страни – руснаците, съюзниците и партизаните – се оказват несъвместими. (35)

Проф. Томпсън констатира, че ако брат му е бил поставен върху “подвижни пясъци” това се дължало не само на липсата на съгласуваност между партизаните. Защото има още един фактор. През войната британците се изживяват като старши партньор на Съюзниците на Балканите. Но се заражда нова хегемония. Сондажите на българското правителство все повече се насочват към Съединените щати, чрез Турция. Не към Великобритания. На 21 април 1944 г., когато Франк пише последното си писмо от района на Радновица/Търговище, американският консул в Истанбул докладва за нов подход на българското правителство:

“Българите са наясно, че в страната им предстоят решаващи събития. Смятам, че ако умерените управляващи класи не са в състояние незабавно да предприемат стъпки за излизане от войната, ще бъдем свидетели на комунистическо и про-съветско въстание от някакъв вид веднага щом Червената армия приближи българската граница… Българите искат да преговарят с американците и не са склонни да водят преговори с британците…” (36)

Същият ден от щаба си в Алжир Върховното съюзническо командване (SAC) разпорежда балканските операции да се поставят „на изчакване”. Да не се предприемат без предварително одобрение никакви действия, освен в Югославия и Албания. Решението от февруари да се подпомага изграждането на българска партизанска съпротива на практика е отменено. Бъдещите доставки да бъдат ограничени само “до поддържане на поети ангажименти и за целите на разузнаването”. Тази промяна не е доведена до знанието на Франк Томпсън. Бикхъм Суийт-Ескът – шефът на SOE в Кайро пък се оказва в командировка. Какво се има предвид обаче под “поети ангажименти“? В продължение на седмици текат запитвания между Кайро и Алжир. От SOE протакват. От SAC отговарят на 10 май и отново на 20 май 1944 г., но само с общи фрази без конкретика. Това обяснява, както сочи и лорд Хеникър, защо от щаба в Кайро не е имало ясна линия, защо указанията са били формални и несъществени. И проф. Томпсън сочи, че ако се приеме Георги Димитров за ръката, която е направлява командването на партизанската съпротива в България, ръката зад SAC безусловно е била тази на сър Уинстън Чърчил. (37)

В паметна записка от 13 април 1944 г. британският премиер отбелязва: „Прочистваме всички наши секретни служби от комунисти защото знаем, че не са преданни на нас и на нашата кауза и винаги ще издават тайни на Съветите, дори когато работим заедно...” (38) Впрочем, още на 6 април 1944 г. Чърчил пише на британския посланик в Алжир: “Мисля, че си давате сметка, че отстраняваме без угризение всеки известен комунист от нашите тайни служби…” (39)

В меморандум до Идън от 4 май 1944 г. Чърчил подчертава: „От първостепенно значение е да погледнем в лицето грубите факти между нас и съветското правителство, които се развиват в Италия, Румъния, България, Югославия и преди всичко в Гърция... Ще се примирим ли с комунизацията на Балканите, вероятно и на Италия...” В тези страни Чърчил вижда „комунистическо влияние и агресия”. Три дена по-късно британският премиер допълва: „Не мисля, че SOE се набърка по един грамотен начин във всички деликатни ситуации. Те са отговорни за създаването на бастиони на ЕАМ в Гърция...” И Чърчил настоява пред Идън за разпускането на SOE и прехвърлянето на дейността му под контрола на военните и на Форейн офис.

При тази радикална реорганизация и промяна на политическата линия британската мисия в България се оказва в не особено благоприятно положение. Никой не я уведомява за новия курс. Още по неблагоприятно е обстоятелството, че след смъртта на майор Дейвис командир на мисията се оказва комунист. По такъв начин, още преди да напусне Кална на 12 май, британската мисия вече е дезавуирана от своя щаб. Следователно, обяснението на нещата с ръката на господаря на куклите трябва напълно да се игнорира, заключава проф. Томпсън. (40)

Още за британските съображения

Интересни в тази насока са и наблюденията на Елизабет Баркър – военновременен кореспондент на агенция “Ройтерс” за Балканите. Според преценката на британския щаб в Кайро от 16 юни 1944 г. единствените сили, които са в състояние да осъществят политическа промяна в България са “или комунистите или Военната лига, подпомогната евентуално от земеделците на д-р Г.М. Димитров”. По понятни военно-политически съображения SOE поддържа последните. Британците са в активен контакт със земеделците още от есента на 1940 г. Те оказват пълна политическа и материална подкрепа на групата на д-р Г. М. Димитров (Гемето) в Близкия изток и на организирания от него комитет “Свободна и независима България”. През 1942 г. SOE дори възнамерява да изпрати Гемето в щаба на ген. Дража Михайлович, с помощта на който да организира оттам съпротивително движение срещу профашистката власт в България. (41) По същество това представлява видоизменение на стария заговорнически план от есента и зимата на 1940-1941 г. с помощта на англичаните и Югославия пладненци да извършат държавен преврат и да поставят на власт едно пробританско правителство, способно да се противопостави на предстоящата хитлеристка агресия на Балканите. Замисълът не се осъществява, защото се оказва, че пладненци не са в състояние самостоятелно да организират антифашистко съпротивително движение. През 1942 г. ръководителите им вече са дали съгласието си за участие в Отечествения фронт. Съвсем логично при тази ситуация е британците да отклоняват въоръжаването на доминираните от комунистите сили, без да могат да ги поставят в зависимост от целите и задачите на новия си курс.

Упреци могат да се отправят и към Главния щаб на НОВА. От самото началото на съпротивата повечето от комунистическите ръководители се ръководят от убеждението, че изходът от войната трябва да доведе не само до разгрома на хитлеристка Германия, но и до установяването на съветски строй. От Москва Георги Димитров бърза да инструктира съпартийци и симпатизанти, че “на дадения етап става въпрос за освобождаване от фашистко поробване, а не за социална революция”. В борбата трябва да се включат всички нефашистки сили: работничеството, селячеството, дребните собственици, интелигенцията; армията да бъде неутрализирана, а впоследствие приобщена за каузата на антифашистката борба. Въпреки тези конкретни указания на Георги Димитров, във вътрешното ръководство преобладава уклона към пропагандиране на съветски изход от борбата, което отдръпва значителна част от потенциалните участници в съпротивата, а това в крайна сметка обрича комунистите на самостоятелни действия. (42)

Втората причина, според нас, произтича от обстоятелства, тревожни за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток: решителното настъпление на Червената армия на Източния фронт и плана за откъсване на България от съюза й с хитлерова Германия, разработен от ген. Донован – ръководител на американското Управление на стратегическите служби (OSS). (43) Евентуалното засилване на българската въоръжена съпротива до степен активно да участва в бойни действия, да разрушава комуникациите на врага, да напада германски части, както предвижда първоначално планът на британската служба SOE, би създало безредици и би ангажирало германската армия в преки военни операции в страната и на териториите, дадени на България от Хитлер за временно администриране. “Планът Донован” отива по-далеч и предвижда, след евентуалното откъсване на България от Оста, 700-хилядната й армия да бъде включена във войната срещу нацизма. Но това означава засилване на американското влияние в България (44), както и реално подпомагане настъплението на Червената армия към Централна и Източна Европа преди съюзниците да са готови да открият фронт в Западна Европа.

И двете вероятности – ускоряване на съветското настъпление и засилване на американското влияние в България и на Балканите – са крайно неприемливи за Лондон. И правителството на Чърчил се опитва да ги осуети. Едно от средствата е отклоняване на доставките на оръжие, боеприпаси и друго военно имущество, обещани на българските партизани.

Възможност за трета причина намираме в съчиненията на проф. Нисан Орен. Позовавайки се на югославски архивни източници (45), този автор допуска за твърде правдоподобно възражението на Тито срещу засилване на българските партизани до степен да се превърнат в самостоятелна бойна сила. В писмо до Светозар Вукманович-Темпо от октомври 1943 г., Тито настоява да се подпомага българската съпротива по такъв начин, че цялостната инициатива да остане в югославски ръце. С изпращането на британска мисия за връзка с българските партизани, у Тито вероятно възникват съмнения, че англичаните могат да му отнемат контрола над българските партизани, който той усърдно се опитва да установи в граничните райони. (46) Нека припомним, че това са райони с преобладаващо българско население, отнети от България през 1919 г. по силата на Ньойския диктат.

На тази основа проф. Орен допуска да е последвало разбирателство на югославяните с англичаните по този въпрос и за евентуално внушение от страна на Тито за спиране на оръжейните пратки за българските партизани. Според свидетелството на ген. Маклийн, през първото тримесечие на 1944 г. на югославяните били доставени 320 тона оръжие и военно имущество, което означава, че самолети е имало и метеорологичните условия не винаги са били неблагоприятни. Докато българските партизани трябвало да се задоволяват с извинения за липса на самолети, неблагоприятни атмосферни условия и... приоритетни задачи. Така, “количеството английско оръжие и снаряжение за българските партизани остана незначително. Ако съюзниците бяха подпомогнали българската съпротива по-осезателно, няма никакво съмнение, че приносът й щеше да бъде по-значителен”, заключава проф. Н. Орен. (47)

Новия курс на британската политика се отразява не само върху българската съпротива. Елизабет Баркър изрично отбелязва резкия и решителен обрат в британските доставки за гръцките партизани на ЕАМ. Макар бойците на ЕLAS (48) да са подчинени във военно-оперативно отношение на Близкоизточния щаб в Кайро, доставките от оръжие и боеприпаси за тях практически се прекратяват. (49) В прецизно документираната мемоарна книга на командуващия съпротивителните сили на ЕLAS ген. Сарафис намираме многобройни свидетелства за това:

“Англичаните не ни снабдяваха с муниции. Когато настоявахме за такива във връзка с операция АРК и други военни акции, целещи освобождаването на Гърция, обединената мисия официално ни отговори с писмо, че освобождаването ще дойде не от десант на съюзниците, а като резултат от настъплението на Червената армия към Балканите, което ще принуди германците да изоставят Гърция... Поведението на съюзническата мисия в Гърция ни накара да се усъмним дали Близкоизточният щаб наистина има желание да бъдат отрязани германските войски в Гърция, да се предотврати тяхното изтегляне за военни операции на север. Обратно, ние добихме впечатлението, че по политически съображения те (англичаните) искат да си осигурят завземането на Гърция и че възнамеряват да оставят германците да напуснат страната безпрепятствено, така че да подсилят германските части в Югославия за сражения с Тито и настъпващата Червена армия...” (50)

Твърденията на ген. Сарафис се потвърждават и от отказа на Кайро да утвърди плана, представен на конференцията в Касерта, за пресичане на германското отстъпление от Южните Балкани. (51) Свидетелства за неискреното съюзническо поведение на британците и за сепаративните им опити за сключване на съглашение с хитлеристите в Гърция се съдържат и в студията на д-р Флейшър. (52)

Практиката на съпротивителните движения в европейските страни през годините на Втората световна война недвусмислено показва, че само ония партизански сили, които редовно са снабдявани с оръжие, боеприпаси, храни и облекло са били в състояние да нарастват числено, да се противопоставят успешно на хитлеристкия окупатор, да му нанасят удари и поражения. Такива бойни единици по същество изпълняват функцията на редовна армия в тила на врага.

Каквито и упреци да се отправят срещу английското поведение, трудно може да се оспори прозорливостта на премиера Уинстън Чърчил да използва всякакви ходове от политическо и военно естество, за осуетяване на евентуално неизгодно за британците развитие на тенденциите на Балканите след разгрома на хитлеристката армия. Дали пък още през лятото на 1943 г., когато, макар и неохотно, дава на президента Рузвелт съгласие за участието на Великобритания в “плана Донован”, у Чърчил не се е зародила идеята за “процентното съглашение”, което през октомври 1944 г. предлага на Йосиф Сталин в Москва?

Особеното мнение на проф. Томпсън

В последващото изложение, разсъжденията и изводите на проф. Томпсън се насочват към пораждането и проблемите на Студената война. В повечето западни историографии сър Уинстън Чърчил е аплодиран за неговия обрат, подпомаган активно от OSS и Държавния департамент на САЩ. Но дори да се съгласим с британския премиер, че Русия се стремяла към овладяване на властта в Югоизточна Европа, това не означава да се приемат неговите заключения, именно, защита на западните интереси и тесен съюз с т. нар. управляващи и умерени класи, опонира проф. Томпсън.

Всъщност, колко “умерени” са били тези класи в България? Колко умерено е било тяхното правителство? Донесенията на OSS съдържат данни за жестокостите на българските власти срещу заловените партизани. Как може да се приемат за “умерени” онези, които убиват деца? Които практикуват отвратителни мъчения преди да убият жертвите си? Които набучват на колове главите на екзекутираните? Които изнасилват Йорданка преди да я убият? Които се прочуват с нечувани жестокости срещу цивилното население в окупираните части на Сърбия и [Западна] Тракия? (53)

Основното внушение в тези историографии е, че някак си било “нечестно” партизаните на Балканите или в Италия “да се възползват от войната”, за да извършат революционни промени в статута на собствеността и държавната организация на своите страни. Те трябвало да се оставят да бъдат използвани само като лоялни “инструменти за натиск”, да подпомагат съюзниците да сразят германците, за да се възстанови старият ред – монархията, армията, полицията, статутът на собствеността “като едно цяло”.

В продължение на векове селяните и бедните класи в Европа “лоялно” понасят властта на своите авторитарни господари. В продължение на векове децата им са пращани да умират с хиляди и хиляди в интерес на своите господари, само и само да бъде поддържан старият ред. Първата световна война обаче им предостави върховното просветление: защо още едно поколение бедни мъже и жени от града и селото да умират за господин Чърчил или за генерал Донован, а не за собствената си кауза?

Второ, убедеността на партизаните, че участват в битка за социална революция е открита и честна и не означава че са били съгласни с великодържавната стратегия на Съветския съюз или тази на Коминтерна. Налице са достатъчно доказателства, че съветските ръководители са изпитвали неприязън към самоактивиращата се революционна демокрация на партизанското движение почти толкова, колкото западните съюзници. Когато съветските войски навлизат в България през септември 1944 г. те бързо поставят под контрол партизанските райони и възстановяват армията “като едно цяло”. През 1944 г. Русия отдавна е загубила пиетета си към революционните движения, извън използването им като “инструменти за натиск”. Но тя не харесва най-вече революционни движения, които са подпомагани от военните мисии на Запада. Русия обаче е удовлетворена от успеха си да изтъргува ЕАМ с Чърчил, а подозренията й спрямо югославската съпротива предхождат с години Коминформовската анатема.

Третият аргумент на проф. Томпсън представлява логично следствие. Налице са най-сериозни държавнически съображения – и от двете страни – защо британската мисия и нейния ръководител Франк Томпсън трябвало да бъдат пожертвани. В британските архиви са налице достатъчно свидетелства, че дясната ръка на западните съюзници е била много активна през трите месеца от март до юни 1944 г., когато в Анкара са се провеждали контакти на българските представители със САЩ. Онова което българските власти са поискали в замяна на откъсването си от Оста е Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.

Времето между 31 май 1944 г., когато Франк Томпсън е заловен и 4 юни 1944 г., когато е екзекутиран, е твърде значително. Решението за неговата екзекуция не е било взето от местния полицейски капитан. Заповедта за екзекуцията е дошла отгоре. Съдържанието на бележниците на Томпсън е станало достояние на българските регенти. Нещо повече, на 1 юни 1944 г. на власт идва новият администратор Иван Багрянов. В тази точка на войната за властите изглежда немислимо да заповядат екзекуцията на британски офицер в британска униформа, ако отнякъде не е дошъл знак или не е бил показан съответстващ жест.

Британските мисии, спуснати на Балканите по време на войната, трябвало да осъществяват набелязаната от SOE първоначална стратегия за дестабилиране на държавите, окупирани от Оста и на сателитите в Югоизточна Европа. Но в момента, когато Франк пристига при българските партизани, британската политика спрямо царска България се променя радикално: вместо сваляне на режима, тя вече си поставя за цел да погълне България "като едно цяло”, “като действащо предприятие", както сочат архивните документи. Мисията на Франк Томпсън, следователно, е станала излишна, преди дори да е започнала. Но не е била прекратена. След неговото залавяне той става неудобен за британското правителство, което, “с разбито сърце”, решава да се отърве от комунистическия офицер и потенциалните си размирници. Според така изложената теза на проф. Томпсън, брат му – майор Франк Томпсън – се оказва не толкова жертва на борбата срещу фашизма, колкото ранна жертва на Студената война. (54)

Бележки:

(30) “Сила-33” е британско подразделение за диверсии и саботажи, подчинено на щаба на SOE в Кайро. OSS (Office of Strategic Services) е предшественик на Централното разузнавателно управление на САЩ.

(31) Лорд Мойн е британски министър на делата за Близкия изток.

(32) ibid, pp. 90-91.

(33) вж. архива на британския Форейн офис FO 371.43579 Steel to Howard 24/2/44.

(34) THOMPSON, op. cit., pp. 91-92.

(35) ibid, pp. 92-93.

(36) вж. също Foreign Relations of UP Washington 1965, Vol. 111, 1944, pp. 321-2, April 21.

(37) THOMPSON, op. cit., pp. 93-94.

(38) CHURCHILL, Winston S. (1986) Minute of 13 April 1944, in: The Second World War. Vol. V, Closing the Ring, Mariner Books, London, р. 542.

(39) Letter to Ambassador in Algiers, 6 April 1944, Avon Papers, University Birmingham SOE/44/17.

(40) THOMPSON, op. cit., pp. 94-95.

(41) BARKER, Elisabeth (1976) British Policy in South-East Europe in the Second World War, Harper & Row Publishers Inc., рр. 212-215.

(42) ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ (1987) Документи и материали, т. І, 1941-1944; ч. І, 22 юни 1941-април 1944, София, с. 76; вж. също: ПЕТРОВ, Стоян (1969) Стратегията и тактиката на БКП в борбата против монархо-фашизма (1941-1944), София, с. 43-52.

(43) Планът е одобрен от президента Рузвелт; предвижда активни действия за отцепване на България от Оста и включването на българската войска във войната против нацизма. За “плана Донован” вж. студията в “Ново време”, кн. 4/2009.

(44) BOLL, Michael (1984) The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943-1947; Kentucky University Press, Lexington, рр. 12-28; вж. също: ТОШКОВА, Витка (1987) Откъсването на България от Тристранния пакт в проектите на САЩ и Великобритания (1943-1944), в: Българо-английски отношения в ново и най-ново време. Изследвания по българска история, №9, с. 125 и сл.

(45) Срвн. Историjски архив КПЮ, Београд, 1951, 271-274.

(46) OREN, Nissan (1971) Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, NY and London, рр. 206-207.

(47) ibid, p. 210.

(48) ЕАМ – националният антифашистки фронт на Гърция, организиран от Гръцката комунистическа партия след окупирането на страната от германците; ЕLAS – военното крило на ЕАМ, най-многочислената и боеспособна организация на гръцката съпротива срещу нацизма.

(49) BARKER, op. cit., Chapter 13.

(50) SARAFIS, S. (1980) ELAS: Greek Resistance Army, Merlyn Press, London, рр. 351-352.

(51) ibid, p. 389.

(52) FLEISCHER, H. (1980) The Don Scott Affair: Overtures for an Anglo-German Local Peace in Greece, in: Marion Sarafis (ed.), Greece: From Resistance to Civil War; Proceedings of a Conference organized by the Society for Modern Greek Studies (ELEMEP), 12-13 May 1978, Spokesman, Nottingham.

(53) THOMPSON, op. cit., p. 23.

(54) ibid, pр. 96-97.