/Поглед.инфо/ Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони” за своя тоталитарен грабеж, така че днес България да е най-бедната и най-рухналата страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство решило да променя Конституцията, като премахне давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била извършена от други, които следва да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото, казват властващите; само дето не казват, че собствената им закваска е от същата криминална върхушка на онези, „другите”...

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с политически, икономически, морални и, разбира се, юридически съображения, мотивирайки се, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред, на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите категорично трябва да се отхвърли, председателят на партията, също така категорично, следва да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющият упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ); като фактът, че в нашето право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява. Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Не в Конституцията!

Усещам как някои, божем, законодатели и правници, веднага ще скочат: „Какви ги говори тоя. Нашата Конституция с изричен текст третира давността в чл. 31, ал.7!”

Да, ама не! Въпросният текст на чл. 37 се съдържа в глава Втора „Основни права и задължения на гражданите”, които са неотменими(!). Тоест, не е в компетенцията на сегашното обикновено Народно събрание да променя текстове от глава Втора на КРБ; компетенция за такава промяна има само Великото народно събрание (чл.158, т.4 КРБ). Това е още един факт, който очевидно „законодателите” ни не знаят! А текстът буквално гласи: „Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството.” Същата разпоредба императивно е разписана и в Наказателния кодекс (НК).

Върховният законодател – Седмото Велико народно събрание, предвидливо включва в Конституцията тази разпоредба именно в раздела на неотменимите права, да не би „да хрумне” на някой „демократ” в бъдеще да промени или отмени аналогичната разпоредба от НК. И „да погаси” като престъпление против човечеството геноцидът, който българските „демократи”, със знанието и съгласието на Брюксел, осъществяват вече 27 години над българския народ, довел до физическото елиминиране на близо една четвърт от населението на България? Геноцид, с най-малкото два пъти по-ускорен темп от темпа на загуба на българския генофонд през първите 100 години на османското владичество!

Впрочем, днешните властници преди около две години направиха аналогичен опит с проект на Закон за изменение и допълнение на НК (чл. 79, ал.2, т.2) да премахнат давността за тежки престъпления извършени в периода 9.09.1944-10.11.1989 г. от членове на ръководни органи на Българската комунистическа партия, както и от трети лица, на които са възложени ръководни длъжностни или партийни функции...”Но Конституционният съд, в образуваното по протест на Главния прокурор к.д.№ 13/2015 г.,с Решение № 12 от 13.10.2016 г. обяви за противоконституционен този текст от НК.

Сега властващите се опитват да вземат реванш с нов опит да противодействат на аргументацията на Решение № 12 от 13.10.2016 г., като вероятно искат изменение на Конституцията в чл.31, ал.7 или въвеждане на нова ал.8, в която да се добави аналогичен текст и за престъпления във връзка с приватизацията и други подобни, примерно на корупцията.

Само че, както посочихме, чл. 31 на Конституцията е в глава Втора, която касае права и е неотменима. И не е в компетенцията на сегашното Обикновено народно събрание да променя тази разпоредба.

Предложението на властимащите очевидно цели да подведе българските граждани, да отклони вниманието им от актуалните прояви на продължаваща корупция и грабеж; спектакъл, чрез който се разчита да се извлекат политически дивиденти за укрепване на все по-разклащащото се доверие във властващите, превърнали се в най-жалки слуги на неолибералите в Брюксел.

Но нека ги запитаме: „Предложението ви, уважаеми властващи, ще върне ли в българската хазна ограбените милиарди? Ще възстанови ли работата на четирите първи реактора на АЕЦ „Козлодуй”? Ще се възобнови ли работата по строежите на АЕЦ „Белене” и „Южен поток”? Ще вкараме ли в хазната ограбваното сега от чужденци българско злато, добивано в Челопеч?”

България е в ситуация на задълбочаваща се криза на легитимност не само защото в последните парламентарни избори участваха под 49% от имащите право на глас. Властта показва удивителна негодност да управлява; докато народът вече показва сериозни признаци на пробуждане. Критичната точка вече е премината: над 51% от българските граждани не желаят да участват в налаганият им „демократичен” спектакъл, по примера на Махатма Ганди активно провеждат пасивна съпротива срещу произволите на властта. Все повече български граждани си задават въпроса: „Защо Виктор Орбан в Унгария, както и останалите страни от т. нар. Вишеградска четворка могат, а ние не можем?”

Мнозинството българи иска промяна, жаждува за възмездие и възстановяване на ограбеното, за възстановяване легитимността на управлението. Но това едва ли ще може да се постигне от сервилните към Брюксел партии. Необходимо е обединение на всички национално отговорни патриотични сили, на гражданските сдружения и браншовите организации, които не се финансират пряко или косвено от правителства и фондации от соросоиден тип; обединение в името на една цел, един идеал, една мечта!

В състояние ли сме да се обединим така, че да положим основите на ново начало в съответствие с прогласената още в преамбюла на конституцията ни решимост за създаване на демократична, правова и социална държава?

Такъв е въпросът, който стои пред всеки един от нас днес. И отговорът зависи от нас, гражданите, от хора като мен и теб, читателю!

Нова зора, бр.43/2017