/Поглед.инфо/ Преди 12 години предложих на възстановения тогава орган на СБЖ в. „Поглед“ текст с горното заглавие – какво се върши в родното ни, божем, Министерство на културата и какви лица се назначават на ръководни длъжности в културните ни центрове зад граница, конкретно в Будапеща. Редакцията публикува журналистическото разследване на 26 март 2007 г. изцяло, промени само заглавието на „Унгарската рапсодия на министър Чилова“.

Поводът да се върна към тази публикация бе тревогата, обхванала българските унгаристи и унгарските приятели на България, че до конкурса за директор на Българския културен институт в Будапеща, обявен в края на 2017 г., отново бе допуснат щастливо изкаралият вече два мандата в Будапеща в сладко нищоправене Пламен Пейков. Макар законът да не допуска трети мандат.

В началото на 2018 г. бях в София и поисках среща по този въпрос с министър Боил Банов. Неколкократно разговарях със сътрудниците му Ваня Бедрова и Мариела. Министър Банов бил много зает, не можел да отдели време за среща, пък и нямало процедура министрите да приемат граждани и т.н., все оправдания, с които се сблъскваме всеки път, когато искаме да разговаряме с наши „избраници“.

Трябваше да се връщам в Будапеща; затова предадох текста на публикацията в „Поглед“ на една от сътрудниците, с обещанието да го предаде лично на министъра. Казвах си, Боил Банов е част от културния ни елит, режисьор, не може да не прояви загриженост и да прекрати тази гавра с образа на България от случайни назначенци.  

В края на миналата 2018 г. научихме, че Пейков е „победител“ в конкурса, класиран бил на първо място от комисия, членовете на която нямат и хабер от унгаристика. И отново – за трети път, в престъпване на закона, – е назначен за директор на БКИ в Будапеща. Дали това е лично решение на министър Банов или е бил стимулиран по един или друг начин да го назначи; или пък му е бил оказан натиск „отгоре“ по системата „Ало, ало“, историята ще покаже.

Проявеният голям интерес към публикацията „Шофьор на такси проповядва "история" (http://pogled.info/avtorski/Radko-Handzhiev/shofor-na-taksi-propovyadva-istoriya.100731) обаче ме подтиква да запозная читателите на Поглед.инфо с публикацията в „Поглед“ от 26 март 2007 г. Изглежда в Министерството ни на културата нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.

 

НАРКОМАНКА И ЛАИК

НАЧЕЛО НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА В БУДАПЕЩА

Д-р Радко ХАНДЖИЕВ

Bulgarian Press Pool-Budapest

 

          Преди 70 години в Будапеща бе основан Български културен институт (БКИ) - първото българско културно учреждение зад граница. Намира се на престижния бул. "Андраши" в сърцето на унгарската столица. В непосредствена близост са операта, театралните салони, елитните клубове на унгарската бохема. Наситена с културни паметници и институции, тази отсечка на бул. "Андраши" не случайно наричат будапещенски "Бродуей".

          Разположен на три нива с изложбено хале, концертна зала, гримьорни, конферентен салон, библиотека и клуб-механа в продължение на десетилетия БКИ бе привлекателен център за поколения приятели на България, място за срещи и дискусии, за популяризиране постиженията на българската култура и наука, за създаване на нови контакти. Под ръководството на такива изтъкнати унгаристи като Любен Сечанов, Нино Николов, проф. Стоян Радев, Георги Крумов, доц. Йонка Найденова, БКИ спечели доверието и уважението на унгарската общественост, утвърди се като авторитетно учреждение, проявите му редовно се отразяваха в унгарските медии.

          От десет години тази патриотично-информационна дейност на практика е прекратена. От зарешетената шестметрова витрина се пулят няколко икони. И никакъв знак, че това е културен център на Република България. Никакво привлекателно пано или реклама, които да накарат случайният минувач да полюбопитства поне какво има вътре. А витрината е на най-скъпата улица на Будапеща. Автосалоните на "Волво" и "Субару" се изнесоха, заради непосилния наем. Останаха банките и луксозните заведения. И БКИ, който от 1995 г. е собственост на българската държава. Да, но кепенците на БКИ се спускат в 17 часа. Центърът потъва в мрак. Оказва се, че на оживения до късно през нощта будапещенски "Бродуей" затворени са единствено банките и Българския културен институт.

          За последните десет години там няма нито една значима проява. Липсват върховете на българската поезия и проза, на музикалното ни и изпълнителско изкуство, постиженията на българския театър и драма, на художественото ни слово, изяществото на българското изобразително изкуство, на българската естетика, история, археология, журналистика, архитектура, на българските научни достижения и т. н. Напълно отсъстват прояви, демонстриращи демократичния образ на България, мястото на българската култура в европейските ценности, политическите, стопанските и културните възможности на страната ни – все дейности, утвърдени от Министерството на културата в Концепцията за българските културни институти в чужбина.  С други думи, от десет години дейността на БКИ-Будапеща драстично се разминава с правителствената стратегия.

          Списъкът на "проявите" се свежда предимно до изложби на недостатъчно утвърдени творци. Присъстват главно "мобилизирани" учители от българското училище и служители на посолството и то заради безплатната чаша вино. Такива прояви не могат да привлекат елита на унгарската културна общественост, да станат повод за разговор за българската култура, наука, изкуство, да се превърнат в събитие, да предизвикат отзвук в пресата, в електронните медии. Впрочем, от години унгарските медии не отразяват БКИ. Което потвърждава, че нищо значимо там не се случва.

          На премиерата на романа на Тошо Дончев "Прокълнатото щастие на леля ми Ица", например, се появиха едва 40-50  души. А Дончев е значим фактор в унгарския политически и обществен живот. Изтъкнат преводач и публицист, той беше председател на Управлението на малцинствата в първото правителство на Виктор Орбан. За сравнение, на представянето на романа му пред унгарската културна общественост в клуба в квартал МОМ присъстваха над 300 души, медиите широко отразиха събитието. Пак за сравнение, прожекцията на нашумелия филм на Стефан Командарев препълни аулата на Централно-европейския университет. Подкрепа от официалните български представителства обаче нямаше. Нито бе забелязано тяхно присъствие. БКИ отказа да подкрепи и най-дългото хоро, което се игра на 4 септември м.г. на централния площад "Вьорьошмарти" пред 4-5 хилядна екзалтирана публика. "Да бяха дали по една лимонада поне на децата, които изнесоха спектакъла", репликира един от местните българи.

          От години в Унгария не се издават български книги, макар, напоследък, нашата белетристика да бележи сериозни постижения. Да вземем, например, "Петокнижие Исааково" на Анжел Вагенщайн. Част от историята на главния герой се разнищва по историческите унгарски земи. Книгата бе публикувана с успех в Германия, Франция, Русия, Израел... Нищо не се прави обаче за реализиране на унгарско издание. А книгоиздаването трябва да бъде основна грижа на БКИ.

          Клубът, изграден с толкова усилия от поета Нино Николов, е превърнат в склад. Залата, в която унгарски трупи биха могли да поставят български драми (както камерната сцена на Унгарския културен институт в София бе предоставена на български трупи за постановката на унгарски пиеси), потъва в прах. Унгарските българисти, приятелите на България, създавани и отглеждани в продължение на десетилетия вече не стъпват в БКИ. Няма срещи, няма контакти, няма приятелства. А и за какво да си говорят с хора, които не владеят унгарски, нямат хабер от унгаристика, не познават традициите и естеството на унгарската духовност.

          Защото от десет години за директори на БКИ се назначават точно такива лица. Валентин Стоичков, освен лаик, се оказа и престъпник. Първата му грижа с пристигането си на унгарска земя бе да проучи условията за контрабанда на цигари и уиски под прикритието на официалната българска институция. Опита се да лансира и Иво Карамански – кръстникът на българската мафия, за "партньор" на БКИ. Накрая се издъни скандално с подправката на документи, което доведе до отзоваването му по искане на унгарските специални служби. Заключенията от проверката на НС”БОП”-МВР (№ 10567-1 и №10569-1/2003), както и становището на Върховната касационна прокуратура (№3823/2003.ІІІ.) са категорични. Налице са "достатъчно данни за извършено документно престъпление по  чл.чл. 311, 310, 308, 309 или 316 НК във връзка със съставянето и ползването на дипломата и удостоверението от 13.05.2002 г. на името на Валентин Славчов Стоичков...”

          Вместо да си вземе поука от скандала, ръководството на Министерството на културата (МК) спешно подготвя назначаването на друг лаик. След изкаран тримесечен курс (два пъти седмично по 2 часа) Пламен Пейков е обявен за перфектно владеещ унгарския и през пролетта на 2003 г. е назначен за директор. Без конкурс, без да има хабер от унгаристика, от традициите на българо-унгарското културно общуване, без да има каквито и да било връзки с унгарски дейци на културата, без нито една публикация или друга изява в областта на хуманитаристиката, без нито ден трудов стаж. От представената в МК справка се вижда, че Пейков е завършил българска филология и поработвал към НПО-то на майка си на хонорар. Изведнаж – хоп! – задграничен директор със заплата и екстри в размер на 3,000 евро! Официално е ВРИД, но пред унгарската страна е обявен за директор, а и сайтът на МК изрично го посочва като такъв.

          През пролетта на 2005 г. го "оформят" с конкурс. И естествено го "избират". След него са класирани утвърдени унгарсти, завършили в Будапеща висшето си образование, доктори на науките, вкл. преподаватели-хуманитаристи в унгарски ВУЗ. "Очевидно такива са били указанията", с ирония подхвърля членът на комисията и настоящ посланик в Кипър Петър Воденски, опитвайки се да оправдае същевременно своето безсилие да наложи върховенството на закона.

          А "указанията", както сочат свидетелите, вероятно се съдържали в плика, любезно връчен дни преди "конкурса" на министър Чилова от майката на "кандидата" Пламен Пейков – несменяемата директорка едновременно на две училища – на НУКК и на прословутия Италиански лицей Величка Велянова. Какво имало в плика ли? Вероятно партитури на Златю Бояджиев? Но защо е трябвало да бъдат скрити? Защо не е обявена открито тази културна находка? И защо г-жа Велянова излъга български журналист в телефонно интервю през лятото на 2003 г., че синът й не е директор и въобще не работи в БКИ-Будапеща? Да не би в елитните училища на г-жа Велянова лъжата да е част от възпитателния процес? Така или иначе, три дни след официалната церемония по връчването на пликчето Пламен Пейков отново е назначен за директор. Всяка крушка си има опашка. Или причина - следствие. Очакваме следствието да се произнесе каква е причинно-следствената връзка между връчването на плика и последвалото назначение на лаика Пламен Пейков. В нарушаване на закона и на конкурсните изисквания на самото МК!

          Впрочем, няма да е зле прокуратурата и следствието да надникнат, също така, зад оградата на двете училища в Горна баня – частното и държавното, намиращи се в един и същи двор и командвани от едно и също лице – Величка Велянова.

          През пролетта на 2005 г. обществеността е изненадана от ново назначение. За зам.-директор на БКИ-Будапеща е катапултирана наркоманката Елизабет Маркова. Отново без конкурс, без да има хабер от постиженията на българската култура, от традициите на българо-унгарското културно общуване, без да има публикуван нито ред, нито пък друга изява в областта на хуманитаристиката или международната културна дейност. Но е дъщеря на изтъкнат вокален политик, известен като ревностен доносник на комунистическата политическа милиция под агентурното име „Николай”. През 1994 г., както многократно информираха медиите, в дома на Маркови, след щур купон с обилно сервиране на наркотици, е намерен трупът на 17-годишната Елисавета Джорева. Смъртта настъпва следствие на свърхдоза, сервирана й от домакинята Елизабет Маркова – също наркоманка. Отговорност би трябвало да носят Елизабет и родителите й. По неведоми пътища обаче, майката – Мария Лекова-Маркова – е командирована като „сътрудник” в посолството ни в Будапеща буквално часове след убийството. Елизабет, естествено, заминава с майка си, далеч от нездравото любопитство на медиите и обществеността. Следствието се прекратява по системата „няма човек – няма проблем”. А Мария Лекова-Маркова, която според съпруга й – доносникът "Николай" – била унгарка, продължава да стои в българското посолство вече тринадесет години с пълна валутна заплата и куп екстри, да издевателства на гърба на българския данъкоплатец в престъпване на разпоредбата на закона,  който гласи, че единствено български граждани могат да бъдат командировани в мисиите ни зад граница (чл.11(1) на Наредбата, одобрена с ПМС №252/2000 г., както и на предходната Наредба, одобрена с ПМС №98/1993 г.).

          В БКИ Елизабет е преводачка. Задълженията й са да превежда на Пламен Пейков, макар последният да е депозирал писмена декларация, че владее говоримо и писмено унгарски език! А на Елизабет й дали заместник-директорски пост за по-голяма заплата! Бедничката, тя също е назначена от министър Чилова. Злите езици разправят, че доносникът "Николай" се бил обадил на „царя“, който пък се обадил на министър Николай Василев – блюстителят на чистотата, професионализма и неподкупността на българския държавен служител, който пък се обадил на министър Чилова... И работата взела, че станала!

          Какво е общото между тримата ли? И тримата нямат необходимата квалификация. И тримата са професионално непригодни за заеманите длъжности. И тримата са извършили престъпления. Стоичков и Пейков – документни; Елизабет Маркова – непредумишлено убийство! Така или иначе, в момента наркоманка и лаик стоят начело на българската култура в Унгария! И продължават неправомерно да трошат парите на българския данъкоплатец. Но защо новото ръководство на МК не предприема действия в съответствие със закона? Защо се ослушва вече втора година? Защо бездейства инспекторатът към МК?

          Една от хипотезите, подсказана от екс-министър проф. Димо Димов е, че БКИ в Будапеща е депо за трафик на български културни ценности зад граница. От София през Будапеща за Виена и Париж! Хипотезата бе косвено потвърдена и от екс-посланик Димо Гяуров. На журналистическо запитване как ще коментира тази информация опровержение от страна на Гяуров няма. И не може да има. Екс-посланикът е бивш шеф на разузнаването и много добре е информиран какво става в кухнята на задграничните ни представителства!

          Има още един фактор за бездействието на новото ръководство на МК: г-жа Деяна Данаилова, която от десет години е директор на дирекция "Международна културна политика". Въпросната дама е пряко отговорна за назначаването на непрофесионалисти и лица с престъпни прояви на задгранични длъжности. Тя е и лицето, организирало и задействало престъпна схема за подправка на документи при провеждане на конкурсите.

          От оценъчната карта на Валентин Стоичков се вижда, например, че в хода на събеседването при провеждането на конкурса, Данаилова е оценявала степента до която кандидатите владеят унгарски език, професионалният им опит и знания в областта на унгаристиката, комуникативните им възможности и деловите им качества в унгарскоговоряща среда и пр., поставила е съответно писмени оценки, което е скрепила с подписа си. Не е съобразила единствено, че оценъчните карти могат да станат публично достояние. И да разкрият, че Данаилова, която не владее унгарски, нито пък има професионален опит и знания в областта на унгаристиката, на практика е съставила официални документи, в които е удостоверила неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства. И като основание за назначаването на единствените кандидати (Стоичков, Пейков), които не владеят унгарски, нито пък имат професионални знания и опит за заеманата длъжност. А това е документно престъпление по чл. 311 НК! Не случайно Върховна касационна прокуратура е разпоредила проверка на действията на длъжностите лица от МК по повод конкурса за директор на БКИ в Будапеща (№10569-1/2003). Очакваме следствието да установи има ли връзка Данаилова с организирани престъпни групи, заинтересовани от трафика на културни ценности, за който споменава екс-министър Димов?

          Междувременно, какво трябва да направи ръководството на МК? Много просто: да приложи върховенството на закона! Да обяви трудовите договори със Стоичков, Пейков и Маркова за недействителни. И да си потърси обратно неправомерно раздадените милиони. Защото българската култура има нужда от тях. И защото такъв е императивът на чл. 74 КТ: "трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е недействителен!" 

Публикувано във в. “Поглед”, 26 март 2007 г. под заглавие “Унгарската рапсодия на министър Чилова”.