/Поглед.инфо/ Измислена новела в три части и пролог от Радко Ханджиев

„Всичко измислено е реално“ – Xегел

Част втора.

Филип и Сашо се отпуснаха в ъгъла на килията. Умората надделя въпреки какофонията. Не усетиха колко време мина, когато стъпки на подковани обувки ги извади от унеса. Катинарът прещрака и на вратата се появиха двама – униформен и цивилен възрастен мъж, среден на ръст, със стегната фигура и прошарена коса. Облечен бе изискано за сезона със светлосив габардинен панталон и модна риза на едри цветя, в стил „Хавай“. Обувките му бяха плетени, от истинска кожа. Излъчваше благосъстояние. Можеше да се предполага, че на младини е бил достолепен, дори красив мъж. „Докторът“, прошепна Филип в ухото на Сашо. „Сигурно е за теб... Внимавай, пада си малко садист...“

Възрастният посочи към Сашо и си замина. Униформеният му помогна да стане. Поведе го към тоалетната, после нагоре по стълбите за втория етаж. Не беше груб, вероятно изпълняваше указания. Вкара го в душна канцеларийка с малко прозорче, бюро, етажерка и дървен стол. Паркетът беше захабен, не беше циклен от десетилетия. На антикварен фатерштул с облегалки се беше изтегнал възрастният с хавайската риза. Върху бюрото се виждаха разхвърляни бели листа, бутилка „Джони Уокър“ и кристална чаша. Фатерштулът, кристалът и облеклото на мъжа рязко контрастираха на сивия казармен интериор. Погледът му излъчваше особена твърдост. В големите му черни очи, видимо превъзбудени, проблясваше присмехулство.

„Ти ли си философчето? Доктор си бил, по философия, а...? Искаш ли глътка?“, посочи с очи бутилката. Отговор не последва. „Хм, искал си справедливост. Да тържествува истината. Да полетиш. Илюзии, момче, илюзии... Загубена кауза си. Утре ще те опаткат. За назидание. С теб ще бъде свършено...“

Отпи глътка и продължи: „И аз исках да летя. Не ми пукаше какво мислят другите. Бях най-добрия хирург. Най-великият. Признат от всички... Всички участваха. И всичките тези се втурнаха да ме тóпят, когато се издъних... Отнеха ми правата за пет години. Знаеш ли какво е един хирург да загуби правата си на 55-годишна възраст? Ликвидират те завинаги... И знаеш ли защо? Уморихме дъщерята на един баровец. Не искаше да плаща. И оставихме детето да умре... Просто го убихме...

Да..., днешните лекари сме убийци. Убиваме, не лекуваме... Системата ни направи убийци. Дерем пациентите, дерем ги до дупка... Когато превърнеш здравето в бизнес, пътеката е само една – последната спирка на трамвай номер две...

Само че този баровец се оказа с голе-е-е-ми връзки. С най-голе-е-е-мите. И ме ликвидира... Две години се шматках по барове и клубове. Джони, екстази, курви... Разпадна се семейството ми, свърших парите. И..., ето ме тук. Инспектор. Знаеш ли кво инспектирам? Проститутки и дилърчета. Да се отчитат редовно. И тъпанари като теб, чат-пат...

Наивник си ти, философче. Голям наивник... Тръгнал да се оплаква в Министерството. Ими че то е част от системата, бе. При това – по средата на пирамидата. Мафията е отгоре. Тя обира парсата, тя разпределя... Мафията е гарант на сигурността, хранител на статуквото... Това национална кауза, гражданско общество, справедливост – всичко това е бош-лаф стори. Коктейл за наивници. Свободен си да говориш колкото искаш, стига да не променяш правилата. Правилните правила! Общността е един голям клозет с много дупки. А си пикал накриво, бият през гениталите. И те обвиняват в недемократичност и нарушаване на човешки права... Пускат те нагоре само ако си оцапан. Колкото по-оцапан, толкова по-нагоре. Президентът на клозета е слуга на мафията. Оцапан е много преди да бъде посочен за президент... А ти си тръгнал да се оплакваш?“

Докторът отпи нова глътка и продължи: „Властта без мафията е като осиротяла вдовица. Mafia sine qua non. Поназнайваш латински, нали, философче? А си тръгнал да летиш... Сам... Самолет! Хм..., възхищавам ти се. Ама... ниц! Всички сме зависими. Ние сме зависими от властта. Властта е зависима от мафията. Мафията е зависима от мафията на Общността. Мафията на Общността е зависима от мафията на Братския Брат...

Ама ще кажеш, злото не може да съществува вечно. Така е! Варварите туриха край на проказата и сифлиса на Римската империя. Но си останаха варвари. Кръстоносни походи, колонизации, изтребления... После измислиха газовите камери... Днешните варвари пък – фактурите. Е..., ще се появят нови варвари, които ще разрушат този разгулен Вавилон. А дали наистина ще носят в себе си друга цивилизованост? Други ценности...? Със сигурност светът ще се промени. Но няма да бъда жив. Затова, хей, живот, здравей, здравей! Пий джони, смучи екстази, лижи нагоре, мачкай надолу и дава-а-й... Ду-у-у-й... Остро-о-о...“

Вратата плахо се отвори. През отвора й се промуши главата на един от униформените. „Докторе, докараха Светла.“ „Оп-па-а-а! На тая Светла така ще й светне... Доведи я!“, заповяда Докторът.

След минута въведоха младо момиче. Нямаше двадесет. Нежен полъх на жасмин облази душната канцелария. Късо подстриганата й гарванова коса контрастираше предизвикателно на млечно бялото й лице и шия. Под витите й вежди искряха изваяни – дръзко и хипнотично – огромни изумруди. Плътните й алени устни сякаш подканваха. Малки светлозелени точици, втъкани в ушните миди, привличаха погледа към изящния овал на ушите й. Едва загатнатата гърбавина на носа дооформяше източното великолепие на това лице. Хубост неземна, като в народните песни: „Тъмни очи бадемови, вити вежди гайтанови...“

Краката й бяха дълги и стройни. Обути в модни сандали на токчета, те я правеха висока и още по-привлекателна. Беше в полупрозрачна копринена рокличка на едри циклами. Гърдите й напираха изпод широко изрязаното деколте. Не носеше сутиен, нито дрънкулки. Не се забелязваха и следи от грим. Всичко в нея беше естествено, даже свръхестествено. Боже мой, за малко да промълви Сашо, какво приказно създание!

„Милост, Докторе“, промълви плахо. Изрече го с някаква възбуждаща, умилителна сладост, в която се прокрадваше тревога. Бадемовите й очи блестяха превъзбудено. Очевидно се друсаше. Навън със сигурност излъчваше самоувереност и дързост, дължащи се на осъзнатата царственост, дарена й от природата. Ала в душната колицейска канцелария не успяваше да подтисне вътрешното си безпокойство. Усещаше какво я чака.

„Ела, ела по-близо, де-е-е“. Докторът остави чашата, надигна се бавно от фатерштула и се изправи до бюрото. С лявата си ръка погали Светла по бузата, обръщайки лицето й към Сашо.

„Виж, философче, каква Венера Милоска съм ти довел...“ Нике от Самотраки, поправи го на ум Сашо. Смяташе красотата на Венера за твърде статична. Докато фигурата на Нике-то излъчваше нещо свръхинтригуващо, дори възбуждащо. Гърдите й като да бяха по-напористи, бедрата под надипления хитон – по-прелъстителни. Липсата на глава отприщваше още повече въображението, а устремения й полет – емен-емен ще се хвърли в обятията ти. Като победителка!

Боже мой, повтори си на ум Сашо. Господ я е създал, за да създава, да ражда, да множи с красота род и родина. Какво ли е принудило това приказно творение да продава тялото си...

„Докога бе Светланке, докога ще ни въртиш номерà? Докога ще се правиш на умна, а?“, прекъсна мислите му Докторът. Уплашеният й поглед трескаво зашари из душната канцелария. Изпод белите листа Докторът внезапно извади скалпел и с рязко движение клъцна презрамката й. Цикламената рокличка се свлече на пода. От дясната й гръд заструи кръв. Момичето падна на колене.

„Милост, докторе, няма повече...“ Ръцете й се вкопчиха в ръцете на Доктора. Опитваше се да отдалечи скалпела от лицето си. Докторът, обратно, напираше със скалпела, но не бързаше да упражни силата си. Играта му харесваше. Очите му заблеснаха, ноздрите му се разшириха. Миризмата на кръв и на женска плът, примесена с аромата на жасмин, очевидно го възбуждаше.

„Не-е-е, Докторe, няма повече! Обещавам, обещавам...“ избухна в умолителни вопли. „Муцката, муцката ще ти накълцам...“ На лицето му цъфна сатанинска усмивка. „Не-е-е, Докторе, не, не, не-е-е...“ Воплите й прерастнаха в неудържими крясъци. Беше чувала, че Докторът не се шегува.

Борбата беше неравностойна. Усещаше как натискът на ръцете й отслабва, силите я напускат. Още малко и ножът ще опре в лицето й. Със сетно усилие успя да го отблъсне, закри с ръце лицето си и истерично захлипа в шепите. Докторът остави скалпела, извади изпод разпилените листа на бюрото бяло хапче и го пъхна в устата й. „Млъкни, кучко“.

Хапчето й подейства. Обзе я решимост. Внезапно завря глава между бедрата му и ги обхвана плътно с ръце. Неочакваната хватка изненада Доктора. Кръвта му още повече се сгорещи, запулсира лудо във вените. Момичето улови мига и започна бавно и полека да отърква слабините му. След секунди повдигна глава и продължи упражнението с носа си. Лицето на Доктора започна да се променя. Скулите му се отпуснаха, притвори очи. Прихвана главата на момичето, направи стъпка назад и полека-лека отпусна тяло на фатерштула. С плавно движение момичето дръпна ципа, извади изпружилото се мъжко достойнство и нежно го зацелува. Докторът замърка напевно: „Ах, ти, малка мръсница...“ Котарак на горещ ламаринен покрив, помисли си Сашо. Мъркането продължи няколко минути докато Докторът не издаде гърлен стон на задоволство. Тялото му се отпусна блажено. С въздишка на облегчение момичето положи глава върху кльофналото му достойнство. Чувстваше се спасена. Всъщност беше победила. Победителката Нике!

Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/69117/Samolet

http://avtorski.pogled.info/article/69129/Samolet-Vtora-chast

Източник: сп. „Везни“, №8/2015

(следва)