/Поглед.инфо/ Илинка не случи на мъж, Радко се впиянчи, не издържа да го третират като роб.

И не издържа, защото бе завършил две висши образования, знаеше езици, но не умееше да мълчи пред началниците.

И те го уволняваха, а често и нареждаха на бодигардовете си да го пребиват.

За заплащане и дума не ставаше – само щеше да му се увеличи боят...

Така Радко постепенно се сдружи с разни негодници, които все намираха пари за пиене и Илинка вече не помнеше откога не го е виждала трезвен.

Явно Радко осъзнаваше, че това, което върши, граничи с лудостта, защото като видеше Илинка и децата, мигом се разплакваше...

Илинка бе работила какво ли не, а като се родиха децата, започна да чисти апартаменти – плащаха й по някой лев, но по-важното беше, че често й разрешаваха да взема децата със себе си. Те бяха тихички, кротички, не си позволяваха нищо детско, даже се опитваха да й помагат при почистването, но тя не им позволяваше, за да не се разсърдят собствениците на апартаменти...

Илко бе на пет годинки, а Деница вече на десет години. Най-често не вземаше Деница със себе си, а я оставяше в гарсониерката, която обитаваха – тя си четеше и рисуваше. Рисуваше с молив – за четки и бои не можеше и да се мечтае.

Рисуваше Деница не само денем, но и нощем – при пълнолуние.

Рисуваше и сякаш бързаше, надпреварваше се с нещо, ама какво?

Момиченцето нямаше приятелки, защото бе бедно облеченка, с оръфани обущенца, а децата от класа й се подиграваха и я тормозеха. Деница не се оплакваше, но майка й всичко научаваше от съседските деца.

Един ден Илинка забеляза, че Деница рисува себе си като мъртва. Това я стресна, дори я ужаси.

- Защо се рисуваш така? – попита Илинка детето и изтръпнала, зачака отговора.

- Мамо, моля те като умра да сложиш в ковчега ми молива и блокчето.

- Какво говориш?! – сепна се Илинка.

- Аз скоро ще умра, мамичко, знам, че така ще стане. - прошепна детето и помоли: - И рокличката с цветенцата искам да ми облечеш, много си я обичам.

Тази рокличка Илинка бе намерила до един контейнер и я взе, оказа се като размер тъкмо за Деница. Излъга я, че я е купила, но тя не й повярва.

Най-лошото беше, че Деница започна да си събира багаж, сякаш щеше да заминава за нейде си. Взе двете си оръфани от разгръщане и четене книжки и рече на майка си:

- Тях няма да вземам, нека останат за брат ми.

Но молива и блокчето си взе.

Илинка по цели нощи плачеше тихо, безшумно уж, но детето усети и една вечер се промъкна до нея.

- Не плачи, мамичко! – предложи детето.

- Аз не плача – опита се да я излъже майката.

Двете ръчички на детето обгърнаха мокрото от сълзи лице на Илинка и тя разбра, че лъжата й е изобличена.

- Защо си толкова сигурна, че скоро ще умреш? – попита майката.

- Все сънувам как съм умряла. Аз Му се молих да не умирам, но Божето каза – не, не може! Искам като дойде време да умирам да съм те прегърнала, мамичко, както сега! – изплака детето.

И умря.