В потока от публикации за 110-годишнината на Илинденско-преображенската епопея, почти нищо не се каза за „предвестниците на бурята“, за така наречените гемиджии, които чрез серия атентати, принудиха още през април 1903 г. западното обществено мнение да се обърне към страданията на поробеното население в Македония и Тракия. „Като замисъл, техническо изпълнение и като воля да се победи смъртта, атентатите и техните автори заемат особено място не само в македонското освободително движение, но и в световната история на революциите“, ще отбележи по-късно Христо Силянов.

Колцина знаят обаче, че гемиджиите са малка, но добре сплотена група безвластници (анархисти). Те не подкрепят организирането на въстание. Аргументите им са, че масовите действия ще предизвикат мощен репресивен удар; османската власт, която разполага с многократно по-голям ресурс и с модерно въоръжена армия и полиция, ще предприеме масови кланета; голяма част от българското население ще бъде принудено да емигрира; ще се стигне до обезбългаряването на Македония и Тракия. Ако обаче чрез единични актове се ударят чуждестранните интереси в сърцето на Османската империя – Цариград и Солун – това може да предизвика широк отзвук сред европейската общественост, европейските правителства ще бъдат принудени да се стреснат заради собствените си интереси и да се застъпят за правата на двата и половина милиона страдалци. Мирното население няма да пострада защото властта ще преследва само извършителите. Различието във възгледите не пречи на гемиджиите да си сътрудничат с ВМОРО и с Върховния македонски комитет, когато негов ръководител е бил Борис Сарафов.

Повечето от гемиджиите загиват със саможертвата на герои. Подвизите им са възпяти в народните песни. Един от малцината оцелели е Петър Манджуков (няма родствена връзка с бизнесмена със същото име). До края на живота си остава верен на безвластническите си възгледи. Мемоарите си пише между 1946 и 1959 г. Успява да ги изпрати тайно в университета Нантер, Франция. През 1991 г. екземпляр от записките попада у Николай Хайтов. Големият разказвач е толкова впечатлен от високите художествени достойнства на текста, от прецизната фактология на събитията и участниците в тях, че оценява записките на Манджуков като равностойни на „Записките“ на Захари Стоянов. Литературните историчари в Скопие поставят Манджуков в десетката на македонските писатели.

Днес ние сме в притежание на пълния текст, издаден в навечерието на 110-годишнина от Солунските атентати (Петър Манджуков, Предвестници на бурята, изд. ФАБ, С., 2013, 608 с.). Събитията в тези записки обхващат периода между 1895 и 1904 г.

Петър Георгиев Манджуков (1878-1966г.) е роден в с. Мирковци, недалеч от Скопие, тогава в Османската империя. Племенник е на пловдивския митрополит Натанаил (със светско име Нешо Бойкикиев) – организаторът на Кресненското въстание (1878-1879г.). Към края на 19-то столетие сред патриотичната общественост назрява недоволство от дейността на македонския комитет в София, превърнал се в жалък придатък на политиката на княз Фердинанд. Обзети от ентусиазма на едновремешните хъшове в Русия и Влашко, група „буйни“ младежи-анархисти основават Централен Революционен Македонски Комитет. Манджуков и Михаил Герджиков са сред учредителите. Скоро след това Манджуков е изключен от гимназията. Успява да завърши педагогическото училище в Лом, след което с материалната подкрепа на вуйчо си заминава за Женева да следва химия. И веднага намира съмишленици в така наречената Женевска група.

Мисълта, че народът пъшка под отоманския ятаган не сдържа юнашкият дух на 20-годишния патриот в уредената Европа. Месеци по-късно решава да се върне в родна Македония, да се включи в народните борби за освобождение. През 1899 г. по донос на провокатор-българин е осъден от османските власти на доживотен затвор. Но един от съдебните заседатели – турчина Иляз-Ефенди – разбива на пух и прах скалъпеното обвинение и съдът го освобождава поради недоказаност.

Озовал се в София Манджуков се свързва с ВМОРО и през 1899 г. обхожда Пирин, Алиботуш и Боздаг заедно с четата на Гоце Делчев. През 1900 г. идеята за „голямата акция“ – взривяване на „Банк Отоман“ в османската столица – вече е узряла. Средства са осигурени и заедно със Слави Мерджанов, Петър Соколов и Павел Шатев, заминават за Цариград. Започват да копаят тунел под „Банк Отоман“. Почти приключват, когато акцията се проваля. Четиримата ги грози смъртна присъда. Отървават бесилката благодарение на ултиматума на българската страна: Димитър Ляпов, който е секретар на силния човек в правителството – вътрешният министър Радославов – е техен съмишленик. Ляпов така представил нещата, че правителството счело ареста едва ли не за casus belli. Започнала остра дипломатическа преписка. Българският дипломатически агент в Цариград Иван Евстатиев Гешов е инструктиран да поиска незабавното освобождаване на четиримата. Лично се явява пред султана само за да научи, че предния ден било издадено султанско ираде за освобождаване и изгонване на първите трима от пределите на Османска Турция и въдворяване на четвъртия – Павел Шатев – в родния му град Кратово.

Трескавият дух на Манджуков замисля нова акция: да се разруши железопътната линия в отсечката между Кръстополе и Ксанти така, че да се предотврати прехвърлянето на османски войски от Одрин към Македония по време на въстанието. И през пролетта на 1903 г. се отправя с чета в Родопите. Именно там узнава за атентатите на другата група съмишленици в Солун и за смъртта на най-близките си другари.

С избухване на въстанието е войвода на чета в Ахъчелебийския революционен район в Родопите. По поръчка на комитета извършва първото си убийство. Набелязаната жертва тероризира българското население в региона. Само четири дни по-късно следва нова поръчка, този път за убийството на нарочен за предател българин от с. Лъкавица. В този момент Манджуков преосмисля ролята си на наемен убиец на организация, чужда на безвластническите му възгледи и къса с ВМОК. Както пише самият той: „Решението биде взето. Сложих моята собствена къса манлихера на земята, свалих поясока с пачките патрони и го поставих до пушката; свалих раницата с всичко, което принадлежеше на организацията в с. Карлуково... На душата ми бе леко. Съзнавах, че разумът и нравственото чувство в мене бяха взели връх. Редко съм бивал така доволен от себе си, както тогава“.

След разгрома на въстанието Манджуков е интерниран в Стара Загора „по някакво съглашение между българското и турското правителство за въдворяване на немирните елементи измежду македонската и тракийската емиграция“. След още две години колелото на живота му се завърта отново, този път в друга посока. Заминава да учи със стипендия на българската държава в Академията по горско стопанство в гр. Нанси, Франция. След завършването й се отдава изцяло на залесяването, укрепването на сипеите и борбата с пороищата. Участва в Балканските и в Първата световна война. Заедно с Михаил Герджиков е сред учредителите на Федерацията на анархо-комунистите в България през 1919 г. До 1936 г. работи като лесовъд в Казанлък, Карлово, Пещера, Разлог.

Записките на Манджуков са изненадващо проявление в българската книжнина. Те са ценни за националното самопознание, осветляват редица бели петна на родната ни история. Ярко изпъква и умението на автора да представя историческото битие чрез интригуващи образи и ситуации. Но преди всичко – записките карат читателят да се замисли върху пропуснатите възможности за евентуално по-различно развитие на хода на националната ни история. Накратко, една забележителна книга, която всеки патриотичен българин трябва задължително да има в библиотеката си.