Какво е различното с протестите през 1997 г., когато Виденов подаде предсрочно оставка и сегашното предсрочно подаване на оставка 16 години по-късно през 2013? За да го разберем, трябва да имаме предвид, че след 1989 г. у нас възникнаха два вида гражданско общество с два вида граждански организации в него. Първото от тях бяха десетките либерални и неолиберални тинк танкове, финансирани от външни сили, задаващи неолиберални интерпретации на всичко, което става, налагащи неолиберално идеологическо съзнание. Заплащането на работещите там бе няколко пъти по-голямо от това в държавните академични институции, а техните представители шестваха по медиите, налагайки и неолиберална идеологическа хегемония в българското общество. Бяха в непрекъсната комуникация с всички партии и задаваха посока на движение в страната в духа на неолибералната утопия.

Вторият тип граждански организации нямаха такива възможности, те бяха резултат на самоорганизацията на гражданите. Някои от тях получаваха дребни държавни субсидии, за да действат. Тези субсидии бяха отменени от Симеон Дянков, за да може да бъдат смачкани и наложи тотална неолиберална доминация в гражданското общество в унисон с неговата собствена неолиберална икономическа политика. В тази посока действаха и контролираните от правителството медии.

През 2013 г. обаче разминаването между реалностите и неолибералната утопия станаха такива, че по-слабата, нефинансираната отвън, реално самоорганизираща се част на гражданското общество успя да се изтръгне от зомбиращата я в продължение на 23 години идеологическа мъгла на либералната утопия за “края на историята”. Суровите реалности на света на парите се оказаха много по-силни от либералния идеологически наркотик. Масата от хора не само въстана, но и това стана под лозунги, които в една или друга степен бяха в разрез, както с неолибералните идеологеми на тинк танковете, така и с доминиращото съдържание на контролираните от правителството медии. Роди се истинското, самоорганизиращото се, а не наложеното и финансирано отвън с определени цели гражданско общество.

Това гражданско общество гледа с ненавист на либералната политическа надстройка, която го яха през последните 23 години. Загубило е доверие изобщо към политическата система и идеологическите, политическите, икономическите основи, градени през 23 години преход към капиталидъм. От тук уникалността на сегашното надигане на гражданското общество в революция в сравнение с 1990 и 1997 г.

Тогава основни източници на протестите са екзогенни, идват от вън. Сега са ендогенни, идват от вътре. Нямаме манипулации и подкрепи от външни сили, както беше по времето на Виденов, няма щабове на тези сили в голям хотел, няма извънокеански фигури, дърпащи конците. За първи път такива мащабни протести стават без външно инспириране. Няма го и геополитическият колапс на социалистическия лагер през 1989 г., променящ мястото на страната ни в световната система. Има обаче 2008 г. и глобалната криза на днешния капитализъм, както и тенденцията на движение към един постзападен, постамерикански свят.

Днес за разлика от 1997 г. няма изкуствено сриване на икономиката от вътрешни и външни сили чрез безконтролната банкова система. Няма и предизвикване на изкуствен скок на долара и обедняване на българите между септември-октомври 1996 г., когато доларът е 20-30 лева, после за няколко месеца става 15 пъти повече и след това почти веднага се връща в старите си стойности при служебното правителство. Добре са известни манипулациите, с които бе организирана “Виденовата зима”. Днес няма като тогава големи организирани сили с хилядни членове, които да бъдат гръбнак на протеста – двата синдиката и студентските организации. Всичко е много по-спонтанно, много по-автентично, затова и изглеждащо непознато и непрогнозирано за политическата класа.

През 1989 г. имаме вълна на оптимистичните очаквания, на нагласите, че “времето е наше”, на вяра в либерално-демократичната утопия, която за 2-3 години ще ни вкара в потребителския рай на западноевропейците. Ентусиазирано се крещи “демокрация” и жадува “път към Европа”. Протестите са като шоу, концерт, на тях цари приповдигнато настроение. Сега е точно обратното - няма я позитивната политическа утопия за “преход към демокрация” като “край на историята”.

Днес няма “голям проект” както през 1997 г., когато протестиращите бяха “срещу червените” (“Кой не скача е червен”). Тогава имахме и “големият проект” в БСП (социалдемокрация) и “път към Европа”. Тогава всичко това създава позитивни очаквания за по-добро бъдеще. Сега е обратното, цари отчаянието, че по-зле не може да бъде. Днес протестът е на песимистите, отчаяните, маргинализираните, които при социологическите изследвания отговарят, че очакват влошаване и на своето положение и това на обществото. Изчезнало е “светлото” либерално-демократично бъдеще, заменило “светлото комунистическо бъдеще” през 90-те години

През 1989 г. българският народ никога не е бил по-добре икономически в историята си, но иска да живее още по-добре и затова се надига и протестира. Неслучайно още блестящият изследовател на френската революция Алексис дьо Токвил отбелязва, че по това време във Франция хората живеят по-добре и имат повече свободи от почти всички други страни в Европа, но това вдига очакванията им за още по-добро състояние. Същото става и при нас. В края на 1989 и 1990 г. имаме недоволството на милиони хора, чиито родители са били селяни или работници, а те са се изучили станали специалисти, интелектуалци, хуманитари, лекари и т.н., т.е. претърпели са, както казват хората, възходяща вертикална мобилност. И въпреки това те са недоволни, сравнявайки своето потребление с това на западноевропейската средна класа.

Сега е обратното, имаме бунт на тези, които са били жертва на низходяща мобилност и страдат, подложени на процеси на това, което Маркс нарича абсолютно обедняване. На милионите инженери, лекари, учени, учители, работници, които днес се чувстват по-зле отколкото са били преди четвърт век. През 2013 г. българският народ като бедност и рухнали системи никога не е живял по-зле и в състояние на отчаяние, песимизъм, че може да живее по-добре. Имаме отчаяният бунт на хора, “които няма какво да губят, освен оковите си”.

През 1989-1990 г. основната социална група на протестите е интелигенцията, средната класа, сега са декласирани, лумпенизирани и пауперизирани маси. Ако след това през 1997 г. все още има стотици хиляди повече млади хора, които са естествената активна сила при протестите, то днес бунтът избухна въпреки демографски неблагоприятните предпоставки.

През 1997 т. основен комуникационен инструмент, възпламеняващ протестите, е радио Дарик, сега това са социалните мрежи. И дори министрите от отиващото си правителство на Борисов по времето, когато се обсъжда оставката му, вместо да слушат ораторите в парламента, щракат на смартфоните си, следейки какво става в социалната мрежа и пускат съобщения в нея.

Вече ги няма аналогиите с “комунизма”, а на сегашното време се гледа като по-страшно от всякога преди това в историята. Не са случайни аналогиите в социалните мрежи и по митингите с турското робство. Не са случайни и възрожденските песни, думите на Ботев, Левски и пр., които навяват представата, че ситуацията днес не е по-добра. Ликовете на възрожденците се разпространяват с фразата: “Те умряха, за да можеш ти да живееш днес! Какво правиш ти днес, за да живеят децата ти по-добре утре!” В социалните медии се разпространяват стихове на Валери Петров, Недялко Йорданов, Таньо Клисуров, задаващи катастрофичния образ на днешния български капитализъм, сравними с образите на турското иго в работите на възрожденските поети:

«Да, имали сме и преди
епохи грозни, но пък тая...
Сред набора й от беди
коя най-страшна е не зная.
Дали е царстващата вред
агресия дебеловрата,
или е тъничкият лед,
делящ, невидим, брат от брата?»

Валери Петров

"Разсипаха пред нашите очи
страната като трус от седма степен."
Таньо Клисуров

«Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот
прави се на лидер и на патриот»
Недялко Йорданов

23 години след началото на “края на системата” са умрели очакванията, че влизаме в потребителския рай на “демокрацията и пазарната икономика”. За милионите, които протестират, това е светът на един крадлив, безпощаден, алчен капитализъм, в който господства клепокрацията (управление на крадците).

СЛЕДВА