/Поглед.инфо/ Научно изследване на прехода от социализъм към капитализъм в България
Защо в България бързата и тотална приватизация се осъществи под реалната пазарна стойност на публичните и кооперативните активи?
Защо тази бързина и тоталност е мотивирана от социално-класови, политически и идеологически подбуди и има за цел незабавна и необратима смяна на системата?
Защо историята не познава друг формално узаконен, крупно-мащабен криминален грабеж, който да има за последица невиждан икономически, социален и демографски разпад?
Защо в практиките на Запада, които задокеанските ни господари и Брюксел постоянно дават за пример, е нормално да съществува 20-30 и повече процента държавна и комунална собственост, дори в кризисни моменти се пристъпва към одържавяване, а у нас се настоява на всяка цена за 100% приватизация?
Аргументиран отговор на тези и други въпроси намираме в наскоро издадената монография на Митрю Янков, Българският преход от социализъм към капитализъм. Генезис и характерни черти на пост-социалистическия капитализъм, С., Тип-топ прес, 2015, 536 с.
Проф. д.ф.н. Митрю Янков е добре известен на академичната общност философ, автор на над 200 труда, в това число монографии, студии и статии, публикувани у нас и в авторитетни чуждестранни научни издания като „Вопросы философии” (Москва), „Философски часопис” (Прага), „Дойче цайтшрифт фюр философи” (Берлин) и др. От началото на 90-те години той е един от малкото достойни учени, които бият камбаната за настъпването на пагубни социално-икономически последствия, ако тогавашният партийно-държавен елит поеме по неоконсервативно-неолиберален модел на пазарни реформи, неизбежно водещ към реставрация на олигархически капитализъм от латиноамерикански тип.
Изхождайки от постулата, че ключът към радикална смяна на всяка социално-икономическа система е смяната на собствеността, в най-новата си монография проф. Янков аргументирано доказва как в България формално-правно (иначе казано – по криминален или полукриминален път) се узаконява трансформирането на публичната собственост в частна, за да може по такъв начин „да се легитимира” капиталистическият принцип на разпределение (иначе казано на грабежа), който е другият възлов елемент на икономическата база на формирането на пост-социалистическата система. Оттук и дълбоката криза обхванала българското общество поради липсата на легитимност на властващата вече четвърт век „политическа класа”, самообявила се за елит. Проф. Янков изследва доколко този процес е необратим, възможно ли е на сегашния етап да се пристъпи към деприватизация, одържавяване, национализация; предлага идеи, търси решения...
Значителна част на изследването е посветена на сравнителен анализ на китайския и пост-съветския модел на пазарни реформи и коренно различните резултати от прилагането на двата модела. При китайския модел е налице непознато в историята бурно и продължително материално-техническо и социално-икономическо възходящо развитие, в резултат на което към началото на 2015 г. Китайската народна република настига и изпреварва САЩ по общ (по съпоставима покупателна способност) брутен вътрешен продукт (БВП). При руския (и при нашия) модел е налице непознат в историята бурен и продължителен регрес, в резултат на който материално-техническите и социално-икономическите системи са подложени на разгром, спадът на БВП е от порядъка на 40-50%, обществото се връща десетилетия назад.
При китайската практика реформите водят до развитие, известно като „пазарен социализъм с китайска специфика”; при руската (и при нашата) практика реформите водят до всеобщ упадък, наричан лицеприятно от грантовите медии и подхранващите ги централи „пазарна икономика”, докато в действителност представлява институционализиран грабеж на представителите на „компрадорско-олигархичния тип капитализъм”, подчертава авторът.
Китайската народна република – благодарение на модела на „пазарно-социалистическа смесена икономика”, в която доминира плановото управление и държавно-обществената собственост в стратегическите сектори на стопанството – успява да избегне дълбоки икономически кризи и да гарантира социалистическият над капиталистическия принцип на разпределение в рамките на цялото общество. При условията на такава система китайските милионери, играещи важна роля във финансово-икономическите и информационно-технологичните сектори, не могат – по подобие на руските и българските олигарси – да се превърнат в господстваща политическа (и идеологическа) социално-класова сила. Успешното пазарно реформиране и развитие на китайския (а също на виетнамския, белоруския, кубинския) социализъм е свидетелство, според автора, че съветският (както и българският) социализъм също би могъл в края на 80-те и началото на 90-те години да се реформира пазарно без реставрация на капитализма; защото, както показва китайската практика, не всички пазарни реформи неизбежно водят до гибелта на социализма и реставрация на капитализма.
Проф. Янков анализира също трансформацията на определени групи и представители на българския социалистически елит от високите етажи на властта от потенциален (в края на 70-те години) в реален (в края на 80-те и последващите години) „вътрешен гробокопач на социализма и титуляр на приватизираната собственост и националното богатство”. Към това „розово-червено ядро” се включват още две относително обособени групи: реституционно възродени и реконструирани остатъци и наследници на досоциалисти-ческата буржоазия; и криминално и полукриминално възникнали „олигархични” елементи. Според автора, налице е своеобразно разклоняване на елита на бившата управляваща партия на социалдемократическа левица и на нова „автентична” десница. И двете разклонения обаче провеждат „обща неолиберална политика в интерес на новата компрадорска буржоазия и едрия западен капитал.”
Трудът на проф. Янков е преди всичко изследване на методологията на четвъртвековния грабеж по рецептите на МВФ и СБ (днес на ЕК и ЕЦБ) за шокова либерализация, дерегулация и приватизация, които водят до пълното разрушаване на съществуващата и сравнително добре функционираща финансово-икономическа база на Народна република България и на системите й за социална сигурност. Подобна методология е прилагана с успех при грабежа и на други страни от т.нар. трети свят и бившата социалистическа общност. Никъде обаче резултатите не са така всеобхватни и геноцидни както в България. Най-новата история не познава такъв тотален социално-екстерминистичен погром над цяла нация в мирно време.
Днес неолибералната олигархична върхушка няма нужда от специално изградени концлагери и газови камери; терористичната си диктатура тя осъществява прикрито чрез организации и тинктанкове за фабрикуване на „правилни” идеи за драстични ограничения, медийно зомбиране и практики за социално изхвърляне, които да доведат до бавното и мъчително елиминиране на десетки милиони хора по света; както и чрез прикрито срастване с държавната власт, на която диктува елиминиращи политики под булото на т.нар. парламентарна демокрация и „споразумения” от рода на трансатлантическо партньорство.
„Това е варварство. Виждам го да идва под маската на разюздани договорености за предрешено загробване. Може да не е като крематориумите на Хитлер, но е методично квази-научно поробване на Човека. За неговото абсолютно унижение. За неговото опозоряване”, провижда още през 1979 г. гръцкият поет Одисеас Елитис на пресконференцията по повод връчването на Нобеловата му награда.
Впрочем, ботушът на неолиберализма отдавна върлува по българската земя, далеч преди евентуалното налагане на трансатлантическото „партньорство”. Може да се твърди следователно, че в България е осъществен пилотен експеримент за изпробване на неолибералните слободии и постъпателен геноцид, които съвсем скоро да залеят и други страни-членки на Евросъюза. Лавините от мигранти са само едно от средствата...
Дума
