/Поглед.инфо/Казват че цивилизоваността на едно общество си личи по отношението към децата, възрастните и животните. А у нас точно това са категориите, които най-често свързваме с новините за насилие, онеправданост, престъпления. Това са и групите в обществото, за които държавата най-малко се грижи. И в случая това не е просто показател за нивото на еволюция на обществото ни – това е присъда за него.
Пореден случай на детско насилие завършило със смърт разбуни тези дни духовете. И това не е инцидент, а нещо повтарящо се, с което обществото сякаш „свиква”, защото реакциите не са потрес, каквито биха били в едно здраво общество, те са притъпени, обезверени, а на места - никакви. „Игнорирай лошата новина”.
В една група на майки прочетох призив да се спре публикуването на лоши новини за деца – „достатъчно всички медии ни облъчват само с негативни новини, трябва ли и тук, нека само за позитивни неща си говорим”. Не знам кое ме потресе повече – самата случка или подобно малоумие. Със заравяне на главата в пясъка проблемите не изчезват, задълбочават се, докато не станат нерешими.
В случая имаме 4 трагедии – 1. Убито дете, прекъснат един живот преди да е започнал. 2. Дете убиец на 11 год. 3. Образователна система, която допуска насилие и смърт на деца в училище от други деца. 4. Родители/общество, което създава деца убийци и е безчувствено. Това е диагноза.
И до нея се е стигнало с неглижиране на проблема, който се задълбочава с годините. През последното десетилетие насилието сред тийнейджърите се е увеличило 20 пъти. Всяко второ дете на възраст между 10 и 16 г. е преживяло по един или друг начин акт на насилие. Всяко 5-то насилствено криминално деяние се извършва от деца или с участие на деца. Всеки трети ученик от 4-ти до 7-ми клас е изнудван за пари и предмети от по-силни ученици. По официални данни годишно се самоубиват над 50 непълнолетни българчета. Средно по едно дете на ден в България прави опит за самоубийство, като 5% от тях завършват с трагичен край, показват данни на Националния център за обществено здраве и анализи. Тревожна тенденция е намаляването на долната възрастова граница на децата- вече има случаи и на 5-6 годишни деца, които посягат на живота си.
Агресията в цифри също е стряскаща. 4117 са случаите на насилие между ученици регистрирани за 2015 г., като за година те скачат над 5000. От тях 2270 са cлyчaите нa физичecĸa aгpecия, 2789 нa вepбaлнa агресия и тopмoз, вкл. 1493 случая на ĸибepтopмoз, по данни на МОН за yчeбнaтa 2015 - 2016 г. Посегателствата cpeщy yчитeли са 529, а проявите на вaндaлизъм – 364. Същевременно, 60 на сто от регистрираните деца убийци са малолетни – деца под 14 г., по данни на МВР.
Така стоят нещата и твърденията, че сега нищо не е по-различно от „онова време”, че винаги е имало агресия между децата звучат малоумно. Агресиране с цел лидерство, доминиране или поради затруднения в социализацията в процес на съзряване и търсене на идентичност, е нещо характерно за подрастващите и винаги го е имало. Но не са се убивали и осакатявали, нито са подлагали съучениците си на публично унижение и извращение, показвайки заснетото. Нито някой помни да е имало ескалация към учителите. Сега е анархия и усещането за безнаказаност дава свобода на всякакви аномалии. Специалисти са категорични, че чувството за безнаказаност, което се засилва у децата, допринася и за повишения брой престъпления, извършени от малолетни и непълнолетни. А някога най-страшното за децата беше да чуят: “А сега извадете един двоен лист”...
На фона на всичко това, най-тревожно не е, че на 26 март може да изберат не когото искате, по-тревожно е в какво сме се превърнали като обществото - децата са негов продукт, но първо на семейството – там се поставят основите. Ако родителите нямат възпитание и здрави ценности, което е често срещано, какво да очакваме от децата – те са жертва. И жертвата после превръща други в жертви.
Понякога просто липсва отговорност и осъзнатост, дори при най-добри намерения.
Свидетел съм на редица случаи - в обществена сграда, в автобус, в болница, докато майка седи и чака с дете, детето започва да се катери по седалката в мръсните обувки, да се чепи, да скача отгоре, да крещи и крещи – родителите никаква реакция. Най-много да му махнат якенцето да не се поти. Иначе може да си беснее, „то е дете, какво да му правиш забележка”. Всъщност, да направиш забележка на детето си, не е пуританство, консерватизъм или излишна строгост, плод на недостатъчно любов и ограничаване на свободата на детето, а поставяне на социални граници. А за да расте нормално психически то има нужда от граници. Но не просто- „спри да скачаш по столовете и да крещиш”, а да му се обясни нежно защо не се прави така – това ще му даде възможност да прави разлика между правилно и неправилно, ще му създаде критерии редно и нередно, и осъзнаване, че не то е център на Вселената и не всичко му е позволено. Че то е само малка част от един голям социум, в който всеки човек е важен – това е нужно за да не расте като нарцис и егоист.
Нека не забравяме, че малчуганите не се раждат със знанието за това кое е добро и кое - зло. Наша задача е да ги научим и да следим дали то се превръща в поведение. Нарича се възпитание. Няма как да седиш като безучастен зрител, или само да му крещиш, и да чакаш от само себе си да стане нормален човек. Или да се грижиш само за физическото му благоденствие и образователни постижения, а да пренебрегваш духовното му здраве и да неглижираш емоционалната връзка.
Тук няма да говорим за причините у родителите –липса на време, натовареност, изнервеност от качеството на живот, икономически причини, или обикновена дебилност. Всички живеем в тази реалност, макар тя да е различна за всеки. Немалко от родители са жертва, преди да превърнат и децата си в същото, но това не може да е оправдание. Факт е, че близо половината от учениците, проявили агресия или упражнили насилие, са момчета от семейства, в които поне един от родителите е криминално проявен, майката и бащата са разделени или живеят в крайна бедност.
Деца насилници обаче има и в семейства без насилие, където детето е напълно задоволено. В действителност повечето от агресивните деца израстват в среда, която задоволява напълно физическите им потребности и материални прищевки, смятат психолози. Техните родители рядко им задават правила в ежедневните занимания и нерядко толерират проявата на грубост към другите. Прекаленото задоволяване и протекцията е другата лоша услуга, която правим на децата си като ги превръщаме в егоистични консуматори, без скрупули. Проявите на агресия на децата в този профил често изненадват с непредвидимост, особена жестокост или внимателно планиране. И логично – на детето се задоволява всеки каприз, позволява му се всичко и то знае, че каквото и да направи, влиятелният татко или бясната мама ще дойде в училище, ще нахока създалите дискомфорт на безценното, ще заплаши учител и директор и победоносно ще си тръгне. А малкият бъдещ престъпник ще продължи самодоволно да издевателства над деца и учители.
Според наблюденията на учителите много от тинейджърите унижават децата от по-бедни семейства, които дори отказвали да идват на училище. А когато има пряко насилие над дете или периодичен тормоз и училището не може да го защити, се стига дотам бащата да се саморазправя с детето насилник, или с учителя. Кой е виновен? Учителите, които са с вързани ръце, и самите те потенциални жертви, родителите, отглеждащи насилници, бидейки повредени самите те, системата лишена от правила и реална защита на децата? Бащата посегнал на дете, пък било то и виновно, при все, че то също е жертва? Всички носят вина. Невинни са само децата, и то само до един момент. Но причините ги знаем, по-важно е какво реално може да се направи, сега. Например:
1. Участие на децата. Като успешни модели психолози посочват тези, в които децата имат активно участие. Те самите изработват правила за поведение в час или пък наказания за тези, които не ги спазват. Освен това могат да се организират игри, инициативи, които да стимулират социализацията, съпричастността, съзиданието. Децата също така трябва да имат възможност сами да се обърнат към психолог, ако имат проблем, ако са обект на насилие у дома или в училище.
2. Търсене на отговорност от родителите. Родители, чиито деца проявяват вандализъм, чупене на пейки, на имущество, да го заплащат. Родители, които са били сигнализирани, че децата им извършват насилие спрямо други деца и те не са взели мерки да ограничат агресията, да бъдат глобявани, а оказването на подкрепа (психолог) да бъде задължително, не само ако одобри родителят. Не може заради 3-4 деца в клас да страдат всички и учебният процес да е непълноценен. Също така трябва да може дете за лошо поведение да бъде изключвано от училище, без това да се отразява на бюджета, за да бъде възпиращ фактор, и без родителят да може да стопира това, при положение, че преди това са му дадени всички други възможности за справяне.
3. Въвеждане на адекватни санкции. В момента реално такива няма, затова и децата си позволяват всякакви своеволия. Наскоро бе пуснат запис на 16- годишна ученичка от Пловдив, която се гаври с учителка по време на час. С нагъл тон момичето пита "И какво? Какво ще стане? Искам да разбера какво ще направите?" – ето това дава отговор на всичко. Нищо няма да ти направят. Не могат и тя го знае. Учителка възмутено сподели, че за да се накаже ученик първо трябва да му се окаже за срок от 3 месеца т.н. „допълнителна подкрепа” и то при положение, че родителят подпише съгласие. А точно родилите на тези деца рядко ще се съгласят да признаят за проблем у детето си и категорично отказват да поемат отговорност. След това следва срок да се напише доклад, да се отчетат резултатите от „подкрепата”, и ако няма такива следва още по-тежка продължителна процедура с налагане на наказанието, което родителят може да обжалва, а през това време ученикът може да продължи да агресира и да тормози други деца.
Тези деца наистина имат нужда от помощ, подкрепа, но тя да е успоредна на наказанието, а не имагинерен заместител. Не само „подкрепа”, а ясни правила и последстваща отговорност са нужни и те не са свързани с бюджети. За агресия в клас - изгонване от час и неизвинено отсъствие. За определен брой неизвинени отсъствия – понижаване с една 1-ца на оценката в края на годината, примерно. За насилие и нарушаване на общия правилник – полагане на общественополезен труд, както е на Зaпад. Нали все се сравняваме с развитите страни от ЕC, защо не вземем добрите примери от тях? Там децата полагат трудова дейност извън часовете дори за дребни провинения – всички сте гледали тези неща по филмите, да не каже някой че това е тоталитарно мислене. За да знаят, че не може безнаказано да се държат лошо – било с учителя, било със съучениците. Много редове в Kонcтитуцията се основават именно на тази теза – твоята свобода свършва там, където започва чуждата, и че всеки гражданин както права, така има и задължения, и неспазването им в социума води до санкции. Следва да важи и за подрастващите. Училището не можело да налага санкции. А какво може – да убива? Непрестанно се говори за реформи и бюджети. Но належащите образователни реформи не са толкова до бюджет, колкото до правила, които да върнат авторитета на учителя и да създадат сигурна среда на децата.
4. Униформи, но след обществен дебат. Или поне ограничение в облеклото. Униформите не са обезличаване, подчинение, затваряне в рамки и прочее тоталитарни клишета. Униформата може да бъде естетична и цветна - тя премахва ярките класови разделения, прави разпознаваеми децата от едно училище и ги прави...деца. Не проститутки с вечерен грим и минижупи за пиаца. В много развити държави елитните училища имат униформи. Имам доста резерви за това, но когато чалгата налага ценности, а родителите не възпитават чувство за мярка, униформата би създала дисциплина. Пък извън училище да ходят както искат.
Първият училищен район зад Атлантика, който приема експериментално политиката на задължителни униформи обхваща 60 000 ученици. Според директорите униформата създава у тях чувство за самоуважение и за съпринадлежност към общност, и намалява агресията, защото редуцира класовата конкуренцията. Властите пък отчитат там 32% намаляване на отстраняването от училище, 51% намаляване на побоищата и 18% намаляване на вандализма в класните стаи.
5. Трансформиране на агресията. Агресията е част от растежа и живота, без нея не може, а при подрастващи и не бива. Но може да бъде пренасочена и ограничена до размери, в които да не застрашава здравето, сигурността и достойнството на децата. Такива възможности дава спортът и груповите мероприятия. Навремето в повечето училища минаваха треньори и си избираха деца за спорт. В професионалната гимназия по техника и строителство в Перник директорът е намерил начини без бюджет. Например провежда кросове с учениците и тича заедно с тях. Друга негова инициатива е масовото хоро в голямото междучасие веднъж седмично. Играят го на всеки етаж, а децата вместо да се бият се включват в колоната и се веселят.
В хуления социализъм пък веднъж месечно ходехме на излет на Витоша, а веднъж седмично на кино, театър, изложба или друго културно или образователно мероприятие. Да, задължително, но защо това да е лошо? СИП- свободно избираме предмет по интереси, за развитие на творчески заложби, или помощ за развитието на личностни и социални умения, също е идея.
Пиша това не защото не се знае, а за да напомним, че всеки участник по „веригата” носи вина. А не да обвинява „другите” извън себе си като единствено отговорни за случващото се с децата. Само, ако всеки осъзнае своята отговорност и опита нещо да промени, колкото и наивно да звучи този призив, може нещо да се промени. Иначе пак ще си говорим също при следващия случай с дете. Може тогава да е вашето.
И да не забравяме, че добрите новини свързани с деца – с техни инициативи, постижения, таланти, със сигурност са много повече, но не получават същата гласност и нужната подкрепа. А проблемите не бива да се неглижират, ако искаме да се решат.
