/Поглед.инфо/ САЩ са първите, които започват да затварят групи от хора в определени зони със забрана да се излиза извън тях, което е една от характеристиките на концентрационните лагери. Америка е страна, в която на всеки преломен етап от историята ѝ от първите десетилетия на  ХIХ век насам са създавани концентрационни лагери, в които са загинали огромно количество хора.

Първото мащабно концентриране

на специфична група в специални лагери за задържане се извършва от американците през лятото на 1838 г., когато президентът Андрю Джексън нарежда на армията да изпълни Закона за преместването на индианците от 1830 г. Племето чероки е затворено най-напред в затворнически лагер, а след това е преселено в специално отредена за него зона. Хиляди индианци са умъртвени или изнасилени от американските войски, а още повече умират в лагерите поради глад и лоши условия на живот. След това същите тези мерки се прилагат към всички останали индиански племена, преселени в специално предназначени за тях „резервати“.

По време на Гражданската война в САЩ между 1861 и 1863 г. лагери за задържане на пленници и бегълци създават и двете страни. Армията на Конфедерацията изгражда своя най-известен лагер в Андерсонвил, където са държани затворени повече от година над 45 000 души. От тях около 13 000 измират от тежките условия на живот. Втори такъв лагер се създава за 10 00 души в Макон, като броят на задържаните в него надвишава 32 000 в края на войната. Подобна е ситуацията с лагерите, които създава противната страна. И там от болести и лоши санитарни условия измират хиляди хора (1). В „Дяволската котловина“ в Натчез, щата Мисисипи, са затворени в лагери бягащи освободени роби и около 20 000 от тях са унищожени окончателно (2).

В резултат на войната си срещу Испания през 1898-1901 г. американците отнемат от тях Филипините, но се сблъскват със съпротивата на местни партизански отряди. Тогава те решават да използват опита от испанските концентрационни лагери в Куба и изграждат такива лагери на остров Минданао. Броят на загиналите цивилни в тях и до днес не е установен точно. В началото на ХХ век САЩ създават концентрационни лагери в окупираната от тях Доминиканска република. Там събират евтина работна ръка за плантациите със захарна тръстика (3).

Четири концентрационни лагера
са създадени по време на Първата световна война

В тях на основата на специални регулации, наложени от президента Уилсън, са пратени главно хора с немски произход.  С влизането на САЩ във войната всички немци по националност са автоматично вкарани в списък на „чужди врагове“. Общият брой на класифицираните като „чужди врагове“, само защото имат германски произход, е половин милион. Главният прокурор А. Митчел Палмър заявява, че „Всички чужденци, интернирани от правителството, са разглеждани като врагове и тяхната собственост се третира по съответния начин“. Съответно от затворените в лагерите е заграбена собственост за половин милиард долара (4).

През февруари 1939 г. директорът на ФБР Едгар Хувър се среща с американския президент във връзка със създаването на програма за лагери за задържане на хора в САЩ. На 19 февруари 1942 г., след като започва войната с Япония,  президентът Рузвелт подписва

Заповед 9066

която под претекст за осигуряване срещу „пета колона“ от опасни хора в страната дава възможност за тяхното арестуване, задържане, изселване. Скоро след това на всички американски граждани, които имат японско потекло (не само първо, но и второ, трето и т.н. поколение), както и на редица други, за които се смята, че могат да се занимават с „подривна дейност“, е забранено да живеят, работят или пътуват в западната част на САЩ.

Същата забрана е приложена и към онези японски имигранти, които отдавна са в САЩ, но не са получили все още американско гражданство. На тях им се отказва такова. В началото на всички тях им се предлага „доброволно“ преселване. След това с тези американски граждани се заема армията, която ги премества най-напред в „центрове за събиране“ (assembly centres), а след това в „центрове за преселване“ – лагери в изолирани региони в западната част на САЩ, оградени с бодлива тел и пазени от военна полиция.

Така по расово-етнически критерий

между февруари 1942 и декември 1944 г.
са затворени около 120 хиляди японци

фактически почти всички живеещи там граждани с японски произход, от децата до възрастните. Тяхното имущество е разпродадено на безценица, а на пращаните в лагери е разрешено да вземат само това, което могат да носят на ръце. Единствената им „вина“ е, че са японци, т.е. критерият за вкарването им в концентрационни лагери е расово-етнически. Нагласата е, че тяхната различна расово-етническа идентичност сама по себе си ги прави нелоялни и опасни за Америка, т.е. лоялността е расово и етнически детерминиран феномен.

Наред с тях се вкарват и германци, италианци, мексиканци, подозирани в симпатии към Хитлер и Мусолини. От дванадесет латиноамерикански страни към САЩ са депортирани хиляди техни граждани, които имат произход, свързан с някоя от основните страни на „оста“ (Германия, Италия, Япония), и затворени в лагери в САЩ. Официалното основание за депортациите е да се осигури западното полукълбо от евентуални саботажи и да има хора за евентуална бартерна размяна за пленени американци. Но обикновено тази депортация, както се оказва, е напълно произволна, основаваща се на расови предразсъдъци или на икономически съображения. Много малко от тези хора след това са върнати по домовете им в Латинска Америка (5).

След откриването на „втория фронт“ в лагери се затварят и германски военнопленници. В края на войната има 511 големи и по-малки лагери, в които са държани около 425 9000 души (6).

В Германия непосредствено след края на войната милиони германци са затворени в лагери от американската армия и срещу тях се извършват огромни жестокости. Голяма част от тях са

задържани в открити клетки, без вода и храна,
и просто оставени да умрат

Според канадския автор Джеймс Бек, проучващ френските и американските държавни архиви и срещнал се с множество очевидци, броят на умрелите в резултат на тези жестокости е около милион и половина. Бек обвинява директно Дуайт Айзенхауер, ръководител на американската окупационна зона, за това, че е оставил преднамерено да умрат между 800 000 и един милион души в концлагерите, като тяхната смърт е замазана в армейските архиви под рубриката „други загуби“.

Други милиони германци – военни и цивилни, умират просто от глад през 1945-1948 г. Общият брой на умрелите германци в резултат на лагерни и затворнически жестокости или просто поради недоставяне на достатъчно храна е около 9 милиона души (7).

Проучванията на Бек породиха яростна дискусия, опити за оспорване на едни или други данни, но като цяло техният отзвук е огромен, а той и потвърждава тези проучвания с нови аргументи (8).

През 1950 г. Американският конгрес приема Закон за задържане, който дава на правителството право да задържа в концентрационни лагери на различни места в страната хора или групи, за които се смята, че могат да играят „подривна роля“ и да заплашват правителството на САЩ. През 1952 г. конгресът гласува средства от 775 000 долара за активиране и ремонт на шест лагера.

По време на войната срещу Виетнам между 1961-1963 г. хиляди виетнамци са интернирани в затворени лагери.  През 2002 г. е разкрит лагерът в американската база в Гуантанамо, Куба, наречен от „Амнести интърнейшънъл“

„Гулаг на нашето време“

Той съществува и до днес, независимо от обещанията на президента Обама да бъде закрит.

Такъв лагер, който е два пъти по-голям от този в Гуантанамо, е създаден и в Афганистан след американската инвазия там (9). След американската инвазия в Ирак такава роля там играе огромната затворническа база в Абу Гариб, за зверствата в която стана световен скандал (10). Лагерът в Гуантанамо продължава да функционира, а президентът Тръмп, в своята предизборна кампания, обеща той да продължи да действа защото „мъченията вършат работа“.

Следва да се отбележи, че американците не са изключение в Северна Америка. В много отношения Канада следва подобна политика. Още по време на Първата световна война канадското правителство задържа в трудови лагери хиляди украинци, сърби, чехи, словаци и други славяни, дошли от вражеската Австро-Унгария и разглеждани като „враждебни чужденци“. Те са принуждавани насилствено да работят в стоманолеярни, горска промишленост и пр.  По време на Втората световна война, следвайки американския опит, Канада затваря в лагери всички граждани от японски и италиански произход (11).

Бележки:

(1)Вж. American Concentration Camps, In: http://www.rotten.com/library/conspiracy/american-concentration-camps, 22.08.2004.

(2) Bernish, Claire. Devil’s Punchbowl – An American Concentration Camp So Horrific It was Erased from History, In: http://thefreethoughtproject.com/devils-punchbowl-slaves-mississippi/, March 4, 2017.

(3) Вж. Чомски, Аврам Ноам. Петата свобода или власт и идеология, С., Изд. „Агато“, 1996, с. 67.

(4) Gross, Daniel A. The U.S. Confiscated Half a Billion Dollars in Private Property During WWI, In: https://www.smithsonianmag.com/history/us-confiscated-half-billion-dollars-private-property-during-wwi-180952144/, July 28, 2014.

(5) Вж. Muller, Eric. Free to Die for Their Country, University of Chicago Press, 2001; Daniels, Roger et al., eds., Japanese Americans: From Relocation to Redress, Salt Lake City: University of Utah Press, 1986; Daniels, Roger. Prisoners Without Trial: Japanese Americans in World War II , New York: Hill and Wang, 1993; Gardiner, C. Harvey. Pawns in a Triangle of Hate: The Peruvian Japanese and the United States, Seattle: University of Washington Press, 1981; Mangione, Jerre. An Ethnic at Large: A Memoir of America in the Thirties and Forties, New York: Putnam, 1978.

(6) Вж. Okamura, Raymond. The American Concentration Camps: A Cover-Up Through Euphemistic Terminology, The Journal of Ethnic Studies, Vol. 10, N 3, 1982;  Hirabayashi, James. „Concentration Camp“ or „Relocation Center“: What’s in a Name?, Japanese American National Museum’s Quarterly, 1994, Vol. 9, No. 3; Krammer, Arnold. Nazi Prisoners of War in America, New York: Stein and Day, 1979.

(7) Вж. Bacque, James. Other Losses: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, Prima Publishing, 1991; Bacque, James. Crimes and Mercies, Little, Brown & Company, 1997.

(8) Вж. Ambrose, Stephen E. Ike and the Disappearing Atrocities, New York Times Book Review, February 24, 1991; Bacque, James. Did the Allies Starve Millions of Germans, Toronto Globe & Mail, 20 September 1997.

(9) Gumbel, Andrew. Bagram detention centre now twice the size of Guantanamo, Independent.co.uk. January 8, 2008.

(10) Hersh, Seymour M. Torture at Abu Gharaib, In: The New Yorker, https://www.newyorker.com/magazine/2004/05/10/torture-at-abu-ghraib, May 10, 2004.

(11) Вж. Repka, William and Kathleen Repka. Dangerous Patriots: Canada’s Unknown Prisoners of War, New Star Books, Vancouver, 1982.

Клуб 24 май