/Поглед.инфо/ Погрешно е да се смята, че Китай има големи възможности за въздействие над Пхенян, въпреки икономическата и енергийна обвързаност.

Г–н Николов, как ще коментирате случащото се между САЩ и Северна Корея?

Развитието на поредната криза между САЩ и Северна Корея потвърждава първоначалните прогнози за ескалация на взаимните заплахи и демонстрация на сили и възможности. Свидетелство за последнто е предстоящото в средата на октомври  съвместно военноморско учение на САЩ и Южна Корея, в което ще участва американския самолетоносач „Роналд Рейгън” с придружаващата го корабна групировка. И това става въпреки предупреждението от Пхенян, че ако се повторят случаи като прелитанията на бомбардирвачите Б– 1Б край в близост до базите с подводниците на КНДР, ще бъдат свалени. Това крие опасност от инцидент, при който една от страните може да изпусне нервите си и предизвика началото на войната. На пръв поглед поведението на двамата лидери Тръмп и Ким Чен Ун е непредсказуемо, а САЩ се намират на крачка от война със Северна Корея. В действителност обаче, по–вероятно е разпалването на война срещу Иран и провокационни действия на въоръжени от САЩ „прокси”–сили в Източна Украйна, отколкото ядрен апокалипсис в Северна Корея. Имено защото всички си дават сметка за последствията за региона и света. За разлика от случая с Ирак, когато дори съюзнически страни се усъмниха в твърденията на американското разузнаване, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово поразяване.

Какво цели севернокорейският лидер с тези неспирни ракетни изпитания?

Колкото и налудничаво да бъде представяно поведението на севернокорейския диктатор, начело на един жесток и изолиран от света режим, стратегията му е много прагматична. Той търси сигурност за тази богата страна, криеща залежи от полезни изкопаеми за 2,79 трилиона долара, на фона  на силното американско военно присъствие в региона /35 000 военни/ и примера със съдбата на Ирак, Либия и Сирия и  вижда пътя към това в развитието на ядрени оръжия като въздържащо средство. Северна Корея все още не е в състояние да нанесе ядрен удар срещу САЩ, но очевидно желанието й е да бъде призната за ядрена сила и да бъде утвърдено статуквото на полуострова. За международната общност обаче е неприемриво допускането на нова ядрена държава, защото ще последват опити за придобиване на такова оръжие и от други страни– Саудитска Арабия, Турция и др. Изходът би могъл да бъде в предложение за мораториум върху ядрените опити, след което да започнат дипломатически преговори със Северна Корея. Негативно влияние оказва фактът, че страните от НАТО и ЕС, с няколко изключения, бойкотираха решенито на ООН за забрана на ядрените оръжия, за което гласуваха 122 страни, а над 50 вече изразиха готовност да го ратифицират, с което то ще влезе в сила.

Защо Китай и Русия подкрепиха решението на ООН за още по–големи санкции срещу Пхенян?

Това е резултат от натиска на САЩ, но и тактически ход на Пекин и Москва, който да тушира ескалацията към военно решение и да проправи пътя на дипломатически стъпки, запазвайки собствената си надеждност на партньори в Съвета за сигурност.

Диференцираното поведение на Китай се обяснява с това, че от една страна не желае съседна Северна Корея да разполага с  ядрено оръжие и се стреми да минимизира риска от ядрена война. Същевременно обаче, Пекин се опасява от евентуален колапс на Северна Корея, от който биха последвали бежански потоци към Китай и разполагане на американски въоръжени сили на китайската граница. Погрешно е обаче да се смята, че Китай има големи възможности за въздействие над Пхенян, въпреки икономическа и енергийна обвързаност. Нещо повече, новият лидер на Северна Корея храни силни подозрения към действията на китайското разузнаване за промяна на режима.

По какъв начин тези събития ще се отразят върху Европа?

ЕС се намира на кръстопът както концептуално, организационно, политически, така и демографски. Бялата книга, представена през март т.г. от председателя на ЕК Жан–Клод Юнкер  и петте сценария за развитие на Съюза само разкриват драматизма на ситуацията. Впрочем, на преден план излезе  сценария «Европа на различни скорости», което е най–неблагоприятният за България вариант. Междувременно мнението  на шефа на ЕК еволюира и  днес той настоява «всички страни–членки да влязат в Шенген, в общ банков съюз  и в еврозоната». Да се създаде общо разузнаване и продължи изграждането на европейска прокуратура. Тоест, създава се впечатлението за стремеж към една супердържава, която някои зевзеци наричат EUdSSR, намеквайки за централизацията в бившия СССР. Но някои държави не са съласни с Юнкер и считат, че например на България й е още рано за влизане в Еврозоната.

Другата тенденция, която се оформя е в защита на «Европа на нациите» и срещу стила на управление на неизбраните от никого бюрократи от Брюксел.

Аргументите в полза на позицията на Юнкер са, че само единна и силна Европа може да устои на хаоса, създаден от Тръмп, Ким, Ердоган и др. лидери. Една обединена Европа може да играе и роля на посредник между САЩ, Китай, Русия и Изтока само ако не се саморазкъса.

Аргументите за втората теза е, че силата на Европа е в многообразието на народите и културите. Колкото се може повече политическа и обществена власт трябвало да се делегира на най–ниското равнище, докато на национално и европейско равнище – само най–необходимите дейности и отговорности.

Страни като Полша, Унгария и др. не се противопоставят на ЕС по същество, а само искат да бъдат третирани справедливо и не приемат двойните стандарти на Брюксел.

Германия и Франция наистина са моторът на евентуалните промени в ЕС, но трябва да се има предвид, че Ангела Меркел със сложната коалиция, която се очертава след изборите в Германия, едва ли ще приеме всички визионерски идеи на френския президент Емануел Макрон, чиято последна реч бе наречена от някои германси журналисти «Декларация на световното правителство». Макрон поиска финансов министър за Еврозоната, но ЕС има финансов комисар за всички страни. При отделен бюджет за Еврозоната, кой би отговарял за инвестициите, защото ЕП отговаря за ЕС, а не за Еврозоната. Пълна интеграция на пазарите на Франция и Германия пък означава Берлин да приеме спорните социални и трудови закони и данъчна полотика на съседката си. Същевременно в тази програмна реч на Макрон няма нито дума за солидарност, за обща социална система, за равни шансове. Това не е визия за Европа, а надграждане на Европа на концерните и елитите, която европейците вече не искат. Неолибералната матрица, която е захлупила европейските елити и зависимостите и слабостта на лидери като Меркел ще затруднят истинските реформи за Европа.

Кои са основните заплахи, пред които е изправена Европа?

Старият континент е застрашен от съчетаването и наслагването на няколко сериозни заплахи: дългосрочно мигрантско нашествие; напреднала вече ислямизация и радикализация на мюсюлманското и местното население; преминаването на терористичната вълна в нова фаза на оранизирани от бойни групи атентати; икономическите загуби от наложеното й от САЩ  поведение на санкции срещу Русия, трудностите свързани с Брекзит и влошените отношения с такъв важен доскоро партньор като Турция, на който вече не може да се разчита.

Как може да се преодолее дефицитът на солидарност?

Най–вече при формирането на обща европейска отбранителна политика. Прогнозите на военните в някои европейски страни са много тревожни. Военен номер едно в Норвегия Один Йохансен подчертава, че Европа трябва да унищожи радикалния ислям, ако иска дза оцелее. Във вътрешноведомствени документи, разкрити миналата седмица, се вижда, че началник–щабът на Шведската армия Андеро Брънстрьом е разпоредил на подчинените си да се подготвят за предстояща война в Европа срещу добре обучени противници. Френската армия готви планове за извънредни ситуации, в случаи, че мигрантите получат оръжие и станат по–враждебни.

Как ще коментирате референдума за независимост в Каталуния и какви последици ще има той за Европа?

Този референдум наистина беше в нарушение на конституцията, а след упражненото насилие от изпратената от централната власт полиция и генералната стачка на каталунците фронтовете се втвърдиха и ситуацията ескалира. До това можеше и да не се стигне, ако правителството в Мадрид беше предложило легален референдум с печеливши икономически аргументи или ако бе стартирало реформи в конституцията и по–справедливо разпределение на финансовите средства. С действията си испанският премиер допринесе за окървавяване на референдума и създаде само за един ден повече привърженици на независимостта, отколкото през последните десет години. Роди се омраза, която няма да бъде преодоляна скоро. Избраният от Мадрид твърд курс, започнал с обвинения срещу каталонски ръководители за призиви към метеж, наказван с лишаване от свобода за 15 години, което е свидетелство за репресии, налива масло в огъня.. Продължаването по тази писта може да доведе страната до гражданска война.

Безспорно, че ЕС има също голяма вина, защото  стоейки далеч от хората и стремежите им, зает със своите проблеми и без да си дава сметка за ефекта на доминото, който може да настъпи в много други области в европейски страни /Италия, Франция, Великобритания, Белгия, Финландия  и др./ не прояви активност и съпричастност към наболелите въпроси в отношенията Барселона – Мадрид. Неприемлива беше позицията на зам.председатея на ЕК Франс Тимерманс, че „пропорциноалното използване на сила” от испаската полиция било необходимо.

Какво следва оттук насетне за Испания?

Сега пред  правителството в Мадрид има само две лоши  възможности. Първата е да преговаря с каталунския президент, който наруши конституцията. Втората е да приложи член 155 на конституцията, позволяващ да се отнеме властта на каталунското правителство с последващо подчиняване на централната власт и нови избори.

Тема за размисъл е заявеното от премиера Артур Мас, че независима Каталуния не бяга от отговорност и се вижда в сърцето на НАТО, а „ако се появи нов Афганистан ще се пролее и каталунска кръв”. А военният бюджет наистина е впечатляващ– 4,5 млрд долара, 1,6% от БВП, т.е. сравним с този на Дания.  В изследване на Atlantic Council /финансиран от НАТО тинк–танк/ се прави дори оценката, че след някоко години при поставяне акцент върху развитието на ВМС и двете си пристанища /Барселона и Тарратона/ Каталуния може да се превърне в значима Средиземноморска сила.

Друг въпрос, заслужаващ внимание е, получавали ли са финансови изгоди сепаратистите и поставено ли е във финансова зависимост правителството в Мадрид и от кого. /Премиерът нае лобистката The Diplomatic Advisory Group, създадена във Великобритания и финансирана от «Отворено обество» на Сорос за придвижване на идеята за отделяне на Каталуния от Испания./ Трети момент е увеличаването на мюсюлманското население на 500 000 души и политика на правителството улесняваща мигрантската инвазия, застращаваща да превърне независима Каталуния в мост към сърцето на Европа.

Можем ли да очакваме и други референдуми за независимост в страни от Европа?

Следващите референдуми, които” чукат на вратата“ на ЕС след активизиране на сепаратистки настроения  и подкопават неговата вътрешна монолитност са: в двата най–богати региони на Италия, Ломбардия и Венеция,  където на 22 октомври ще се проведе референдум за разширяване на автономията; в холандско говорящата част на Белгия, Фландрия, чието регионално правителство  поддържа добри връзки с правителството на испанската Каталуния; в немскоговорящия Южен Тирол в Северна Италия, който издигна нови искания за отделяне  и присъединяване към Австрия, във Финландия, където Аландските острови подновиха идеята си за независимост след референдума в Каталуния и др. Това разбира се крие опасност от отслабване на Европа и отклоняване от решаване на големите проблеми. След сътресенията от мигрантския поток, може да последват нови такива от прекрояване на граници, от което не са застраховани и Западните Балкани. Върху една раздробена и слаба Европа по–лесно биха въздействали външни фактори в техен интерес – от търговски споразумения, енергийни проекти, военни ангажименти, до налагане на определени политики.

Какви са рисковете за  България в този промегящ се свят?

Рисковете за България идват на първо място от самата нея. Така е с всеки организъм със срината имунна система и той е силно уязвим от външни въздействия. Илюстрация за това са междунардните класации за социално–икономическо  развитие на държавите, в които сме на опашката на скалата. Най– опасна е тенденцията към загуба на национална идентичност, отказ от традиции и пренаписване на историята ни. В дългосрочен план критична ще се окаже демографската криза. Не по–малко рисково е неглижирането на основни стълбове на държавността като сигурността, армията, правовия ред и др., което издава липса на култура в политиката за сигурност. На следващо място е неразбирането на политическите елити досега, че ЕС и НАТО са преди всичко инструменти за постигане и отстояване на националните цели, а не команден пулт за натискане на копчета и безпрекословно подчинение. Безспорната ни европейска ориентация не означава загърбване на национални интереси и това го доказват ежедневно нашите съюзници.  Поведението ни не съответства на положението на средно голяма страна / само 11 страни–членки на ЕС са по–големи от България/ с важно географско разположение за да имаме политическата и военна тежест, отговаряща на тези реалности и да участваме активно във формирането на  европейските решения.

А кои са външните заплахи?

Най–коварна е пълзящата ислямизация от Турция и Близкия Изток, която има вече корени в Европа и в непосредствена близост – Западните Балкани. А в турските училища вече се преподава Джихад. Новият курс на Саудитска Арабия след посещението на президента Тръмп съдържа и идеята за представянето на ухабизма за нормална религия, а тези живителни уахабитски сокове на световния тероризъм ще ударят включително и Западните Балкани.

Друг риск е определянето ни като фронтова държава по думите на бившия помощник държавен секретар на САЩ госпожа Нюланд, както и евентуалната преспектива да изпаднем в периферията на Европа, превръщайки се в буферна бежанска зона.

Не пряка военна намеса, а икономически зависимости и хибридни форми на заплаха са истинските рискове за България, които могат коренно да променят в негативен план бъдещето й.

______________

* Интервю на Румяна Генадиева със Симеон Николов за Седмичен Труд