/Поглед.инфо/ До революционната вълна в Европа през 1848 г. една след друга са противопоставени либералната и консервативна идеология, партиите на промяната и партиите на статуквото и разграничението между леви и десни преди всичко в тези рамки. През ХІХ в. тези понятия са аналози също и на противопоставянията радикалност и умереност в политическото поведение, промяна и статукво, прогресивно и реакционно, равенство и неравенство.  Постепенно придържането към либералния пазар ще започне да се възприема не като ляво, а като дясно, докато лявото ще започне да се противопоставя на пазарната стихия.

С утвърждаването на социализма и на идеите на комунизма като самостоятелни идеологически учения, особено след 1848 г., нещата ще започнат да се променят. Либерализмът ще започне да заема центристки позиции от гледна точка на опозицията „статукво-промяна” и десни позиции във връзка с опозицията „частна -колективна собственост”. Този етап има своите предпоставки още в най-радикалните искания по време на Френската революция и различни версии на домарксов социализъм. Неговото налагане обаче като сериозна алтернатива в публичния живот става от 40-те години на XIX век насам и заложените по това време характеристики дефинират ля­вото до Първата световна война. Модерната европейска левица при­добива своите основни черти в годините между поражението на Наполеон и революциите от 1848 г., когато и събитията между 1879 и 1894 г. получават интерпретацията, която ги превръща във водораздел между лявото и дясното през целия XIX и XX век  (1). В началото тя се проявява чрез идеите на Сен-Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен, но след 1848, когато индустриалната революция с бързи темпове променя Европа и се появява нарастващо количество, намираща се условия на крайна експлоатация, работническа класа, водеща роля придобива марксизмът, претендиращ да изразява нейните позиции и перспективи. Във всички тях ще има елемент, липсващ в ранните значения на лявото в радикалните му версии на френската революция – акцент върху общностите;  върху това, че човек не е атом, изолиран от останалите, а може да бъде разбран чрез неговите социални характеристики.

В главата „Митът за левицата“ в своя „Опиум за интелектуалците“ Раймон Арон отбелязва, че „в момента, когато укрепването на Третата републи­ка (във Франция) слага край на раздорите сред буржоазната левица, излиза наяве ново разцепление… Левицата срещу капитализма заема мястото на левицата срещу Стария режим… Марксизмът ве­че е дал формулата, която едновременно гарантира приемственост­та и бележи разрива между вчерашната и днешната левица. Чет­въртото съсловие заема мястото на третото, пролетариатът заема мястото на буржоазията.“  (2).

Следващият половин век ще се оформят социалистическите стратегии за два етапа на борбата. Според тях на първия етап се овладява държавната власт, а на втория, с нейна помощ се преминава към социализма. Така протичат процеси на първото голямо редефиниране на лявото и разгръщане на допълнителни негови значения. Формира се своеобразен континуум с различни леви идентичности в полити­ческото пространство от крайно ляво до центъра. Вътре в този континуум лявото може да се разграничи по различни признаци, но сред тях най-съществено значение за последвалото му развитие има разделянето на два типа лява идентичност, които най-грубо мо­гат да бъдат описани като политическо ляво и икономическо ляво или като буржоазно ляво и социалистическо ляво.

Първият тип лява идентичност акцентира на политическо­то ляво, на промените в политическата сфера и се стреми да дове­де докрай равенството в политическата област, както и да смекчи, облекчи състоянието на най-бедните, мизерстващите слоеве на на­селението. Това е традицията, демократизираща либерализма, кой­то в началото се развива откъснат от демокрацията. Тя се проявява в епичната борба срещу всякакви привилегии и йерархии по рож­дение, за всеобщо избирателно право, равенство в шансовете, в движението на философските радикали в Англия начело с Бентам и исканията им за радикална трансформация на политическата система, в дейността на суфражетките, в движенията за граждански права и самоопределение, което характеризира в различни версии левия либерализъм и до наши дни. В тази борба има моралистичен и хуманистичен заряд, акцент върху човеколюбието, чувство за дос­тойнство на всяка човешка личност, защита на унижените и оскър­бените, реакция срещу всеки произвол, жестокост и потисничест­во. Тя е типична за множеството революционни демократични дви­жения, които се борят за национално освобождение, включително и за нашите дейци от Букурещкия кръг, борещи се за освобожде­ние на българите от турско робство. Те се обявяват срещу всякакво политическо потисничество и политически йерархии, срещу нера­венството в политическата и правната сфера. У нас този либерално-демократичен егалитаризъм е така силен, че подлага на особен морално-хуманистичен прицел и чорбаджийството.

Вторият тип лява идентичност, която се формира в този период, извежда на преден план икономическото ляво и получава своите импулси и обосновка от марксизма, обръщащ особено вни­мание на ролята на собствеността и изобщо на производствените отношения като предпоставка за развитие или задържане на разви­тието на производителните сили. Така от 1831 г., когато за първи път се въвежда понятието „социализъм“, се утвърждава идеята за ляво­то като социализъм, за „социалистическото ляво“, което възприема себе си като наследник на идеите на Френската революция и оти­ващо по-нататък в социалната промяна в сравнение с „буржоазно­то ляво“. Равенството се разглежда преди всичко като социално-икономически проблем. Смята се, че постигнатото от либерализма равенство в политическите институции не е достатъчно, трябва да се отиде по-нататък и да се разреши въпросът с неравенството по отношение на средствата за производство и контрола върху труда и заплащането. Първата индустриална революция ще предизвика първата голяма социална криза през 1848 г., а след това през 1871 г. разрушаването на инструментите на принуда от страна на държавата в резултат на Френско-пруската война ще доведе до Парижката комуна, която ще бъде първият исторически опит чрез революционно въстание да се създаде алтернативна на капитализма система. Тя ще създаде определен модел, на който ще се позовават неведнъж след това – от самоуправлението на комуната, императивния мандат на депутатите, през експроприиране на собствеността на църквите и безплатността на учебните заведения. Това ще бъде във време на зрялост на първата индустриална революция и ускорено увеличаване на едната индустрия, ангажираща нарастващо количество индустриални работници.

Това от своя страна въвежда в политическата теория и прак­тика устойчивата представа, че левите могат сравнително много точ­но да бъдат идентифицирани чрез социалните групи, които те под­крепят, и онези, на които се противопоставят. Маркс ще напише, че „това беше първата революция, в която работническата класа бе открито призната за единствената класа, която е още способна за обществена инициатива”  (3). Левите са защитници на хората без собственост, на бедните, докато десните изразяват позициите на притежателите на собственост върху средствата за про­изводство, позициите на богатите. Идеята за класовото представи­телство става централна за този тип лява идентичност и политическата левица обвързва себе си с намиращия се във възход през този пе­риод промишлен пролетариат и вярата в неговата прогресивна и революционна същност. Той изглежда социалната група на бъдещето, тъй като тенденцията през изминалите десетилетия е не само ускореното нарастване на количеството му, но и нарастващата възможност за самоорганизация в големите предприятия, в които той се труди.

Тези два типа леви идентичности до Първата световна война спо­делят общи нагласи, които ги правят част от лявото пространство; обуславят на различни етапи взаимодействието им срещу съществу­ващите режими, както и разнообразни синтези между тях като идео­логическо и политическо мислене. В тези общи нагласи, формира­щи родовите характеристики на лявото политическо пространство, се включват всички онези особености, които се утвърждават още на първия етап от неговото развитие след Френската революция, които обаче намират различна конкретизация при буржоазното (либерал­ното) и социалистическо, политическо и икономическо ляво.

Първо. Предпоставката за ролята на рационалността, разума, просвещението в личния и обществения живот, борбата за осво­бождаване на действителността от всякакви предразсъдъци и иде­ологии.

Либерално левите обръщат внимание преди всичко на роля­та на науката за една прогресивна промяна на обществото, както и на това, че всеки човек в еднаква степен притежава рационална способност да участва в политическия живот и да бъде господар на своята съдба. Разумът, рационалността са характеристики на отдел­ните индивиди и осигуряването на равенство на техните шансове ще им даде възможност да изградят едно разумно и рационално общество. Рационалността е на първо място индивидуален фе­номен.

За социалистическото ляво рационалността и разумът са на първо място характеристика на системата от обществени отноше­ния, която по различен начин се проявява у всеки отделен инди­вид. Рационалността е колективен феномен. Марксизмът като ля­ва идеология отива по-нататък, като свързва социалната рационал­ност с особеностите на социално-икономическите отношения и сто­ковата размяна. Капитализмът и стоковата размяна раждат стоков фетишизъм, социална и рационалност, идеологиите като „фалшиво съзнание“. Само промяната на отношенията на собственост може да ни избави от тази ирационалност, да направи социалните отно­шения „прозрачни“.

Второ.      Предпоставката за левите като сили, които работят за промяната, за обществения прогрес.

Либерално левите обръщат внимание на промяната преди всичко в политическата и правната сфера и на ролята на науката в тази промяна.

С марксизма в социалистическото ляво прогресът става исто­рическа тенденция и необходимост. Така моралното неприемане на действителността като несправедлива се оказва осъдено и от историята. Убеждението, че историята крачи в „ляв марш“, че „коле­лото на историята неизбежно се върти към окончателната победа“, че „времето е наше“, привлича в лагера на левите милиони хора през последните два века и е изключително важен (мотивиращ ин­дивидуалното поведение) фактор при техния успех.

Трето. Левите са силите, които подкрепят справедливостта и равенството.

Либералното ляво се опира на класическата за новото време идея, че „всички хора се раждат равни“, и на необходимостта да се създадат условия за равенство в шансовете на всички хора, като това се съчетава със симпатии към бедните и потиснатите и търсене на пътища за тяхното подпомагане. Това ще стане предпоставка за появата на първите социални закони през втората половина на ХІХ век, за появата на профсъюзите, за развитието на индустриалната демокрация, над които през ХХ век ще се надгради социалната демокрация. При това профсъюзите ще се появят и разгърнат през втората половина на ХІХ век трите най-развити държави – Великобритания, Германия и САЩ.

Социалистическото ляво вижда корените на всяко неравенс­тво в отношенията на собственост, в класовото неравенство и си поставя за цел именно тяхното преодоляване.

Четвърто. Лявото е антиетатистко, то търси да ограничи ролята на държавата, защото това е буржоазна държава.

Това е типична характеристика на лявото до Първата светов­на война. Либералите се стремят да ограничат ролята на държавата в рамките на идеологията laissez faire, laissez passe. Ho негативни са нагласите към държавата и на антибуржоазните леви, независимо от различията и големия спор, който се води на тази тема между марксисти и анархисти в рамките на Първия интернационал. Край­ната позиция се заема от анархистите на Прудон и Бакунин, които са склонни да търсят път към социализма чрез тотално разрушаване на държавния организъм, който се разглежда като неоспоримо зло. За Маркс държавата също не е нищо друго освен инструмент за класово господство и в идеала за безкласовото бъдеще тя няма мяс­то. Но тя има своята позитивна историческа роля, докато буржоа­зията и свързаните с нея обществени отношения играят също поло­жителна роля. И преди да се разруши, трябва да бъде овладяна и използвана.

В различните периоди до Първата световна война двете ос­новни направления на лявото взаимодействат, конвергират, дивергират по своеобразен начин в отделните страни. Така например до 1914 г. социалдемокрацията в Германия „с удоволствие афишира безразличието си към чисто политическите ценности на демокрацията и не крие своето презрително неодобрение спрямо позици­ята на френските социалисти, твърди защитници на всеобщото из­бирателно право“  (4). От своя страна във Франция едва след 1936 г. започва да се приема социално законодателство.

Първият етап на възхода на лявото в средата на ХІХ век е непосредствено след въстанието в Полша през 1863 г., когато в Лондон на 28 септември 1864 г. се събират 1864 делегати от различни страни, за да основат Първия интернационал. Негово седалище става Лондон, а комисия от 21 човека трябва да изработи проект за програма и устав. Водеща роля в този процес играе Карл Маркс, макар че организацията, която се създава е твърде разнородна и в нея има различни тенденции. Това е времето, когато първата индустриална революция във Великобритания е във върховия си период и работническата класа вече е мнозинство в обществото, но в Европа като цяло все още по-голямата част от населението е селско. Във Великобритания са се появили вече синдикатите, които са под влияние обаче на либералното мислене и търсят път към класово сътрудничество. Във Франция е силен прудонизмът, противопоставящ се на участието на работниците в политическата борба и пропагандиращ така нар. „мютюализъм”. Маркс вижда бъдещето на света обаче през ставащото в най-развитата страна по това време, във Великобритания. Затова и Първият интернационал формулира като своя задача обединението на работниците, използване на работническото движение в Европа и Америка. Първият интернационал не е марксистки, макар Маркс и  Енгелс да играят важна роля в него. Освен техните привърженици, в него влизат британци, които са под влияние на Робърт Оуен и реформистки настроени профсъюзни дейци. От Франция са включени анархисти – привърженици на Пиер Прудон и последователи на Луи Югюст Бланки, виждащи промяната на обществото чрез заговори и терор срещу управляващите. От Италия има последователи на националистически ориентирани мацини, от Русия ще доминират анархистите. През юли 1870 г. ще избухне френско-пруската война и Интернационалът ще заеме антивоенни позиции, порицаващи войната. Войната ще доведе обаче през 1871 г. до първия опит за работническа революция – Парижката комуна. Тя няма обаче нито ясно дефинирана програма, нито силни лидери и е смазана с много кръв. Поражението ще бъде удар и по Интернационала, който и без това се тресе от вътрешни противоречия. Разцеплението в него идва още през 1872 г., поради различното отношение към държавата при отговора дали тя има място в модела на бъдещо социалистическо общество. Сблъскват се марксисти и анархисти,  Маркс с Бакунин и това води до разпад на Първия интернационал, а Маркс намира компромисен вариант на отношение към държавата, когато в „Критика на Готската програма” формулира идеята за двата етапа на прехода към новото общество, на които държавата ще има различна роля. Първият интернационал ще прекрати своето съществуване официално през 1876 г., но това ще бъде много важно различие на всички следващи етапи на развитието на лявото в социалистическите му и комунистически версии, тъй като непрекъснато на опитите за изграждане на социализма чрез държавата ще се реагира от противоположната страна с искания за самодейност, самоорганизация на масите от долу, за пряка демокрация с обвинения, че държавата с нейната йерархическа структура не може да бъде израз на самодейността на масите, на която се гледа като на нещо много важно в бъдещото общество. Ще се противопоставят пряката демокрация на представителната демокрация, либертарианската свобода от държавата на ролята на държавата като инструмент за изграждане на новото общество. Този въпрос ще стои и в началото на Октомврийската революция след 1917 г., която се базира от една страна на възникналите от долу съвети като форма на самоорганизация и пряка демокрация, а от друга страна се осъществява от партия, функционираща на основата на демократическия централизъм и изградена йерархически пирамедално.

След това през 1889 г. идва Вторият интернационал, който успява да привлече в своите редици милиони работници и да се опре на бързо разрастващите се профсъюзи и социалистически партии в Германия, Франция, Великобритания, Белгия и на редица други места. Формално той се изгражда на основата на революционния марксизъм. разпаднал се с Първата световна война, но става второто голямо разделение в лявото пространство, свързано с отношението към либералната представителна многопартийна демокрация и противопоставянето на формална и реална демокрация, разделящо социалдемократи и комунисти.

Всъщност идва времето за радикални трансформации и нови синтези, свързани с лявото, обусловени от нов етап на развитие на капитализма, основаващ се на втората индустриална революция и свързаното с нея масово производство и потребление. Тя ще дойде след дългата депресия през 1873-1896 г., от който в развитите западни държави ще се излезе с нова технологична революция, увеличаваща производителността на труда и носеща със себе си предпоставки за увеличаване на социалното положение на повече хора, тъй като се нуждае от масов потребител на нарастващото количество стоки, които се създават чрез нея.

Това ще доведе до ново ускорено развитие на капитализма преди Първата световна война, даващо възможност за отстъпки на буржоазията и създаване на предпоставки за поява на социалдемокрацията и в Германия, и във Великобритания, и на други места. Когато в 1900 г. нюйоркското издание „The Nation“ се опитва да обобщи политическите тенденции на ид­ващия век, то отбелязва: „Либерализмът е упадаща, почти мъртва сила. Само остатъци, по-голямата част от тях стари хора, все още поддържат либералната доктрина и когато те си отидат, тя ще остане без поддръжници”  (5).

Социалдемокрацията е във възход в развитите западни страни и постепенно се превръща в част от системата. Така ще се дойде до 1914 г., когато лидери на Интернационала ще гласуват военни кредити за войната и ще подкрепят капиталистите в своите държави в започване на войната. Това ще доведе до ново разцепление и отделянето през 1919 г. на Трети (комунистически) интернационал.

Социалдемокрацията става възможна благодарение на това, че капитализмът успява да създаде  през  втората половина на ХІХ век либералната демокрация като инструмент за овладяване на противоречията, за които говори Маркс преди това. В безкризисни периоди на развитието на капитализма с помощта на либералната демокрация се създава социалната държава и преразпределение на ресурси към по-бедните части на обществото, с което се стимулира потреблението и така дава възможност за печалба и на капиталистите в рамките на националните държави. В условията на криза и нарастване на противоречията либералната демокрация дава възможност да бъдат избрани популистки, авторитарни, националистически лидери, които налагат „силна власт”, която овладява противоречията.

(1)  Вж. Джъд, Т. Да игнорираме ли левицата? – В: Транзит. С, 1996, с. 38-39.

(2)  Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В: Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(3) Маркс, К. Гражданската война във Франция, В: Маркс, Енгелс. Съчинения, т. 17, С., 1965, с. 346

(4) Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В:  Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(5)  Цит. по Grimes, А.Р. Introduction,  In: Hobhouse, L.T. Liberalism. New York: Oxford University Press., 1964, p. 5.

Клуб 24 май


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели