/Поглед.инфо/ Хората от селцето свикнаха винаги да я виждат пред къщи, седнала на пейката.

Трите сезона – пролет, лято и есен, прекарваше на пейката, а през зимата седеше в къщичката си, но винаги сядаше до прозореца, вперила поглед навън.

В началото се учудваха и питаха баба Маринка:

- Що седиш така?

- Чакам.- отговаряше тя.

- Какво чакаш?- питаха я учудено.

- Децата чакам.

- Те, децата ти са заминали по чужбината и няма да се върнат вече....- говореха хората, а баба Маринка поклащаше глава:

- Ами ако се върнат и не ме видят да ги чакам?!

- Права си, чакай.- съгласяваха се и постепенно престанаха да я питат какво и докога ще го чака.

Свикнаха с нея – кой каквото прави, баба Маринка чака.

- Ние сме изоставеното поколение! – казваше пенсионираният учител Денчев, щом станеше дума за баба Маринка. - По-голям грях от този има ли?! Да принудиш децата да забравят родителите си! Не са виновни те , а ние! Бяха принудени да живеят като скотове тук, в родината си.

Баба Маринка не се съгласяваше и веднъж го попита:

- Ти не чакаш ли твоите деца да се върнат?

- Не! Защото знам, че няма да се върнат! Пък и защо да се връщат? Да робуват?

Баба Маринка се разплакваше и млъкваше.

Никой не разбра как една зима старицата осъмна на пейката пред къщи и когато я откриха, бе замръзнала от студ. Но ръката й сочеше пътя, сякаш повдигната да поздрави децата си, които идваха от чужбина.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели