/Поглед.инфо/ Измислена новела в три части и пролог от Радко Ханджиев

„Всичко измислено е реално“ – Xегел

Част трета.

Докато го водеха към съда Сашо обмисляше какво да предприеме, какво трябва да иска, как да се измъкне от капана, в който се опитват да го натикат. И дали ще присъстват журналисти. Социалните мрежи трябва да са разпространили новината за неговото задържане. Нали до вчера го имаха за водач.

Пътьом го въведоха в паянтова сграда с надпис „Лечебница“. Човек с бяла престилка – вероятно лекар – опипа лявата му ръка. Каза, че е дребна работа, навехване, нямало нужда от снимка, въпреки че Сашо стискаше зъби от болка. Разпореди обаче да му обработят раните.

Съдебната зала беше полупразна. Освен чичо Кольо, виждаха се трима от пътниците в самолета. Колицаите им разпоредиха да освободят предната скамейка. Свалиха белезниците на Сашо и го туриха да седне помежду тях. Отнякъде се появи малко човече с хитровати очи. „Аз съм вашия адвокат“, представи се. „Не ви познавам„“, натъртено отвърна Сашо. Охраняващите го се изхилиха. „Служебно съм назначен“, уточни автокатът. „Ще трябва да ви защитавам...“ Сашо не го удостои с отговор. Продължаваше да обмисля каква тактика да въприеме, какво да иска от съда.

„Съдът“, извика разсилният и всички се изправиха на крака. В залата, един по един, заеха местата си трима съдии в тоги и сребристи перуки. Докато се качваше на подиума, един от състава се спъна, перуката му падна. Опита се да я намести обратно, но твърде голямата му глава комай не искаше да възприеме това прилично на птиче гнездо средновековно коафьорно творение. Докато повтаряше опита, паднаха и очилата му. Ситуацията предизвика неволен кикот, дори охраната не успя да се одържи. Председателят на съда ги изгледа строго, съгласно указанията, което мигом възстанови безизразните им погледи. Злополучният магистрат най-сетне успя да наложи върху олисялата си глава птичето гнездо, придържайки го за всеки случай с дясната си ръка и седна на стола си. На лицето му изби студена пот. Председателят го смъмри тихо, но назидателно и откри заседанието. Сне самоличността на Сашо и даде ход на процеса.

„Гражданино подсъдими, признавате ли се за виновен?“ „Не зная в какво ме обвиняват, господин председател“, на скоропоговорка започна Сашо. „Непознатни лица ме отвлякоха, пребиха ме. Изпитвам силни болки. Лявата ми ръка е счупена. Виждате лицето ми как е обезобразено. Отказаха ми адвокат, отказаха ми контакт със семейството. Нищо престъпно не съм сторил. Без адвокат съм. Отнето ми е правото на защита...“

„Гражданино подсъдими, не отежнявайте положението си“, строго го прекъсна председателят. „И не въвеждайте съда в заблуждение. Тук всичко е документирано“, посочи с пръст към папката. „Защитата... какво ще каже защитата“.

Малкото човече зае мястото си. „Уважаеми господин председател, уважаеми господа магистрати“, с патос на античен жрец произнесе защитникът. „Подсъдимият вероятно не е имал достатъчно време да се запознае с обвинението. А и контактът ми с него е отпреди минути, тук в съдебната зала...“

„Хм“, прекъсна го с жест председателят и погледна въпросително към прокуриста. Прокуристът не благоволи да реагира. В залата настъпи тягостна тишина. Вниманието на председателя се прехвърли към съдържанието на преписката. Внезапно вдигна папката, прикри лицето си от публиката, трите перуки се събраха зад папката и си зашепнаха нещо тайнствено, като че свещенодействаха. Секунди по-късно председателят вдигна глава и определи: „Съдът се оттегля за 15-минутна почивка, през която дава възможност на подсъдимия още веднъж да се запознае със съдържанието на делото“.

Сашо едва дочака съставът на съда да напусне залата, втурна се към банката и грабна папката. Нямаше молив, нито хартия, за да си води бележки. Времето беше кът, трябваше да запомни най-главното. Да, най-главното. Като почне от обвинението...

Съдържанието на обвинителния акт го шокира. Опитал се да отвличе въздухоплавателно средство – самолет на авиокомпания WalСan Air – с цел да създаде смут и да навреди на националната сигурност на държавата, като деянието извършил със заплаха спрямо лица, намиращи се на борда на полет WC001 за Варна. При неутрализирането му оказал ожесточена съпротива, нападнал с ножица представител на силите на реда. Според медицинското заключение причиненото нараняване представлявало средна телесна повреда. Подсъдимият бил мозъкът на организираното престъпление. Той бил високоинтелигентен, доктор по философия, следователно разбирал същността на деянието си. Нещо повече, той изработил интелектуалния план на престъплението, следвал го последователно, опитал се да създаде престъпна група за осъществяването му. От самото начало подсъдимият съзнавал характера на деянието си, предвиждал и искал настъпването на особено вредни и опасни за обществото последици. Деянието му освен това целяло да предизвика злепоставяне на парламентарната република пред Обединената Общност в такава степен, че да накърни основите на държавността. Затова обвинението настоява за налагане на максималното наказание, предвидено в закона.

Цитираха се имената на свидетели, които потвърждавали изложените факти и обстоятелства. Към обвинителния акт бяха приложени справка, протоколи за разпит, свидетелски показания на непознати нему лица, медицинско свидетелство, че е вменяем със заключение „без особености“ за физичеството му състояние. В справката се сочеше, че за Сашо имало регистрирани от колицията недемократични прояви: многократно изразявал пред студенти съмнение досежно конституционно гарантираната ръководна роля на ГРОБ в обществото; на публични места се противопоставял срещу държавната политика на облагополучаване. В единия от протоколите се твърдеше, че му била дадена възможност да се свърже със семейството си, но той отказал; в другия – че от момента на задържането му била предоставена правна защита, която също отказал, като заявил, че сам ще се защитава; независимо от отказа, назначили му служебен защитник. Липсваше неговият подпис, както и подписите на разпитаните свидетели. Но протоколите бяха заверени с подписите на длъжностни лица, присъствали при съставянето им. Поне така се твърдеше.

Сашо се задъхваше от гняв. За пръв път му се случваше да чете толкова нагли лъжи в официален документ. Усещаше как главата му ще се пръсне. Повдигаше му се. Идваше му да вика и да крещи. Охраната го наблюдаваше изкъсо. Измъкване нямаше. Трябваше на всяка цена да се успокои, ясно и логично, точка по точка да обори изфабрикуваните обвинения. Никъде в преписката не се споменаваше къде, на кое точно място е оказал съпротива на силите на реда, в колко часа се е случило това; нищо конкретно не са казваше за способа, с който се опитал уж да похити самолета и на кое точно място – във въздуха или на земята; нямаше и дума за черните курсове на пилота и опасността от претоварване на машината; нито за рискованите кацания на площад „Славейков“, на площад „Журналист“, на хълма при Семинарията; пропуснат беше и масовият протест, спонтанно организиран от хора – все непознати нему, но също като него недоволни от безхаберието и безобразията на властта. Липсваха и подписите на цитираните свидетели. Всичките тези аргументи трябва спокойно да изложи пред съда. Да разобличи точка по точка съдържанието на протоколите като документи с неверно съдържание. И най-вече – липсата на мотив. В обвинителният акт въобще не се сочи какво го е мотивирало, за да извърши приписваното му престъпление. Но първо трябва да се успокои. Да се разхлади със студена вода, за да се успокои.

„Трябва да отида до тоалетната“, каза. Охраната го поведе с неохота извън залата. Още не беше пуснал кранчето, когато го стъписа поредният шок. По лицето му нямаше и следа от насилие. Дълго плиска лицето си със студена вода. Но и при повторното щателно изследване в огледалото пак не откри видими следи. Вярно, беше зачервено, но това можеше да бъде от повишеното кръвно, резултат от прекомерната възбуда. Рани и прорези не се виждаха. Бяха внимателно замаскирани с някакъв дълготраен грим така, че дори след обилно измиване да не се забелязват следите от насилието. Значи това е имал предвид оня лекар или фелдшер в лечебницата, когато разпореди да му обработят раните...

„Айде по-бързо“, подкани го нетърпеливо охраната и го поведе обратно към залата. За малко да се сблъска с магистратите, които вече заемаха местата си. Председателят поднови съдебното заседание.

„Гражданино подсъдими, признавате ли се за виновен?“

„Потресен съм от изфабрикуваните обвинения, господин председател. Няма нищо вярно в обвинителния акт, от начало до край е фалшификация. Привеждат се показания на някакви свидетели, все неизвестни лица, при това никой от тези свидетели в кавички не се е подписал. Настоявам да бъдат разпитани в открито заседание. Да бъдат разпитани също длъжностните лица, които били присъствали при съставянето на протоколите и са ги подписали...“

„Ясно“, побърза да го прекъсне председателят. „Не се признава за виновен“, продиктува на секретарката. „Обвинението, имате думата“.

Прокуристът се изкашля, огледа с безизразен поглед залата и пристъпи към обвинителния акт. Четеше монотонно, без да спира. Сашо първоначално стискаше умруци от гняв. След първите минути успя да се овладее, наложи си да не чува речта на прокуриста, съсредоточи се към лицата на председателя и членовете на съдийския състав, опитвайки се да отгатне реакцията им. Но отсреща го гледаха също такива безизразни погледи, дори незаинтересованост. Или така му се струваше? Внезапно прокуристът прекъсна речта си и с променена нотка в гласа се обърна към съда:

„Уважаеми господин председател, уважаеми господа съдии, всички факти и обстоятелства досежно престъпните деяния на подсъдимия са документирани. Разпитани са свидетели. Показанията им са последователи и логични. Снети са съгласно разпоредбите на закона в присъствието на длъжностни лица – служители на реда, които са съставили протоколите и са ги подписали. Законът не изисква подписа на свидетел, когато показанията са дадени пред орган на реда. Искането за довеждане на свидетелите за повторен разпит в открито заседание, както и за разпит на длъжностните лица, пред които са били дадени показанията, е недопустимо. То е в разрез с утвърдените демократични правила и закони. Но представлява и опит на подсъдимия за протакване на процеса, прозира намерението му за измъкване от правосъдието. Повтарям, следствените действия са извършени при стриктно съблюдаване буквата на закона. Искането на подсъдимия обаче косвено потвърждава вината му, поради което настоявам съдът да му наложи максималното наказание, предвидено в закона“. Прокуристът огледа тържествуващо присъстващите в залата, избърса потта по челото си с тоалетна кърпичка и седна.

„Защитата“, обърна се председателят към служебния адвокат. „Уважаеми господин председател“, изпревари го Сашо, „не съм ангажирал този адвокат. Не съм разговарял с него, не го познавам, не съм информиран доколко е запознат с материалите по делото... Моля делото да се отложи, като ми се даде възможност да ангажирам адвокат, в който да имам доверие, да съм убеден, че има възможност и воля да организира защитата ми законосъобразно...“

Председателят махна с ръка – знак, че трябва да спре да говори. „Достатъчно. Парламентарна република Гробария е правова държава и на всеки обвинен в престъпление се предоставя неотнимаемото право на защита. Видно от събраните доказателства такава ви е била предоставена, гражданино подсъдими, от момента на задържането ви. И независимо от заявлението ви, че ще се защитавате сам, назначен ви е и служебен защитник, който да следи в хода на процеса да не бъде пропуснато нищо, което да накърни правото ви на справедлив процес. Спазени са всички формални изисквания на закона. Защитата, имате думата“.

„Уважаеми господин председател, уважаеми господа съдии“, патетично произнесе малкото човече. „Макар събраните доказателства да са безспорни, както твърди обвинението, считам, че не са достатъчни, за да се иска най-тежко наказание за подсъдимия. Моля съдът да прецени смекчаващите вината обстоятелства...“

В този момент Сашо се свлече на пода. „Припадна“, възбудено се развикаха от публиката. „Извикайте лекар... Бърза помощ...“ Председателят се разпореди. Един от охраната побърза навън, след малко се върна с чаша вода. Напръска лицето на припадналия. Дойде и медицинска сестра, постави му инжекция. Сашо се посъвзе, туриха го да седне на скамейката. Адвокатът на две, на три приключи защитната си реч и съдът обяви, че се оттегля на заседание.

Чичо Кольо и тримата от самолета се доближиха до Сашо. Опитваха се да го окуражат. „Спокойно, Саше, всичко ще се нареди. Ние те подкрепяме. Кураж...“ Охраната ги наблюдаваше изкъсо, но не посмя да попречи на този контакт. В този момент разсилният отново обяви „Съдът“ и всички в залата се изправиха. Съставът на съда и прокуристът заеха местата си.

„Присъдата“, произнесе председателят и с махане на ръка даде знак на охраната да придържа подсъдимия, да не би отново да припадне. Съдебната зала притихна в очакване. Внезапно вдигна глава и с равен монотонен глас започна да чете.

„Признава за виновен подсъдимият Александър Хикс Игреков за това, че се опитал да установи контрол над въздухоплавателно средство – самолет на авиокомпания WalСan Air – с цел да създаде смут и да навреди на националната сигурност на държавата, като деянието е извършил със заплаха спрямо лица, намиращи се на борда на полет WC001 за Варна, с което подсъдимият е осъществил съставите на член 41а и член 41б на Наказателния кодекс на Парламентарна република Гробария, на което основание съдът му налага наказание от 10 (десет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване“.

Още не беше ударен гонга, когато чичо Кольо скочи като ужилен. „Ама господин председател, как така виновен. Той искаше само да се оплаче в Министерството, да се оплаче от черните курсове. Претоварват самолета, няма сигурност. Кацат на площад „Славейков“, кацат на площад „Журналист“...“

„Абе вие луд ли сте“, гневно го прекъсна председателят, изправяйки се застрашително от мястото си. „Може ли самолет да кацне на площад „Славейков“?“

И побърза да удари гонга.

Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/69117/Samolet

http://avtorski.pogled.info/article/69129/Samolet-Vtora-chast

http://avtorski.pogled.info/article/69153/Samolet-treta-chast

Източник: сп. „Везни“, №8/2015