/Поглед.инфо/ На срещата на външните министри на страните от Евросъюза миналата седмица в София, унгарският министър на външните работи и на външноикономическите отношения Петер Сийярто настоятелно поиска да се ускори присъединяването на Сърбия и Черна гора към ЕС, преди определената от Брюксел за страните от Западните Балкани 2015 година.

Откъде извира тая унгарска любов към сърбите? Та сърби и унгарци са яростни противници отпреди Първата световна война? Нали съюзниците- победители подариха на Сърбия огромни чужди територии, вкл. историческата унгарска област Вайдашаг (Войводина), една от житниците на Европа, превръщайки малката балканска страна в регионална сила? Същите съюзници, 70 години по-късно я разчлениха до неузнаваемост, отнемайки всичките й „югославски“ подаръци? Но Войводина остана! С все още компактно унгарско население.

Ето тук се крие смисълът на казаното от Петер Сийярто: по-скорошното приемане на Сърбия в ЕС ще премахне една от границите между унгарци и унгарци. Няма любов, има геополитика! Регионална, но геополитика. А искането за Черна гора е съпътстващо мероприятие, отклоняващо вниманието от целта.

По сходен начин Унгария настояваше за ускорено приемане на Румъния и България в Евросъюза. Както на Сърбия, съюзниците-победители в Първата световна война подариха на Румъния областта Трансилвания – в продължение на 1000 години част от историческите унгарски земи, – с нейните два и половина милиона етнически унгарци. С приемането на Румъния в ЕС се премахва границата между унгарци и унгарци. Отново се касае до геополитика! А прикачването на България бе съпътстващо мероприятие, също отклоняващо вниманието от целта.

Задкарпатска Украйна, която за унгарците е Подкарпатие, също е част от хилядолетната история на Унгарското кралство.  И днес там живеят между 150 и 200 хиляди етнически унгарци. При евентуален разпад на Украйна – възможност, която наблюдателите все по-отчетливо предвиждат, Унгария вероятно ще се стреми да присъедини тази област, насилствено откъсната от Родината-майка по силата на Трианонския диктат от 1920 г.

След разпадането на съветския блок, унгарците предприеха стратегия за активно инвестиране в останалите извън пределите на страната области с компактно унгарско население: откриват се унгарски училища и културни учреждения, подпомагат се обществените организации, създават се предприятия, в които с предимство се наемат работници от унгарски произход. А на задграничните сънародници, правителството на Виктор Орбан възстанови унгарското гражданство. Отново иде реч за геополитика!

Тази стратегия успешно работи. Стремежът е в днешните условия, в рамките на Евросъюза, всички унгарци, независимо от местонахождението си, да живеят в една общност без граници, да имат еднакви права и възможности за развитие, да продължават традициите си, да отстояват унгарщината. И ако се вгледаме в политическата карта на Европа ще видим как тази стратегическа унгарска проекция напълно съвпада с националните граници от 1914 г. в рамките на Хабсбургската Австро-Унгария: територията на Унгарското кралство тогава покрива 325 000 кв. км; днес тя е 93 000 кв.км! Това са отсъдили на т.нар. Версайска мирна конференция бившите победители и днешни съюзници на Унгария!

Някои у нас веднага ще попитат: а какво правим ние спрямо  сънародниците ни, насилствено откъснати от българското национално землище по силата на същия този Версайски диктат? Защо не постъпваме като унгарците, защо не се поучим от тях? 

Разликата е, че в единия случай, имаме работа с национално отговорни политици, отстояващи суверенитета на страната си. И не само в Унгария. Скоро след разпадането на съветския блок ръководителите на четири от страните в Централна Европа се събраха в унгарския замък „Вишеград“, за да координират действията си по редица основни въпроси от взаимен интерес; най-вече как при новите условия самостоятелно да решават въпросите на по-нататъшното си развитие при съхраняване на националните си традиции и култура. А у нас, вече три десетилетия, на власт преобладаващо пребивават политици- отродители, преследващи под чужда диктовка личния си интерес. Очевидно, не може и да става дума за сравнение. Сравняват се само съпоставими величини!

В този ред на мисли, иде ми да припомня забележителното съчинение „Реквием за една загинала империя” (Requiem pour un empire défunt) на изтъкнатия френски философ от унгарски произход Франсоа Фейтьо (Ferenc Fejtő – 1909-2008 г.), издадено през 1988 г., което критиката тогава определи като „носталгия” към разпадналата се 70 години преди това Австро-унгарска монархия. Имало е, разбира се, конфликти между потисканите нации и господстващата върхушка, дължащи се главно на неравномерното разпределение на богатството между индустриално развития северозапад на монархията и юга, признава авторът; но в книгата си той се опитва да изтъкне и онова, което е обединявало „това голямо семейство”: независимо от раздорите и противопоставянията, поданиците – австрийци, унгарци, словаци, чехи, словенци, хървати, поляци от Галиция и Краков и от другите народности, относително свободно пътуват и упражняват своите професии по територията на империята, десетилетия преди създаването на „някакъв Шенген”.

Година по-късно рухна Берлинската стена и се разпадна т.нар. съветски блок. Спомням си представянето на българското издание на книгата в началото на 90-те години в Унгарския културен институт в София. Присъства и авторът. Макар и прехвърлил 80-те, той демонстрира ясна визия за историческа перспектива, споделяйки, че стремежът на страните от Централна и Източна Европа за присъединяване към тогавашната Европейска общност, по-скоро трябва да бъде предшестван от някаква форма на обединение, подобно на съществувалото в Австро-Унгария. Аргументите му изхождаха от установилите се в продължение на векове на територията на бившата монархия икономически, политически, социални, религиозни, национални и други дадености, които Версайският диктат безмилостно разрушава, създавайки нови и много по-остри конфликти, далеч надхвърлящи противоречията, съществували в империята. Колцина от присъстващите в Унгарския културен институт тогава можеха да усетят „носталгия” в словото на Франсоа Фейтьо, а камо ли предупреждение.

Днес, 100 години след разпада на Хабсбургската империя, народите която са я населявали, като че се завръщат към съветите на провидеца Фейтьо. Страните от Вишеградската четворка все по-тясно координират действията си по редица основни въпроси, отстоявайки пред Брюкселската върхушка най-вече правото си самостоятелно да решават въпросите, произтичащи от съхраняване на националния си суверенитет и традиционната си култура. В някои унгарски медии напоследък върви дебат дали не е време Четворката да се разшири, като включи и съседните страни от региона: Словения, Хърватия, Австрия и Румъния. Тези държави (включително по-голямата част от днешната територия на Румъния), в продължение на столетия са били част от Хабсбургската империя.

В този контекст е и неотдавнашната среща на унгарския премиер Виктор Орбан с новоизбрания австрийски канцлер Себастиан Курц. Двамата политици споделиха единство по редица проблеми, един от които е, че налаганата от Брюксел квота за мигранти не е решение. На журналистически въпрос относно разширяване на Вишеградската четворка, Орбан дипломатично отговори, че засега няма планове, но „членовете й биха искали заедно да работят с Австрия”.

Ала има нещо по-важно: всичките тези осем държави, за разлика от страните-основателки на днешния Европейски съюз, никога не са били колониални империи, никога не са експлоатирали други народи. Докато т.нар. брюкселски консенсус не крие стремежа си да продължи да поддържа неоколониалните си навици, да разширява пазарите си за сметка на новите страни-членки. Дори се появи и догмата: по-нататъшното развитие (разбирай разпределение на парите за развитие) на страните от Евросъюза трябвало да върви на „две скорости”.

Оттук и дълбокия разлом между брюкселската върхушка, която пряко или косвено се опитва да налага норми, водещи до повече или по-малко прикрито икономическо и политическо подчинение на държавите от Централна и Източна Европа; и все по-енергичният отпор на тези държави да отстояват суверенитета си.

Впрочем, съгласно международното право, суверенитетът е неотчуждаемо качество на независимата държава; а международното право е надмощно право над актовете на Евросъюза. Да се „отдаде“ или отнеме суверенитет, означава дадената държава да се превърне в колония, а гражданите й – в поданици на метрополията. Не би и могла да бъде другояче: ако страните-членки на ЕС действително са „отдали“ суверенитета си на Брюксел, те не биха могли повече да бъдат членове на Организацията на обединените нации; а две от страните членки – Великобритания и Франция – и на Съвета за сигурност.

Така че който твърди обратното, или е невежа, или е шарлатан!

В това също е разликата!

Труд


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели