/Поглед.инфо/ Всяка сутрин момчето заставаше отстрани на лавката, част от закусвалнята и гледаше как хората спират и си купуват закуски.

Момчето сякаш ядеше, докато гледаше как ръцете на клиентите поемаха топлите банички, дишаше учестено и сухо, болезнено преглъщаше.

Е, настъпваше миг, когато някое глезено и системно преяждащо дете ядосано мяташе току-що пъхнатата в ръцете му закуска в кошчето, тайно от майка си, баща си или от персоналната си слугиня, която го придружаваше.

Тогава настъпваше звезден миг за момчето – то се втурваше и грабваше изхвърленото богатство. И сякаш не ядеше, а свещенодействаше – първо поднасяше топлата закуска към носа си и вдъхваше уханието, което се носеше от нея.

Усмихваше се замечтано. За какво ли мечтаеше? Всеки ден да има закуска? Знаеше, че за него това е невъзможно. Но си мечтаеше.

И точно в такъв миг на замечтаност – този път плячката бе мазна и пареща баничка, нечии здрави пръсти го спипаха за врата. Пак щяха май да го бият, но сега за какво? Този път не беше откраднал!

Че ще има бой, ще има, но поне да не изгуби баничката - и панически започна да лапа.

Смешна и нелепа ситуация, ще кажете – стискат едно дете за врата изотзад, а то яде – картинка един път и половина...

Да, ама не беше така, тъй като сиренето в баничката бе горещо и изгаряше устата на момчето, а то храбро и бързо поглъщаше, очаквайки всеки момент ударите да се стоварят на гърба му, по лицето му... Голяма работа – ще изтрае още един бой.

Него кой ли не го биеше, тук, в този квартал, най-вече Рошльо...

Стресна го гласът на този, който го бе пипнал за врата:

- Не яж така бързо, ще се задавиш, момче!

Хм, този иска част от баничката ли, що? Едва сега се извърна, замижал с двете си очи, защото очакваше да го цапардосат по мутрата. Удар обаче нямаше и момчето се взря в този, който го държеше. Беше старец, който не се ядосваше. И даже смени тактиката – остави на спокойствие вратлето му, доста мръсничко, впрочем и го хвана за гърба на якето. Фатална грешка, тъй като при това положение можеше да поеме с летящ старт, накъдето си искаше. Настъпи миг на успокоение, макар че зъбките на момчето все така разкъсваха остатъка от баничката, която сякаш чудодейно се смаляваше.

- Гладен си, а? – попита старецът.

- Аха... – кимна момчето и се опита да проумее какъв е този звяр. Звяр то наричаше всеки друг човек, така го бе научила майка му, докато бе жива. Човек за човека е звяр, момчето ми, казваше майка му, докато вечер стояха пред печицата, която бумтеше, ако успееше да открадне дръвца. Живееха в нещо, което всички наричаха „коптор”, а той го бе смятал за техен дом. По-късно разбра, че е била изоставена жилищна сграда, в която са намерили временен приют.

Последната хапка бе най-сладка, погълна я и се облиза, а старецът все така го наблюдаваше. Толкоз време го държеше, а не бе го плеснал поне – чуден човек! Защо го държи, щом няма да го бие?!

Отношенията на момчето със света бяха максимално опростени – биеше го, който и да го срещнеше или спипаше – понякога заради кражбите, но по-често ей така, защото съществуваше и той на този свят, и беше беден и безпризорен...

- Искаш ли да те нахраня? – попита неочаквано старецът и на момчето му просветна – ще иска да му свърши някоя работица. Е, що пък не, щом ще предплаща и то с ядене, нали за това бе мечтал в дългите гладни нощи...

- Аха! – кимна въодушевено момчето - Искам!

- Отиваме тогава вътре в закусвалнята. – старецът го подбутна пред себе си, момчето покорно тръгна към заветното, осветено от луминсценти лампи помещение, където имаше насядали хора, които ядяха и даже пиеха!

Влязоха и старецът го пусна, седнаха край една от масичките.

Тъкмо се канеше да го запита какво ще иска от него старецът, та е така добър, но дойде едно момиче и попита:

- Какво ще поръчате?

Старецът се пообърка видимо и запелтечи:

- За мен... една кола, а за теб, момчето ми?

Това сигурно неволно изпуснато или изречено заради конспирация някаква „момчето ми” едва не разплака бездомното дете, но то стисна зъби и рече проучвателно:

-Тутманик.

- Значи една кола и един тутманик? - попита келнерката.

- Тутманиците нека са два и колите също. - рече старецът.

Еха, хубав ден се очертаваше днеска – след баничката и цял тутманик, даже кола! Какво става тука, бе?!

Старецът някак замечтано наблюдаваше как момчето събра и трохите в пластмасовата чинийка и ги налапа, след като изяде тутманика.

- Готов съм. – изрече доволно момчето – усещаше как стомахът му благодарствено се вълнуваше и бушуваше свирепо.

- Наяде ли се?! – стреснато попита старецът.

- Аха. - отговори момчето.

- А този тутманик какво ще го правим? – посочи с поглед другия тутманик, който келнерката бе поставила пред него.

- Той е за тебе.- отговори момчето.

- Не искам, аз съм закусил – отговори старецът и побутна пластмасовата чинийка към момчето.

- Ако искаш си го вземи за после, а? – предложи старецът.

- А-а, не! – уплашено рече момчето. Опасно беше да излезе навън понесъл цял тутманик, който и от неговите познати да го срещне, веднага ще го грабне, а може и пак бой да яде, ей тъй от яд, че се е сдобил с такова едно богатство...

И момчето започна ново сражение, скоро и вторият тутманик бе сразен.

- От кога не беше ял? – попита старецът.

Момчето се почеса по врата, обърса протеклия си нос, докато мислеше какво да каже.

- Ами-и-и, аз ям, не че не ям, ама каквото намеря по кофите с боклук...

- И колкото намериш...- промълви старецът.

- Аха... - кимна момчето и цяло засия: - Ама това плюскане ще го помня цял живот.

Замълчаха, но момчето сега се нахвърли на колата и пресуши бутилката без да отлепя жадните си устни от гърлото й.

Хлъцна, ухили се, опря мършавото си гръбче доволно на стола и попита:

- И какво ще искаш с’я от мене?

Старецът повдигна учудено вежди и горчиво се усмихна:

- Значи, ти смяташ, че ще искам с нещо да ми платиш закуската?

- Аха, че как инак! Казвай. – рече момчето и се облакъти на масата.

- Нищо! – отсече старецът и тези му думи смаяха момчето. Сигурно е някой перверзник и не смее да си признае, отдавна знаеше, срещал ги бе, че има такива мъже, които обичат момченца. Досега винаги се бе спасявал благодарение на умението си да се превръща във вятър, когато това се налага, а веднъж скочи от апартамент на третия етаж върху клоните на едно дърво и се спаси, даже без да го бият...

- Аз смятам, че деца като тебе са невинни жертви на обществената ни система ... – започна старецът и се усмихна подигравателно. – Ама какъв съм глупак, не се говори така на едно дете!

- А, не, говори, говори си! – рече дружелюбно, даже като че ли с разбиране момчето – беше му хубаво тук – за първи път в живота си е наяден, топличко е, столът мекичък и не го бият, какво повече да иска?!

- Трудно ще ми е да общувам с теб, но ще се старая...- въздъхна тъжно старецът, замисли се, пак въздъхна и заговори задъхано – Предлагам ти да дойдеш да живееш при мен – ще те храня – и го погледна въпросително.
Момчето кимна.

- ...ще те обличам,

Момчето пак кимна.

- ...ще тръгнеш на училище,

- Момчето подскочи на стола и рязко изрече:

- А-а, това не!

- Защо? – попита учуден старецът.

- Там ще ме бият...

- Няма, обещавам ти. Ще намеря такова училище, където няма да те бият!

- Има ли такива училища?! – попита невярващо момчето.

- Има.- отговори старецът. – и ти ще си в такова.

- А защо мислиш, че в училище бият? – попита объркан старецът.

- Щото като бях малък, ама много малък, ходех на училище опърпан и много ми се подиграваха и ме биеха, от тогава намразих училището.

- Защо ти се подиграваха?

- Защото бяхме много бедни...

- Разбрах... – кимна тъжно старецът. - Но сега няма да си беден – рече убедено старецът.

- А ти богат ли си? – впери в очилата му прехласнати очи момчето.

- Е, богат не съм, но разполагам с достатъчно средства да отглеждам едно дете. – отговори старецът.

- Добре, тогава, съгласен съм - побърза да каже момчето.

- А нещо сладичко яде ли ти се? – попита старецът и посочи витрината, претъпкана с торти и сладкиши.

- Много ми се яде, ама се придух! – призна си момчето и погали коремчето си.

- Да поръчам да ни дадат нещо за вкъщи тогава.- рече старецът и затърси с поглед келнерката, но нея я нямаше. – Помисли си каква торта искаш...- рече на момчето.

- Така няма да стане, най-добре е да погледна, а? – рече момчето и стана.

- Отиди, виж... – съгласи се старецът.

Момчето бързо застана пред витрината и очите му заопипваха морето от сладости.

Изведнъж то се сгърчи и клекна.

Старецът бързо стана и отиде до него:

- Какво ти има, коремчето ли те заболя?

- Не! – изрече момчето и вдигна разплаканите си очи към него.

- Защо плачеш? – попита тихо старецът.

- Ами... аз не мога да чета и как да разбера коя торта как се казва?!

- Да-а, - въздъхна старецът. – това не го предвидих, прощавай. – махна на преминаващата наблизо келнерка и тя веднага се яви. – Искаме за вкъщи да си поръчаме нещо.

- Няма проблем – рече делово келнерката и извади тефтерче, готова да запише поръчката.

- Ти ми посочвай с пръстче, а аз ще казвам на келнерката, момчето ми.- рече старецът и повдигна внимателно момчето.

Поръчката се оказа огромна, сякаш момчето искаше да вкуси от всичко изложено на витрината.

Старецът плати и взе огромна, прозрачна кутия, вързана с весела синя панделка.

Момчето се намеси:

- Нека аз да я нося, а?

Старецът кимна и предаде кутията в треперещите от вълнение ръце на момчето.

Старецът отвори вратата на закусвалнята и момчето триумфално мина през нея понесъл огромната кутия със сладости. В този миг към вратата идваше някаква жена и старецът я изчака, като държеше вратата отворена.

Момчето стоеше отвън пред вратата и чакаше, усмихваше се унесено от сполетялото го извиделица щастие.

Но щастието никога не идва само и пред момчето изникна мутрата на персоналния му мъчител Рошльо, който случайно преминаваше и като го видя да държи прозрачната кутия със сладкиши, светкавично възмутено го срита и момчето полетя към края на тротоара, като панически се опитваше да спаси кутията. Не успя, просна се на пътното платно, а пръстите му докосваха кутията, която се бе разкъсала от падането.

В този миг светофарът даде знак и колоната от коли се втурна с бясна газ.

Първата кола премина с лекота през разсипаните торти и прегази телцето на момчето, а следващите го направиха на пихтия.

Рошльо примираше от жесток, налудничав смях, а старецът ридаеше, свлякъл се на колене.

Така завърши краткото щастие на момчето и то отлетя към небесния бордей.

________________________

* Разказ


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели