/Поглед.инфо/ Някои бележки за България- 2014
Историята се повтаря.
Като фарс.
За пореден път го доказват думите на Карл фон Клаузевиц1, написани преди повече от 200 години. Тогава Прусия е изправена пред опасност. Армията ѝ е пръсната по фронтовете, докато командването на различните части е поверено в ръцете на благородници. Държавният глава и неговите придворни взаимно си прехвърлят отговорности. За да не се изправи пред индивидуална отговорност, той скрива взиманите решения зад волята на съветници.
Как оценява случващото се тогава Клаузевиц и защо днес то се повтаря, в България?
„Идеята (Му) да постигне в съвета от 12 лица решение за онова, което сам може да реши при условие на наличието в него единствен на ясна мисъл свидетелства за пълна обърканост. Такъв безпомощен не е и нямаше да бъде, ако беше поел отговорност сам, а не привикнал да маскира собственото си зад висше решение, обкръжен от хора, очевидно пришити към него, за да контролират действията му, заради което той счита за нужно, по политически съображения, винаги да отстъпва на заден план, за да не се товари с отговорност, иначе сам считайки се за по- умен от всички, призовани да му служат като съветници. Навсякъде се говори за измяна… защото незнанието поражда най- необикновенни предположения. Морални сили значително са отслабени, макар отделни лица да съхраняват яснота на мисълта… Възможността да се обнадеждават хората е нищожна….действията на всички повече приличат на отбрана, отколкото на настъпление”.
Казаното за монарха и свитата му тогава днес е характерно и за нашите държавници и политици. Обърканост, безпомощност, измяна са техни естествени състояния.
Никакъв морал и никаква мисъл.
Или поне такива, от които обществото да има полза.
Какво прави обаче самото това общество днес?
„В такива ситуации обикновенните хора преотстъпват правото на друг да взима важните решения, прикривайки се зад повърхностни разсъждения, без дори да съзнават до какво ще ги доведе тяхното малодушие”. Решителните, мислещи хора, ако застанеха начело можеха да намерят изход от положението, подсказан им от здравия смисъл, но старците, затлъстели физически и умствено…, замръзнали в традиционните си идеи нищо не можеха да измислят”2.
Тайната триада на управлението, известна от древността и пазена в тайна от елитите- чудо, тайна и авторитет(обещаваш чудеса, пазиш тайна кога и как, и колкото можеш, браниш авторитет).
Това е положението!
Липсват решителни хора, а мислещи не са допускани. Вместо тях навсякъде се инсталират затлъстели телеса и мозъци. Естествено, такива, които не може или не искат да мислят.
Кой ни ги издига и поставя начело такива. Не виждат ли, че генерал не е само пагон, а и дух, отговорност, реални заслуги, накрая мисъл, която избранниците нямат.
Но са послушни и верни.
На кой, кой, кой…???
„Министрите на практика нямат власт, защото не се ползват с доверие, не носят истинска отговорност, не смеят да издигат нови, големи идеи, с широк размах, като само се стараят да протакат делата, придържайки се към вече изпробвани форми с единствената мисъл да се удържат на постовете си.
Кабинетните съветници по вътрешни, външни и военни въпроси са нещо средно между полусекретари, полусъветници. Те решават делата деспотично, без да познават въпросите в целия им обем, давайки си при това вид, че са изпълнители на висша воля. Освен това кабинетните съветници много по- малко, отколкото министрите имат способност да проведат в живота каквато и да било идея.
В крайна сметка кормилото на държавата се върти в зависимост от случайни обстоятелства. Парадоксалното е, че някой очаква друго, когато външната, показна дейност не може да роди нищо смислено и велико, защото ѝ липсва творчески гений”.
Властта е отговорност и доверие, задължение да бъде изпълняван „обществения договор”, който още от първия ден след поредните избори се нарушава. Министрите не са министри, а съветниците не са дори и полусекретари. Нито те, нито министрите, които съветват, имат желание да провеждат и още по- малко да отстояват идеи.
Те се подбират и назначават, за да слушат.
Кой, кой, кой….?????
„Отговорният за работата на своите министри е длъжен да отстоява своя гледна точка… като увлича към своите цели група, която няма единно мнение, …като сам съзнава какво върши, налага господстваща идея твърдо и е готов да отговаря. Ако решенията се предоставят на кабинетните съветници, …заради недостиг на инициатива или неувереност в собствените способности, то управлението скоро идва до своя край. Недоверието в собствените сили води до безплодна пасивност във вътрешните и външни дела”.
Кой, кой, кой е отговорен?
Президентът ли, който изтърпя и търпи всичко, за да е това, което никога в нормална държава не можеше да бъде.
Или министър- председатели, техни министри и заместници, за които никой не знае в коя масонска ложа, кабинет, кръчма, адвокатска или друга фирма са съгласувани.
Както и не се знае дали са поне български.
Никакво мнение, инициативи, гледни точки не са им позволени, но и няма кой да бъде държан отговорен.
Кой, кой, кой…..???
„Докато обществения организъм е оставен да съществува сам и да действа, изземвайки държавното начало. Множеството граждани се преобразува в единен организъм, докато духът на народа придава нови сили на това ново начало. Но за краткото време не може да се очакват съществени законодателни и конституционни промени, което рискува да предизвика още по- силно недоволство. Когато времето няма да може да успокои недоволството и се създаде опасна обстановка ще се наложи подкрепа от всички съсловия и класи”.
За 25 години този момент у нас не идва.
И едва ли ще дойде.
Чудесно би било да има „обществен организъм”, който при необходимост, при риск и опасност би могъл да вземе в ръцете си отговорността за себе си, а не да се надява на услужливо предлагани му месии.
След което да се оказва за пореден път излъган.
Гордеем се с дух.
Учудват се, че познаваме историята си.
Но вече и това е съмнително, след като услужливо взели чужди внушения, ги превръщаме в наши желания.
Или ни ги превръщат?
Кой, кой, кой….???
„Ако в такава ситуация кралят има до себе си за министри подготвени, осведомени и енергични хора, с които да обсъди държавните дела, опасностите, застрашаващи държавата, то със сигурност те биха стигнали до убеждението че безстрастното съзерцаване на външните дела и плаването по течението във вътрешните не може да способства за отстраняване на опасностите в бъдеще. Ще разберат, че трябва да ….се базират на цялата национална мощ. Ще предприемат извънредни мерки и усилия, като въодушевят народа в това направление, а на най- отговорните направления, на административните длъжности биха назначили хора с характер и решимост” 3.
Нямаме си крал, но на власти и институции го докарваме.
Без власт, естествено.
Властта е опасно нещо и не се предвижда за колонии.
Национален дух и мощ също, заради което се рушат или купуват онези, които предават крепостта отвътре.
С тези хора никой няма да позволи да бъдат променяни желани от тях курсове, променяни направления, назначавани хора с характер и решимост.
А и дали са останали такива, дали може нещо да ги обедини.
Някой трябва да отговори.
Кой, кой, кой…???
„…А не такива, които до карикатурност са усвоили характерните маниери на придворни слуги. Дребнавата им ловкост и преувеличавана гъвкавост не им позволяват да ръководят и командват при необходимост. Единствено в живот, изпълнен с големи събития те биха се принизили успешно до добри статисти на военни тържества…изпълнявайки заповеди и като играят първа роля единствено в собствения си банкрутирал разсъдък.
Но дори и такива, лошото при този тип хора е, че вътрешното им безпокойство ги тласка към най- широка дейност, превъзхождаща силата на техния ум. А освен всичко, те се опитват да увлекат след себе си и други, а ако не успяват, започват да мразят силно, както силно са се вричали в любов преди. Което пък ги кара да съгрешават против истината, верността и вярата.
В техният ентусиазъм никога не очаквайте да намерите последователност и устойчиви възгледи. Тяхната политика винаги ще носи характеристиките на слабост, нерешителност, несигурност, а при опасност за тях самите и на недостойно отричане. Той действително изглежда не вижда опасността, която грози Европа, заради което ѝ се предоставя събитията да се развиват по собствен път, което е само поредно лекомислие. Ако пред своята политическа кариера срещне съпротивление, то може да избира измежду характера и умонастроенията на (поне) двамата господари, на които служат”.
Министри и съветници, партийните им патрони, техните патрони, все едно, всички си приличат по „усвоените маниери на придворни слуги”. Трябваше, ако не друго, то поне да разберем, че след като за четвърт век не могат, трябва да ги махнем. Защото те не носят дух, воля, ценности, които да им позволят да прозрат както опасността за страната ни, така и тази за Европа.
Онази, която преди повече от 200 години е прозрял фон Клаузевиц.
Която още по- рано видя и описа Паисий.
Която виждаха дейците на Просвещението и Възраждането.
Днес няма кой.
Кой, кой, кой…???
„Лидерът, предал портфейла другиму, губи доверието и на другите държави”.
Кой ли лидер и кога ли не ни е предавал.
Или не е предавал онези около себе си.
Още по- малко нас.
И последните също.
А кой ни ги избира за „лидери”, като не са никога способни да бъдат.
Кой, кой, кой….???
„Характеристики за някои кабинетни съветници:
Кабинетен, млад, отличник в колеж…, с усилие докопал се до длъжността на личен секретар, …с привлекателна външност и приятни маниери, …с образование, насочено по- скоро да развива остроумието му, отколкото да му даде основното, необходимо да бъде държавен деятел- разностранно познаване на държавите и отношенията между тях, трениране на ума с помощта на изучаване на важни житейски явления, ясно разбиране на войните и преговорите за мир, познаване на най- важните действащи лица на голямата политическа сцена, увереност в убежденията, твърдост в решенията…
Това не се учи на приеми!
Иначе кабинетните съветници по външните работи са по- малко значими от съветниците по вътрешните, но не бива да се допуска върху духа на кабинета да влияе духът на съветника. Съветникът по вътрешните работи: с добри юридически познания, справедлив, честен, …но плуващ по вятъра, …а като познава и добри и лоши хора, често се придържа към хитра тактика... Кабинетните съветници обикновено сами продължават своята бюрократична подготовка, учейки се в процеса на работа… да я усвояват, при което преминава немалко време, преди натоварени със задачи да успеят да се запознаят с нея емпирически и повърхностно. По този начин за реорганизация и усъвършенстване на държавния апарат той няма идеи и постепенно то се подчинява (на инерцията), …но той пък сякаш с божията помощ става богат човек. Външността …му е такава, че не позволява високо мнение за него: големи черни очи сякаш са единствената му характерна черта от външността, странно контрастиращи с дребната, кривокрака фигура, но дори в тези искрящи очи с точеше раболепие, молещо за милост4.
Такива си имаме и ние.
Но все очакваме да се научат. Или да се засрамят.
Като не ни казват кой избира и назначава министрите, да ни кажат поне за съветниците. Кой даде на вътрешен министър, предложен и назначен незнайно от кой, да си избира за съветници хора, чиито познания, ако въобще ги имат, нямат нищо общо с МВР.
Кой му позволи да си назначава за шеф на кабинета човек, за когото комисията за вътрешна сигурност вече се е произнасяла?
Кой позволи д абъде произвеждан поредният генерал, който претендира за всяко свободно място, само защото е масон или ловец, ходещ на лов с някой силен на деня?
Кой не поглежда, че националната сигурност се мисли, обсъжда и поглежда от хора, които нито я познават, нито знаят.
През такива обаче предложения и назначения минават лесно.
Колкото и техните.
От кой, кой, кой…???
„Да се задържим в такова изкуствено положение ни е необходима хитра и изкусна политика, с помощта на която да се лови риба в мътна вода, което е опасно, но не невъзможно, ако съчетаваме решимост и сила. Без да се боят от нас, хората никога не ни позволяват да ги надхитрим безнаказано. При население от 10 милиона Прусия е била вече достатъчно велика, за да ѝ се позволи с тази вътрешна и външна политика да не отиде дори извън категорията на второкласните страни…заради ревност и завист”.
Задържат се и правят усилия онези, които искат, които имат цели и воля да ги следват.
Ние като народ имаме ли?
Народ ли сме?
Не ни ли довършиха партиите, които вече ни разединиха, обещавайки, че ни интегрират и обединяват.
Прусия се е въздигнала, а нас някога са ни определяли като „прусаците на Балканите”.
А и вече сме доста по- малко по численост, като продължаваме да се топим.
По чия вина?
Кой, кой, кой…???
„Армията трябва да бъде изчистена от твърде старите вече офицери и също такива войници, да се освободи от излишествата от старо оръжие и набави ново, …да се изучават театрите на военните действия и т.н.
А има твърде малко хора, които разбират недостатъците на съществуващата организация, още по- малко такива има в обкръжението(горе, в елита).
Нито има кой да е способен да помага със съвети или дела”.
Армията ли?
Че нея вече я няма.
Макар че беше институция, че през нея, както повелява Конституцията минаваше всеки, който е длъжен да брани Родината.
А ден нито някой ни учи, нито ни готви, нито ни кара нещо да защитаваме и отбраняваме.
Някой ни кара да бягаме дори от задълженията си.
Дори това, да бъдем българи.
Кой, кой, кой…???
„Неразбираните и нарушавани интереси ни правят недостойни образи и посмешище пред цяла Европа, а и политическия кръг на държавните интереси се свива. Само в(истинска) държава народът реално участва в обществените дела, когато непосредствено усещат връзка между събитията и собственото си благосъстояние, …разбират защо изтича кръв от раните, нанесени им от други държави. Но в такива случаи се оживяват спекулативните възгледи, планове и надежди…..
Малко остават далновидните хора.
Участието на народа се прекратява.
Едновременно интересът към политиката във висшите съсловия нараства…В обществените настроения се очертават течения, от които поне две искат обединение около обща цел”.
На Европа не ѝ е вече до нас. Нея я застрашават, псуват дори.
Недостоен образ отдавна ни направиха.
Народът може да участва в обществените дела, защото е суверен… ама на Куково лято!
Спекуланти и спекулации нарастват, като именно те се определят като далновидни хора. И е нормално, като бранят онова, което са ни отнели, да нарастват техните собствени интереси към политиката и властта.
А народът да не бъде допускан.
Кой ни го причини всичко това?
Кой, кой, кой…???
„Привържениците на първото биха се радвали, ако Европа се окаже под опеката на Франция, … докато за сметка на това в народът започва да се проявява чувството за национална чест. Обикновено то е съхранено в млади и стари офицери. На другите…противоестествените възгледи погубват способността да разбират националните интереси. Правителствата решително нищо няма да направят за да покажат на народа опасността, като едновременно прикриват всяка оскърбление, което са принудени да изтърпят. Народът в никой случай не биха вдигнали, макар в такива ситуации да е лесно да бъде подбудена мощта на националното му чувство и да се прояви като не допусне катастрофа. Все пак за 10 милиона души е необходимо време да бъдат проникнати от една обща идея. Иначе е напълно простително е, че събитията не предизвикват в пруския народ враждебни настроения, което при други обстоятелства би било напълно естествено. Ако настроенията на народа можеха да предизвикат решения на кабинета, това би било единствено следствие от техния страх пред насилствени действия”.
Беше тая, да се правим на франкофони.
Каква Европа, когато друг доминира.
Или пане иска да доминира.
Народът с чест ли е, или по навик тя му е отнемана, с добро или лошо.
Дори усещането за катастрофа не е в състояние да ни изкара от азиатската летаргия. И най малко може да очакваме нашите властници да ни разрешат да имаме национална обединителна идея.
Тях наистина ги е страх от мислещ и познаващ мисията си народ.
И някой ги учи на това.
Кой, кой, кой…???
„Великите промени рядко може да бъдат предсказани насоките на събитията.
Изборът на човек в Петербург доказва, че и тази мисия не преследва никаква цел. Той до това беше адютант…. един вид благороден разсилен на маршала…сам с благородни маниери, но съвършенно неподготвен и не познаващ държавните дела…изпълнявал само второстепенни поръчения.Това пък позволяваше, когато някой искаше да обиди Прусия, да направи това още по- унизително, като предаде оскърблението посредством слугата. Така страната остава в отбранително положение и в дипломацията, което съответства на политическата ѝ система.
Но и този пруски кабинет се състои от противоположни елементи, на които никога не им достига единство и съразмерност в действията, което допуска той да се колебае между една крайност и друга”5.
Как да предсказваме събития, като не ни дават.
Определят ни политиците, държавниците, посланиците, разузнавачите и контраразузнавачите, полицаите.
Те ли да очакваме да имат подготовка, знания, да работят за национална кауза.
Или да ни осигурят печеливша национална политика.
Нали онзи, който ги поставя, не им разрешава.
Кой, кой, кой…???
–––––––––––––––––––––––
1 Роден 1780- починал 1831 г., пруският генерал воюва срещу Наполеон, като включително за известно време служи в руската армия. Остава известен с труда си „За войната”, където описва зависимостите между политиката и войната.
2 Фридрих Вильгельм, Критический обзор кампании, курфюрст Бранденбургскии (1620—1688), гл. IV
3 Карл фон Клаузевиц, Моральное состояние армии и правительства, «1806 год»., Гл. I
4 Карл фон Клаузевиц. «1806 год»., Гл. II, Характеристика ответственнейших лиц.
5 Карл фон Клаузевиц, «1806 год»., Гл. III, Причины и подготовка войны
