/Поглед.инфо/ В началото на 90-те години като гост професор в САЩ случайността ме заведе на една конференция, на която имах шанса да се запозная и поговоря около час с Самюел Хънтингтън. Той не беше написал още своя бестселър за сблъсъка на цивилизациите, но като разбра, че съм от България усилено ме заразпитва конфликта в Югославия и за българските турци. На неговите обяснения, опиращи се цивилизационни и религиозни различия, гледах с недоверие, а той заяви: „Виж кои се бият в Югославия – православни сърби срещу католици хървати и мюсюлмани в Босна и Косово”. Някогашната единна социалистическа Югославия, се бе разпаднала на религиозно-националистически общности, воюващи помежду си. Лявото бе изчезнало за сметка на религиозно-националистическото.

Сетих се за това наскоро, когато минавайки през селото, в което съм израснал, седнах на кафе с Атидже, стара позната – обикновена турска жена като хиляди други, стои в България и гледа децата, а мъжът й работи в Западна Европа и праща пари да ги издържа. Разказвайки за него, тя ме погледна умолително: „Помогнете там в София, доскоро работеше в Белгия, но там няма работа, отиде в Германия, където е страшна експлоатация, работи по 14-16 часа на ден и кога му платят, кога не!” Основният проблем на тази обикновена българска туркиня беше ужасната експлоатация и тя очакваше някой да го реши. Попитах я за кого гласува, тя отговори „За ДПС”. „А те ще решат ли проблема с експлоатацията?”, реагирах аз. „Не - отговори тя, - но иначе казват, че без тях пак ще ни сменят имената”. Основният проблем на тази жена беше голямата експлоатация – проблем на левите партии, но не бе открила кой да й го реши и гласуваше за тези, които я плашеха с друго. Нещо, което всъщност наблюдаваме в цяла Европа. Двете войни, които ни тресат в момента външно се проявяват като религиозно-цивилизационни противопоставяния – между западната католическа и източната православна част на Украйна, между радикалния ислям и всички останали в Близкия изток.

В класическите леви идеологии, водещи са социално-икономическите противопоставяния, които обаче може да приемат различни форми, включително на етнически, националистически, религиозни, расови, цивилизационни. Вместо предходната класова конфронтация в публичната сфера в различните европейски страни след края на студената война се засилиха именно те, особено с политизацията на исляма в целия ислямски свят и преноса на този процес и в Западна Европа, където започваха да се появяват различни ислямски организации и засили идентифицирането на имигрантите с тях. През 2012 г. на изборите във Франция 86 % от мюсюлманите подкрепиха социалиста Франсоа Оланд. Подкрепиха го, но парадоксът е, че проучвания на диаспората от турци и тунизийци например в Европа показват, че те са по-консервативни и обвързани с ислямската идентичност от своите сънародници дори в собствените държави. В Европа подкрепят Оланд или социалдемократите в Германия, но на изборите за проислямистката партия на Ердоган гласуваха 49.5 % от избирателите в Турция и 60 % от турците в чужбина. По подобен начин през 2011 г. в Тунис 41 % от избирателите гласуваха за проислямистка партия, докато тези във Франция бяха около 50 %. А турските гасбайтери, които се завръщат след години гурбет от Германия в Турция, са по-враждебно настроени към Западна Европа от своите сънародници, които не са излизали от страната

Така се оказа, че съществуващите леви партии срещат все повече затруднения в предлагането на голяма визия за бъдещето, която да привлече след себе си масите, да намерят решения на задълбочаващите се социални противоречия и те се проявяват в превърнатата форма на етнически, националистически, религиозни, цивилизационни конфликти. В Близкия изток те родиха ислямофашизъм. В Украйна Бандера и куп други имена на съюзници на Хитлер днес са знаме на тези, които колят и бесят там. Неолибералният капитализъм, прегърнат ентусиазирано от българската политическа върхушка и прославян от неолибералните пропагандни гишета на добре платени НПО-та ражда чудовища.

Швеция е лелеяна мечта за имигрантите със своите социални придобивки. Резултатът от имиграцията обаче не е оптимистичен. 48 % от имигрантите в работна възраст там нямат работа. Швеция има най-голямата разлика в безработица между местни жители и имигранти и това води до нарастващо неравенство, в което имигрантите заемат дъното на обществото. 42 % от дългосрочно безработните са имигранти и 58 % от социалните плащания отиват за тях. Това е свързано и с образователни неравенства – 45 от децата с ниски показатели на тестовете в училище са имигранти. Затова и голяма част от имигрантите второ поколение са на социални помощи. Имигрантите средно печелят 40 % от това, което печели средния швед. Мнозинството от осъдените за убийства, изнасилвания и грабеж са пак те. Затова от 80-те години на ХХ век в Швеция имаме най-голямо нарастване на неравенството сред държавите от ОИСР, а антиимигрантската Шведска демократическа партия в тази най-гостоприемна за имигрантите страна печели между 20 и 25 % подкрепа.

Анализирайки възхода на фашизма по време на кризата през 30-те години и загубата на позиции на социалдемократите в Германия известният социолог Валтер Бениамин ще каже че „зад всеки фашизъм има една провалена революция”. Кризата на неолибералния капитализъм и на левицата днес води до подобни тенденции. Проучване в Германия през 2010 г., когато Меркел заяви, че мултикултуразимът се е провалил, показва, че 13 % от германците биха приветствали появата на „нов фюрер”, над една трета имат усещането, че страната им е „опустошена от чужденци”, около 60 % искат ограничаването на практикуването на исляма, а 17 % смятат, че евреите имат твърде голямо влияние. Проучвания същевременно в Дания показват, че 90 % от младите турци гледат на бойците на ислямска държава в Сирия като „герои”.

Това ражда ответни реакции от дясно в Европа. Австрийската крайно дясна „Партия на свободата” удвои в неделя своите гласове в сравнение с 2009 г. на регионалните избори в Горна Австрия на ставайки втора политическа сила след консервативната партия, а традиционната лява социалдемократическа партия отива на трето място за първи път след Втората световна война. Същото се получи и при изборите наскоро в Гърция, където мощната някога социалдемократическа ПАСОК се класира след антиимигрантската неофашистка партия „Златна зора”. В Турция светската и лявоцентристка Републиканска народна партия бе трайно изтикана встрани от проислямистката и неоосманистка партия на Ердоган.

Неолибералният глобализиран капитализъм засили неравенството и тласна надясно предходните социалдемократически партии. Засилващата се кризисност и конфликтност така придобиха все повече етнически и религиозни проявления. Във Великобритания социологическо изследване през 2009 г. установява, че 44 % от британците смятат, че ислямът даже в по-меките му форми е заплаха за западната цивилизация. Проблемът е, че подобно отношение, но спрямо християните можем да открием и в Турция. 48 % от анкетираните там турци през 2011 г. не приемат християни за съседи.

Фашизмът и нацизмът в Европа трансформират тежките противоречия през 20-те и началото на 30-те години на ХХ век в расови и националистически конфликти. Вместо до лява вълна те водят фашизъм. Днес наблюдаваме подобна тенденция на трансформация на изострящите се социално-икономически неравенства и противопоставяния в религиозни, етнически, националистически, цивилизационни конфликти.

Труд