/Поглед.инфо/ За 150 години тази нация въстава 4 пъти срещу диктата на силите, този път  срещу неолибералния евроелит

През декември 2013 г. тогавашният главен редактор на сп. „Ново време“ и и.д. главен редактор на в. „Дума“ Юрий Борисов ми се обади. “Интересни неща стават в Унгария. Може ли да подготвиш текст?“ А че процесите, които се извършват в тази страна-членка на ЕС, са интересни, че и днес продължават да бъдат повече от интересни, отдавна се бях убедил в това. Откакто се озовах в Будапеща в края на 1996 г. като кореспондент на вестника с акредитация от незабравимия Стефан Продев, бях събрал огромно количество материал. Внимателно наблюдавах дейността на 35-годишния Виктор Орбан, който през 1998-2002 г. става вторият най-млад министър-председател в унгарската история. Правителството му се насочи към радикална реформа на държавната администрация; намали данъците и осигурителните вноски; съкрати инфлацията и безработицата; премахна университетските такси; възстанови обезщетението за майчинство. Продължи програмата на предишния социалистически кабинет за намаляване на бюджетния дефицит, нараснал на 4,5% от БВП.

Това стана възможно, защото при предишното правителство на социалиста Дюла Хорн (1994-1998 г.) практически  завърши приватизацията на държавните предприятия. Но унгарците, за разлика от нас, продадоха индустрията си само на крупни мултинационални корпорации, които се задължиха и изпълниха задълженията си да модернизират и възстановят производството, да запазят повечето работни места и на всичко отгоре платиха 8 милиарда долара. Макар и незначителна за придобитите активи, тази сума покри част от прекомерно високия външен дълг, страната възстанови благоприятния си кредитен рейтинг по LIBOR. Когато правителството на Орбан идва на власт, дългът успешно се погасява, икономиката е в подем, а доходите – в резултат от успешната приватизация – започват да нарастват. Инвестициите също продължават да растат. Това обяснява успехите на правителството да сведе инфлацията от 15% през 1998 г. на 7.8% през 2001 г.; да поддържа растежа на БВП средно на около 4%; да свали, макар и незначително, платежния дефицит; да сведе равнището на дълга до 54% от БВП.

През последващото 8-годишно неуспешно управление на социал-либералната коалиция, страната изпада в дълбока социално-икономическа, морална и политическа криза. Външният дълг достига до 83% от БВП. Съвсем закономерно, на изборите през 2010 г. ФИДЕС (заедно с коалиционния си партньор Християндемократическата народна партия) постига безпрецедентен успех, осигурявайки си квалифицирано парламентарно мнозинство. Това позволява на второто правителство на Виктор Орбан да пристъпи към радикални мерки:

- реформа на държавното управление и администрацията, включително намаляване броя на депутатите от 386 на 199;

- нова конституция с акцент върху христианските ценности;

- 50% от банките преминават в унгарски ръце;

- национална програма за реиндустриализация и развитие на селското стопанство;

- насърчаване износа и външноикономическите връзки, включително с Руската федерация и със страни от бившето съветско пространство;

- национализация на частните пенсионни фондове и установяване на изключителен държавен монопол върху определени дейности, като: завода за алуминий в Айка, след като частния му собственик предизвика голяма екокатастрофа; изкупуване на метални отпадъци; продажбата на тютюневи изделия; дяловете на чуждестранните компании в нефтената и газовата промишленост се изкупиха от държавата;

- социални дейности, вкл. защита на майчинството и увеличаване на раждаемостта; комуналните услуги за населението стават „дейности с нестопанска цел“;

         - защита на околната среда, вкл. забрана за ГМО продукти, и т.н.

Тези, както и другите мерки на правителството, очевидно силно застрашават статуквото на брюкселския консенсус, след като „експерти“ и „наблюдатели“ от ЕК и отвъд океана единодушно скачат с категорични твърдения, че страната е навлязла в порочен кръг, икономиката й почти не отчита растеж, не е в състояние да спре увеличаващото се задлъжняване, държавата е изправена пред фалит...

Изведнъж идва потресаваща новина: Статистическият институт отчита незначителен, но траен ръст на икономиката; дефицитът е сведен до 3%; Унгария е изплатила остатъка от 2,2 млрд. евро задължения към МВФ и прекратява отношенията си с фонда.  Нека припомним, че през 1995 г. правителството на Жан Виденов в България също пристъпи към стабилизиране на икономиката и започна да погасява българския държавен дълг, но спрямо него, външни сили с подкрепата на вътрешната пета колона, организираха преврат. Спрямо Унгария обаче Европейската комисия бе принудена да признае, че страната може да бъде извадена от процедурата за прекомерен дефицит и възстановява достъпа й до замразените 2 млрд. евро с „обяснението“, че унгарците коригирали грешките в управлението си. По този повод германски медии излязоха със заглавия: „Унгарците изгониха лихварите от трона им“.

Осем години след втория възход на Виктор Орбан, правителството му продължава да прилага политики, които някои считат, че са заимствани от класическия ляв политически спектър. Днес обаче отрицателите на глобализацията са и от дясно, и от ляво. Често дясноконсервативни идеи се съчетават с леви и според редица автори това е тенденция, когато става въпрос за противодействие на неолиберализма. И десноконсервативните, и леворадикалните подръжници, имат все повече допирни точки по проблемите на религията, съхраняване на националните традиции, миграцията и са абсолютно единни в тезата, че светът на глобалистката унификация разрушава многообразието, води човека към глобална сивота.

Дълго умувах кому да предложа текст с подобно, очевидно „неполиткоректно“ спрямо Брюкселския консенсус, съдържание. Когато се обади Юрий, си казах: Да, няма по-подходящо издание от списанието за социални идеи, политика и култура, основано от Дядо Благоев преди повече от век. Попитах Юрий в какъв обем да бъде текста. „Нямаш ограничения. Колкото напишеш, ще го пусна“. Така в книжка 1/2014 г. на сп. „Ново време“ се появи обширна публикация на 32 страници под заглавие: „Явлението Орбан или как се печелят избори“. Смея да твърдя, че това е първото у нас значимо изследване на процесите, извършващи се в Унгария от правителството на Виктор Орбан. Реакцията на медийната общественост не ме изненада: авторитетни печатни издания и телевизионни канали все по-често започнаха да ме канят за обсъждане на „унгарските проблеми“, а журналистката Елена Йончева ми отдели близо час в култовото предаване „Оригиналът“ по телевизия „Седем“.

На 23 октомври Унгария чества един от своите национални празници – годишнината от революцията от 1956 г. Ако проследим обаче историята на унгарците, с удивление ще установим, че този сравнително неголям народ в центъра на Европа се оказва най-големият европейски бунтар. За близо век и половина те четири пъти въстават срещу диктата на европейските сили; и въпреки че първите три пъти търпят поражение, саможертвата им не е напразна. Смисълът на техния бунт, идеите които отстояват, остават живи, защото се оказват действени и боеспособни, защото са wirklich, както би ги характеризирал Хегел. И в дългосрочен план постигат желаното. 

Унгарската революция от 1848-1849 г. например, успя да издигне и защити национално-демократични и общочовешки ценности, възстанови за повече от година унгарската държавност. Под националното знаме се съединяват либералната традиция на Лайош Кошут, Ищван Сечейни, Ференц Деак с демократичното народностно начало на Шандор Петьофи и Михай Танчич. Макар и разгромена, общохуманните идеи на революцията не могат да бъдат пренебрегвани в дългосрочен план. Благодарение именно на тях се стига до компромиса от 1867 г. (Kiegyezés на унгарски, Ausgleich на немски). Хабсбургите са принудени да признаят унгарския суверенитет. Империята се разделя на две половини с отделни парламенти и самостойно вътрешно управление. Как да преценяваме този факт в контекста на съвременното разбиране за национално постижение?

В хода на пораженията, които търпят Централните сили в края на Първата световна война, на 25 септември 1918 г. в България избухва Войнишко въстание. В Радомир страната е обявена за република. Месец по-късно, на 31 октомври 1918 г., в Будапеща избухва т. нар. революция на хризантемите. Създадена е демократична република начело със социал-демократа граф Михай Карой. Усилията на правителството за компромисно споразумение с Антантата не дават резултат. Ултиматумът на командващия френския окупационен корпус полковник Фердинанд Викс за по-нататъшни териториални отстъпки принуждава правителството да подаде оставка. Обществото още повече се радикализира. На 29 януари 1919 г. стохилядно шествие изпраща бунтарския поет Ендре Ади във вечния му път. В такава обстановка се формира новото правителство на Шандор Гарбаи, силният човек в което е комунистът Бела Кун. През март 1919 г. то прогласява създаването на Унгарска съветска република и издига високо националното знаме. Подкрепата, на която се радва новата власт се основава много повече на програмата за възстановяване на границите, отколкото на програмата за революционни промени. На призивите за защита на Отечеството се озовават 50,000 доброволци. Националната армия има първоначален успех и успява да отблъсне нашествениците от север. Но от юг френския окупационен корпус и румънските части надделяват и през август 1919 г. окупират Будапеща. Унгарската съветска република обаче изиграва ролята на отрезвител на намеренията за по-нататъшно разпокъсване на унгарските земи: ултиматумът на френския полковник Викс търпи корекции. Архитектите на Антантата бързат с омиротворяване на непокорните унгарци и на 4 юни 1920 г. се подписва т. нар. Трианонски договор.

През октомври 1956 г. унгарците отново въстават – този път срещу наложения от режима на Ракоши след 1948 г. и отново през 1955 г. контрареволюционен обрат в производствените отношения, даващ власт на новата бюрократична върхушка и препятстващ движението към ново общество – социално ориентирано и с унгарска национална специфика. Затова подкрепят Имре Наги и непосредственото му обкръжение, които отстояват националното своеобразие на унгарския път към социализъм. Унгарците, сочи проф. Чавдар Добрев, който година преди това е завършил образованието си в Будапеща, не приемат съветския модел на социалистическо развитие, считат, че методи и практики, допустими за руснаците, са неприложими в унгарски условия, даже са вредни“. А опитът да се отхвърли съветския модел по това време е революционен по същество.

Има, разбира се, лозунги срещу съветското военно присъствие. Има и призиви за сваляне на еднопартийната комунистическа власт, които съдържат в себе си повече или по-малко скрити послания за възстановяване на буржоазния строй. Но те не са главното в съдържанието на унгарския бунт от 1956 г. Определящите искания са дълбоко демократични по своята същност; отхвърлят се всякакви опити за реставрация на капитализма; гарантира се социалистическата ориентация на страната, както и стратегическите интереси на Съветския съюз. Тези искания се подкрепят от комунисти и социалдемократи, от земеделци и демократи, от студенти и военнослужещи, от интелигенцията, от целия народ. Пресътворени са в програмата на правителството на Имре Наги. Нелепо е подкрепяните от целия народ действия на правителството, да се характеризират като контрареволюционни; унгарското работничество и интелигенция да се представят като борци за реставрация на капитализма.

 В пепелищата на пожара унгарците защитиха правото си на национално достойнство. Националните и общочовешки ценности, които Унгарската революция от 1956 г. успя да издигне и защити не могат да бъдат пренебрегвани в дългосрочен план. Суровите репресии скоро са последвани от опити за прагматични реформи. Допуска се частична изява на частната инициатива и предприемачеството в рамките на плановото стопанство. Предпазливо, но настоятелно, започва да се осъществява полунезависима политика в рамките на съветската система. Иначе казано, поражението на революцията “отдолу” научава унгарците как да победят с революция “отгоре”, да постигнат други, по-малко драматични, но по-ефикасни средства за „вътрешно“ освобождение.

Смело може да твърдим, че в Унгария днес е в ход поредната революция – революция срещу неолибералния диктат на брюкселския елит. Както през 1848-1849 г., през 1919 г. и през 1956 г. тя съдържа една и съща неизменна характерна черта: неувяхващ стремеж към отстояване на унгарския национален интерес! Независимо от различията в подходите, методите, формите на съответните политики за достигане до крайната цел. И неин безспорен водач е Виктор Орбан.

Иначе казано – революцията продължава!

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели