Първият референдум в демократичната ни нова история повдига редица въпроси за нашето общество, които не ми даваха мира, докато чаках 13 часа и 15 минути 150 от 944 граждани да гласоподадат в 60 секция в кв. Бенковски - обслужваща блокове и къщи, разположени на 300 метра от входа на училището. Чакането на гласоподавателите, както се досещате, бе неоправдано дълго и премина в решаване на кръстословици и съзерцаване на живота по време на референдум от прозореца...

Младежи на моята възраст обикаляха из селския мегдан, семейства мило беседваха на път за местния супермаркет. И почти никой не свиваше дори по погрешка по посока на училището, пълно с отегчени застъпници и членове на секционни комисии.

При тази гледка, дори така наречената “болна тема” и дежурната оправдателна дъвка за българските изборни неволи - списъците с мъртви души изглежда пресилена. За разлика от слуховете за смъртта на българската демокрация.

При смешната избирателна активност от вчера, дори 450 000 мъртви души не са фактор. Истинските мъртви души са тези, които по една или друга причина не пожелаха да дойдат до урните. В 60 СИК 3/4 от гласоподавателите бяха с безсрочна валидност на личните карти. Двама бяха с ЕГН започнащо с 94 - за сефте, завалиите се паднали на референдум...

А Бенковски е все пак немалък и незастаряващ квартал в покрайнините на столицата. Още по-куриозно за мен беше, че вместо характерното семейно ходене до урните, често идваха само съпруг без съпругата и обратно. На резонния за този квартал от селски тип въпрос - какво прави благоверния, се получаваше отговор - "ми той (бай Иван) не знае как да гласува". Ми, как да знае... Данните на ЦИК за страната също говорят за колосалното объркване в народаната душа. Резултатите в 23, 24 и 25 ИР в София-град са безпрецедентно близки, вероятно във всяка СИК отговорът, събрал най-много гласове, е различен от този на съседните...

Кой е виновен? Определено вината трябва да поемат политическите партии и специално БСП, затова че не обясниха на хората идеята на този референдум. Нямаше ясно говорене по темата и всичко плавно се обърна на характерния политически цирк, срещу който гражданите вече са слухово имунизирани.

От секционна скука се заех да водя неформална статистика на въпроса – “нали сега да драскам това, което не искам?”. Техническото двусмислие на въпроса за съдбините на българската енергетика подбуди 10 % от 150-те гласоподаватели да зададат този въпрос. А за колко ли от останалите той е останал незададен?! Колко ли ДА всъщност са НЕ?! Колко ли НЕ всъщност са ДА?! Само божеството на пряката демокрация знае отговора.

Кой спечели? Никой не спечели, дори ГЕРБ не спечели от референдума. Вероятно само Новак Джокович спечели, но това е друга тема...

Все пак ми се иска да вярвам, че българският народ спечели поне малко опит след това референдумно фиаско. Защото вярвам, че истинските въпроси пред обществото ни рано или късно ще станат достояние на пряката демокрация. Освен това, вчерашното гласуване беше определено най-чистото и неподправено изразяване на народния вот през последните години. Липсваха най-порочните практики на купуване на гласове, лъжи и измами. Също се радвам, че служителите на ОИК ми предоставиха шанса да остана, въоръжена с чувал и протокол, до полунощ в НДК и да пропусна пресконференциите на водещите политически сили, всяка от които се припозна като победител в тази битка, в която всички сме победени...