Спасител ли е цар Борис трети на българските евреи

На 27 януари 1945 г. Червената армия освобождава нацисткия лагер на смъртта Аушвиц-Биркенау (Освиенцим). През годините на Втората световна война там са депортирани над 1 милион евреи от цяла Европа, 140,000 поляци, десетки хиляди военнопленници. Освиенцим се превръща в символ на един от най-зловещите кошмари на човечеството - Холокоста.

Но има народ в Европа, който успя да провали плановете на профашистката власт, спаси своите сънародници евреи от газовите камери. Трябва да сме горди, че този народ е българският.

Дистанцията на времето е достатъчна за трезва и обективна преценка. Още повече, че и у нас, и в чужбина e излязла значителна литература по проблема. Затова ни се струват доста странни гласовете, колкото и да са спорадични, обявяващи цар Борис ІІІ за спасител на българските евреи. Независимо дали са мотивирани от желание да демонстрират уважение към бившия български премиер или просто са изблици на притворно царедворство, такива гласове изкривяват историческите факти за ролята на царя в годините на Втората световна война.

Нека приведем оценките на западните научни изследвания, базиращи се на документален материал, на усърдно щудиране на архивите, които едва ли могат да предизвикат възражения у непредубедения читател.

Монографията на американския проф. Фредерик Чери “Българските евреи и окончателното решение: 1940-1944” е издадена в Питсбург през 1972 г. Множеството публикации оттогава са внесли един или друг допълнителен щрих, но като цяло, изследването на проф. Чери си остава и днес фундаментално и задължително за всеки, който се захваща с изследването на проблема. В 1994 г. и в 2007 г. проф. Чери публикува нови студии по проблема след проучване на нов документален материал („Антисемитизмът и отношението към Холокоста в България”, изд. в Боулдър, Колорадо и „Борис ІІІ, цар на българите”, изд. в Лафайет, Индиана).

Във всичките си трудове проф. Чери привежда убедителни свидетелства как управляващите в България налагат антисемитизма като официална политика. Започва физическо преследване на евреите. В София и в другите градове на страната се извършват погроми над еврейски домове и цели квартали от лумпенизирани елементи и съмишленици на Легиона, на съюза "Отец Паисий" и други профашистки организации. Със специален Закон за защита на нацията, правителството на цар Борис ІІІ лишава българските евреи от граждански и политически права, отстранява ги от стопанския живот, отчуждава имуществото им.

Това става през 1940 г., далеч преди 1 март 1941 г., когато страната е привързана към нацистката ос. Антиеврейските закони, очевидно, не са последица от договора с Германия, а свидетелстват за последователно следване идеологията и практиката на нацизма. Подготовката за депортиране в нацистките лагери на смъртта се възлага на специално създадения Комисариат по еврейските въпроси. Междувременно, годното за физическа работа еврейско население е мобилизирано принудително на обекти с тежък физически труд.

На 22 февруари 1943 г. се подписва специално споразумение между пълномощника на Гестапо Теодор Данекер и комисаря по еврейските въпроси Александър Белев за депортиране на 20,000 души. За броени дни евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско – общо 11,836 души – са натоварени на конски вагони и извозени към душегубките на Освиенцим. На 13 март 1943 г. започва акцията по депортиране на останалите евреи, сочи проф. Чери.

Цар Борис ІІІ естествено е в течение на тези събития. От средата на 30-те години той успява да овладее всички лостове на властта. Установява личен режим, който проф. Арнълд Зърхър характеризира като “форма на фашистка диктатура”. Забранени са политическите партии и профсъюзите, свободата на печата, политическите събрания, премахнато е общинското самоуправление, суспендирана е конституцията, разпуснат е парламента. Военните, полицията и съдебната власт са изцяло под контрола на царя. В държавата се налага тоталитарен ред. “Конституционната демокрация окончателно отстъпи пред диктатурата на цар Борис ІІІ”, сочи проф. Гордън-Скилинг.

Монархът е обладан от харизмата на нацизма. Не случайно, Борис ІІІ е първият чуждестранен държавен глава, приет официално от Хитлер, години преди Германия да се превърне в реална военна сила. Причината може да се потърси не само в сходната историческа съдба, както сочи проф. Джон Лемпи, а и в предимството на политическите мотиви в общуването на българския фашизъм с германския национал-социализъм, в личната симпатия на цар Борис ІІІ към Фюрера и не на последно място – в генетичното му германофилство. Царят не скрива възхищението си от размаха и твърдата ръка на Хитлер в ликвидирането на демокрацията. В държавната и в общинската администрации и в съдилищата започват да се назначават доверени лица на личния режим, прононсирани фашисти, откровени подръжници на германския нацизъм.

В края на 30-те години под натиска на демократичната общественост монархът е принуден да възстанови парламента, но реакционният избирателен закон, който налага в престъпване на конституцията, му гарантира едно послушно мнозинство. Впрочем, голям брой неудобни нему депутати са касирани. Това бе само “подобие на парламент”, отбелязва американският проф. Маршъл Милър.

Фактите недвусмислено говорят, че цар Борис ІІІ отблизо следи прилагането на антиеврейските мерки и одобрява напълно политиката на собственото си правителство. Министър-председатялят Богдан Филов признава в дневника си: “Царят държи за едно твърдо поведение по еврейския въпрос". Изключително малко хора от близкия кръг на царя са посветени в операцията. Били са наясно, че никой няма да се завърне жив от Освиенцим. Затова акцията се пази в строга тайна от парламента и обществеността. Непосредственият екзекутор, комисарят по еврейските въпроси Белев, получава на практика статут на екстериториалност. Така, при условия на изключителна секретност, евреите от Вардарско, Беломорието и Пиротско са събрани набързо и експедирани към газовите камери.

Развръзката настъпва когато идва редът на Пловдив и Кюстендил. На българската общественост са били достатъчни няколко дни, за да осмисли фактите и стигне до зловещата истина. Реакцията е мигновена. Пловдивския митрополит Кирил пламенно заявява: "Ще легна на релсите и влакът ще мине през мен, ако потегли, натоварен с български евреи!" Варненският и Преславски митрополит Йосиф проповядва: "Те са човешки същества и по повелята на Господ върху тях не може да се упражнява никакво друго действие, различно от това към християните!" А Екзарх Стефан декларира, че ще се качи в конските вагони заедно с евреите до Полша.

Научавайки за подготвената акция, подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев, заедно с депутата от Кюстендил Петър Михалев, съставят петиция против депортирането, подкрепена от 42 депутати. В протеста се включват видни представители на обществеността като Димо Казасов, Людмил Стоянов, Петко Стайнов, Никола Мушанов, Иван Петров, Любен Дюкмеджиев. Присъединяват се Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците, представители на забранени от монарха политически партии. Властта се сблъсква с невероятена съпротива, която води началото си от 1940 г., когато сервилното Народно събрание приема злокобните противоеврейски закони. Не трябва да пропускаме и отпорът на самите евреи, най-застрашените и най-унизените! На 24 май 1943 г. те манифестират с "Върви народе, възродени!" и правят опит да подадат своя протест. Полицията ги разпръсва и се стига до вълнуващи прояви, като тази - православният Екзарх Стефан да укрие в дома си равина Даниел Цион.

Властта обаче не се отказва от намеренията си. Отлага само временно депортирането, като пристъпва към изпълнение на резервния план “Б” – еврейското население на София и големите градове да бъде изселено предимно в северна България, в непосредствена близост до дунавските пристанища, откъдето при настъпването на благоприятни времена да бъде извозено в лагерите на смъртта.

Анализирайки всичките тези факти и обстоятелства проф. Чери стига до извода, че натискът на германците за първите групи евреи от Беломорието, Вардарско и Пиротско не е бил по-голям от този за депортирането на следващите групи, съгласно споразумението между Данекер и Белев. Акцията се проваля поради масовото неодобрение и съвместната съпротива на общественици, политици, народни представители, Българската православна църква. Едно отслабване на ответния натиск на тези групи, смята проф. Чери, можеше да се окаже трагично и за останалите 48 хиляди български евреи.

Американският проф. Джон Бел, както и професорът от Йерусалимския университет Нисан Орен, който е роден в Пловдив и е съвременник на събитията, напълно изключват участието на царя в акцията по спасяването на евреите. Нещо повече, Борис ІІІ е имал възможност да спаси и евреите от Беломорието, Вардарско и Пиротско, стига да е поискал. Израелски автори (като Бар Зоар), които бяха склонни да приемат някакви заслуги на монарха, впоследствие се отказаха от първоначалното си становище след като се запознаха с документалните факти и научните изводи.

Естествено, децата не могат да носят отговорност за делата на бащите си. Но да приемем днес, в светлината на безспорните архивни материали и научни изследвания, някаква заслуга на цар Борис ІІІ за спасяването на българските евреи, би представлявало гавра с 12-те хиляди наши сънародници-евреи, които изгоряха в душегубките на Освиенцим или жертваха живота си с оръжие в ръка в партизанските отряди като съюзници на СССР, САЩ, Великобритания и другите демократични народи в борбата срещу фашизма. Това ще е гавра и с милионите загинали по бойните полета на войната срещу нацистката чума – руси, украинци, белоруси, поляци, французи, англичани, ирландци, гърци, белгийци, норвежци, американци и други – държавите на които и днес са наши съюзници в борбата против тероризма.