България след смъртта на либерално-демократичната утопия /III/

Преди време наши политолози и социолози обявиха “края на прехода” в смисъл, че целите, които са били поставени, са били в една или друга степен постигнати. Сегашните протести обаче са индикация не на “края на прехода”, а на края на идеологията на прехода, на вярата, че чрез него влизаме в едно по-добро общество.

Един от най-знаменитите съвременни философи Славой Жижек говори в публикуваната наскоро на български негова книга “Първо като трагедия, после като фарс” как 11 септември 2001 г. в САЩ ознаменува “колапса на либерално-демократическата утопия”. След това добавя: “И понеже колапсът на либерално-демократическата политическа утопия на единайсети септември не засяга икономическата утопия на глобалния пазарен капитализъм, се налага утопията на Фукуяма от деветдесетте години на двадесети век да умре два пъти; ако приемем, че финансовият колапс през 2008 г. има някакво историческо значение, той е знак за края на икономическото лице на теорията на Фукуяма.” (С., Изд. Св. Климент Охридски”,2012, с. 9). Западната либерално-демократичната утопия и вярата в новата обетована земя (ЕС и САЩ) като въплъщение на тази утопия претърпяха наистина тежко сътресение от глобалната криза. Рязкото увеличаване на неравенството в САЩ и Западна Европа, задлъжняването, олигархизацията, популизмът на тези общества станаха основания за разсъжденията на Жижек. Самите американци започнаха да говорят за начало на “света след Америка”, за “постзападен свят”. Докато ние правехме “път към Европа”, светът започна да се преориентира към Азия, да става многополюсен и в него се оказа, че успяват тези, които не пренасят наготово създадени някъде другаде модели на развитие, превръщайки ги в извънвременни утопии.

В много отношения на нашето национално равнище този колапс дойде със сегашните масови протести.

Колабира най-напред неговата първа съставка - многопартийна представителна демокрация, която се оказа неефективна, катастрофична, олигархична. Недоверието към стълба на тази демокрация – парламента – преди началото на протестите бе паднало до няколко протеста. И в очите на огромната част от българския народ той е място на мошеници, лъжци и лобисти. Затова започнаха масови и спонтанни търсения как да се избяга от системата на многопартийрна представителна демокрация, за сметка на пряката демокрация или възможността във всеки момент да отзовеш съответния представител на властта, ако прецениш, че той действа в разрез с интересите на хората.

Колапсът на либерално-демократичната политическа утопия дойде в края на един период от 23 години, който може да бъде характеризиран като време на засилващ се негативен подбор на българските политици. Година след година там се рекрутираха все повече посредствени, некомпетентни егоисти, склонни да служат на личните си интереси, изпълнявайки поръчки на наши олигарси или интересите на външни сили. Спомнете си само как Борисов се тупаше гордо по гърдите с фразата “Аз съм човекът на ЦРУ в България”? Гербаджийската върхушка се оказа крайна версия на политическа деинтелектуализация, опростачване и байганьовизация на политиката. Образец на липсата на професионална компетентност и отговорност, символ на попадането в политиката на случайни хора. Отговорното и компетентно държавническо поведение бе заместено от публична наглост, безцеремонност и кръчмарски пиар, което допълнително доведе до обезсилване и разпад на основните държавни структури и институции. Политиката се оказа основана не на позитивни цели и стратегии, а преди всичко на негативна и черната пропаганда (особено чрез жълтата преса), довели до срив на доверието към всички политици и партии.

Зад външния бабаитлък на премиера и двамата му заместници се оказа, че цари безконтролност във всички области. До 1989 г. в страната имаше един основен контролен орган – Комитетът за държавен и народен контрол и той вършеше повече или по-малко успешно своята работа, а днес контролните органи са близо 120, но нагласите за безконтролност сред хората са огромни и типичен пример в това отношение стана ДКЕВР. Тези органи са партизирани, пълни с “калинки” и подчинени на действия по уреждане на свои хора от партиите.

Вместо власт на народа, резултатът от реализацията на утопията бе власт на олигархията, т.е. власт на най-богатите. Ленин някога твърдеше, че в условията на капитализъм многопартийната представителна демокрация служи на капитализма и я нарича “буржоазна демокрация”. Това, което се получи у нас обаче, не бе дори “буржоазна демокрация”, а нещо много по-лошо, тъй като голямата част от буржоазията (дребни и средни бизнесмени) бяха смачкани и унищожени, за сметка на чужди монополи и наши едри олигарси, т.е. властта не действаше дори в полза на голямата част от частните собственици в страната.

Всъщност смъртта на либерално-демократичната политическа утопия започна със загубата на доверието в един основен неин стълб – партиите, вярата, че те могат да представят нашите интереси, че ще се борят за каузи – очакванията, че като дойде “нашата” партия, тя ще реши проблемите. Тази вяра изтлея още през 2001 г., когато новопоявяващите се партии започнаха да се обединяват около вождове-лица (Кобурготски, Сидеров, Борисов), а програмата им почти нямаше значение. Протестите през февруари 2013 г. обаче отбелязаха връх в това неверие в партиите. Никой не иска партиите да заиграват с протестите, всеки гледа да се разграничи от тях, да ги ограничи по някакъв начин. И това е неслучайно – оказа се, че именно когато партията просто е параван за някакъв вожд, тя лесно се превръща в котерия, “група на плячката”, клиентела на вожда. ГЕРБ стана най-яркия пример на деградацията и фасадността на партийните структури, зад които се крият всъщност кланови и клиенталистки групировки. Партията му се оказа външно формална структура, инструмент на вожда, който не представлява, а води гражданите, благодарение на харизма и пиар. Всъщност харизмата е основен инструмент на отношение към масите в домодерните общества, а не с модерната държава с известните изисквания към нейната бюрократична рационалност.

Съществува все още илюзията, че “новите лица” могат да решат проблемите, но се забравя, че партията на Борисов бе почти изцяло от “нови лица” и се оказа с най-много посредствени хора, служещи на нечии други интереси. Затова започнаха да се търсят всякакви версии на пряка демокрация или форми на контрол, които да заобиколят партиите, да осъществяват контрол от народа върху тях. Очевидно е, че проблемът не са просто добрите или лоши хора или политици, а става дума за система, в която когото и да сложиш, ще се корумпира и провали. Заваляха искания за създаване на механизми гражданите много по-непосредствено да контролират процесите в страната и действията на политиците. Започнаха да никнат нови и нови идеи не просто за “демокрация”, защото самото понятие се е изтъркало и изглежда негодно, а за “власт на народа” – един лозунг, който е популярен по времето на социализма.

Умря и вярата във вожда–спасител – популисткият вожд, символизиращ някаква надежда. Кобурготски персонализираше доверието към Европа и някогашната монархична легитимация, които тотално се провалиха. Умря и “чудото Борисов”, а негативизмът и ненавистта сред голямо количество хора към него сега са по-силни, отколкото към всеки друг политик на прехода. Той персонифицираше силната държава, наказваща лошите и виновните, но на практика държавата при него се оказа по-слаба от всякога. Искаше да бъде символ на строителството, но оставя след себе си разруха.

Ерозирала е и вярата, че САЩ или Европа ще ни оправят, тъй като те знаят как, имат традицията, а и са добронамерени към нас.

Появиха се за първи път в нашата история антиевропейски партии. Депутат от парламента Кирил Гумнеров създаде коалиция “Не, на Европейския съюз”. За първи път на тези протести имаме изгаряния на американско и европейско знаме. Претърпя трансформация и отношението към новия “голям брат” – САЩ. Критиките към американския посланик и САЩ, от страна на политици и журналисти, днес са по-силни от всякога в последните три десетилетия. Компрадорското поведение на нашите политици във връзка с Хизбула преля чашата на търпение на голяма част и на политиците, и на журналистите.

Колабира вярата в икономическата съставка на либерално-демократичната утопия. Световната икономическа криза, неспазването на собствените правила от Западна Европа засилиха нагласите, че именно откакто влязохме там, нещата се влошиха допълнително чрез пренос на криза, негативен търговски баланс, изсмукване на човешки потенциал, монополи, идващи от там. Американските компании ТЕЦ “Марица 1” и ТЕЦ “Марица 3”, осигурили си изгодни условия на по-скъпо изкупуване от държавата на тяхната продукция, както и чешката и австрийска компании в електроразпределителните дружества се превърнаха в символ на грабежа отвън от онези, към които тичахме 23 години с очакване да ни поднесат от своя просперитет. Тоталната приватизация и отстъпление на държавата от икономиката доведоха до катастрофален разпад и обезкръвяване на основни социални системи – здравеопазване, образование, отбрана. Оказа се, че този неолиберален капитализъм на тоталната приватизация и обезсилване на държавата е довел до разрушаване и отнемане на основни инфраструктурни обекти от чужди компании за жълти стотинки, изсмукващи национално богатство към външни за страната центрове – примерите с Балкан, БТК, Електроразпределителни дружества, златодобива са само върхът на айсберга.

В страната бе вкаран един капитализъм, в сравнение с който този до 1944 г. е патриотично-идиличен в опита да съхрани и развие българската икономика. Сегашният изсмука ресурси към офшорки, чужди компании, унищожи всички високотехнологични производства и наложи позиция на страната на мизерстваща периферия, която отчаяно се опитва да оцелява чрез трудоемки производства с ниска добавена стойност и мизерно заплащане, довели до нейната периферизация, както това стана ясно в редица отношения и за други страни от Южна Европа.

Оказа се, че перспективите са към Русия, Турция, Китай, не към Европа – натам имаме скок на износа през последните две години, не към ЕС. Не протестиращите, не и националистите, а либерални икономисти като Емил Хърсев заявиха: “Не искам да имам нищо общо с рекетьорски институции като ЕС”. “Това са просто едни хищни администрации, на които не може да се има вяра”.

В тези условия февруарските протести символизираха реабилитацията на лявото и движение на масовите нагласи наляво. За първи път в протестите участвуват така активно хора и групички, които са много по-наляво от БСП, представители на нарастващо количество нови леви групички, включително и на движението Че Гевара. В София сред водачите е Ангел Славчев, свързан биографично с “Българска левица”. Не кой да е, а в. Труд започна поредица от статии за бъдещото на лявото и левите движения в света.

Ако през 1997 г. очакването е чудодейно средство за решаване на проблемите да стане приватизацията, то сега е повсеместна нагласата, че приватизацията се е оказала грабеж и е проблем, довел до днешните протести и в публичното пространство се появяват лозунги за национализация, поемани от две от опозиционните партии в парламента. Сред разпространяваните от протестиращите искания и лозунги на протестиращите има “Експроприация на експроприаторите”, “Стига капитализъм, стига ограбване”. Протестиращите носят лозунга на глобалните антикапиталистически протести “Един друг свят е възможен”.

Рязко засили оборотите си на левичарско антиолигархическо говорене “Атака”, опитвайки се да приеме ролята на говорител на основни нагласи и искания на протестиращите и недоволните у нас. Тя вкарва в програмата си исканията за национализация, настоя за търсене на отговорност на правителствата, преразглеждане на приватизационните договори, съд за виновните за четвъртата национална катастрофа. Сидеров заяви: “Ние не искаме комунизъм, макар че при комунизма имаше много добри неща – икономически и социални. Искаме регулирана социална икономика.” Цитира Стиглиц, говори за провала на либерализма и се опита да отиде много по-наляво икономически от БСП.

Ако БСП през 1997 г. бе атакувана като “нереформираните комунисти”, а между активните участници в компрометирането на нейното управление бе така нар. ОСД, което говореше, че тя не е достатъчно “социалдемократизирана” и тълпите на митингите крещяха “кой не скача е червен”, то сега тази партия е атакувана от всички страни с обвинения, че не е лява, че е провеждала неолиберална и прокапиталистическа политика, че е свързана с олигарси. Тогава пораждаше недоволство, че е “червена” и твърде лява, сега недоволството от нея е, че не е “истински лява”, “автентично лява”, “достатъчно лява”.

Дори десни и антикомунистически политолози като Евгени Дайнов, които през 1997 г., водеха жестока битка “срещу комунизма” на БСП, днес водят битка срещу Борисов и смятат за нормално сегашното управление да бъде заменено с евентуално правителство на БСП.

Ако през 90-те години протестиращите крещяха “демокрация”, то сега призивът за “демокрация” изобщо отсъства, защото тя се отъждествява със статуквото на либерално-демократичната многопартийна представителна демокрация, а са се появили лозунги “Да живее народната власт” и искания за рязко увеличаване на пряката демокрация, задължителния мандат с отзоваване на депутатите – традиционна лява идея, развита още в “Гражданската война във Франция” на Маркс, където се обобщава опитът на Парижката комуна. Във Враца искат народен съд и щурм на парламента. В Пловдив изгарят конституцията. Отново се иска “смяна на системата”, но този път по посока на отдалечаване от провалилата се многопартийна либерална представителна демокрация, която бе обявена през 1989 г. за “края на историята”.