/Поглед.инфо/ Пасивният гражданин във време без илюзии

На 3 ноември 1969 г. Ричард Никсън произнася своята прословута реч, в която иска подкрепа от «мълчаливото мнозинство» от американци, които не участват в огромните демонстрации срещу Виетнамската война и в ляворадикалните бунтове, които той гледа като дело на «кресливо малцинство». Това мълчаливо мнозинство на голямата средна класа във върховия период на американската социална държава наистина е силно и му осигурява победа при изборите за президент година преди това, когато той му обещава да възстанови реда и порядъка.

През последната година у нас също едно “кресливо малцинство” вдигаше с тъпани и вувузели вой до небесата по улиците. Някои го нарекоха “качество” срещу “количеството” на пасивното мнозинство, което си стоеше вкъщи. Лошото е, че то не само на протести, но и на избори не иска да ходи. На изборите през 1990 г., в края на социализма, участвуват 91% от избирателите, а пасивните граждани са само 9 %. След 11 години капитализъм и либерална демокрация през 2001 те падат на 67%, през 2009 - на 61 %, през 2013 г. са едва 51,33%. Българската либерална демокрация ражда в огромни размери бягащия от нея и криещ се пасивен тип гражданин. Затова изглежда президентът Плевнелиев излезе с инициатива за задължително гласуване на изборите, с което българинът да бъде хванат за ушите и «демократично» насилен да отиде до урните.

Но същото като че ли става и в останалата част на ЕС. И там днес доминира пасивният гражданин. Участието в изборите за европейски парламент намалява от 62% през 1979 г., от всички имащи право да гласуват в страните членки тогава,  до 43% през 2009 година, а като се има предвид вълната на евроскептицизъм, сега ще бъдат сигурно още по-малко.

В България равнището на активност е още по-ниско от средното за ЕС. На първите избори за европарламент през 2007 г. пасивните граждани, негласували в изборите, са 70.78 %, през 2009 г. - 61.11%. Едно огромно пасивно мнозинство, което не само не иска да скача по площадите с тъпани и вувузели, но дори да отиде до изборния пункт.

Кои са причините?

Първата е горчивият опит, че при всякакви такива протести най-често става по-зле. Стотици хиляди излязоха по площадите в 90-те години. Скачаха, крещяха, пяха. И какъв е резултатът? Стана по-зле. В малка и силно зависима от външни геополитически фактори страна не протестите, а тези геополитически фактори определят накъде ще върви тя. А и хората гледат какво става след бурните протести по света навсякъде през последните години. Така, например, “арабска пролет” доведе до колапс сума ти арабски държави. Крещяха, биха се да свалят Муамар Кадафи, помагаха им западни самолети и армии. И какво, сега живеят пет пъти по-зле. Да не говорим за така нар. “революция” в Украйна, набързо присвоена от всякакви олигарси и носеща със себе си взривно обедняване и отчаяние.

Втора причина е ежедневието на социално оцеляване на огромната част от хората. Те нямат времето и очакванията, че проблемът им може да бъде разрешен от политиците. Една четвърт няма какво да ядат, а още толкова едва свързват двата края и се чудят как да нахранят децата си, да си купят лекарства. Голяма част от тези маргинализирани групи откриват единствения начин да оцелеят чрез ровене в кофите за боклук или чрез отклонено поведение – чрез кражбата, чрез трафика на хора, чрез проституцията, чрез контрабандата и пр. Ще гласувам, ама срещу солидна сумичка, ми каза случаен спътник в автобуса за Смолян. Тези хора с моя глас ще идат да получават хиляди евро в европейския парламент, без никаква полза за България, а аз едва ще свързвам двата края. Откъде-накъде, ако искат да участвам в уреждането им, да си платят.»

Трета причина е свързана с кризисните процеси на либералната демокрация навсякъде в една ситуация, в която политическото остана национално, а икономиката е все по-глобална. Затова и политиците все по-трудно реализират обещанията си и стават все по-силно зависими от олигархични кръгове в един свят, в който 84 човека имат толкова богатство, колкото половината човечество. Затова и навсякъде доверието към партиите и политиците намалява, броята на членската им маса се срива. Американците не вярват повече в своя конгрес, отколкото българите в своя парламент. През 2013 г. на американския конгрес се доверяват само 10 % от избирателите. Според последното изследване у нас на Алфа Рисърч, доверието към българския парламена е 9 %. През януари 2014 в САЩ 70% заявяват, че нямат доверие в способността на правителството успешно да реши проблемите, стоящи пред обществото. У нас през февруари, според Алфа Рисърч, недоволните от кабинета са 53 %, а доверяващите му се са 18 %.  Доверието към Обама и правителството е най-ниското в американската история – 19 %, а някога към Кенеди и Джонсън е било близо 75 %. 63 % нямат доверие към Обама. Доверието към президента Плевнелиев е 28 %, което означава, че 72 % в една или друга степен му нямат доверие.

Четвърта причина е липсата на позитивна визия, на надежда, вяра в по-добро бъдеще. В края на 80-те и началото на 90-те години едни вярваха в перестроечната утопия за “повече демокрация, повече социализъм”, с която ще влезем в царството небесно. Други в либералната утопия за либерално-демократичния капитализъм, който ще ни вкара в царството небесно. Имаше огромни митинги, но тогава имаха утопичната вяра, че утрешният ден ще бъде по-добър от вчерашния и лозунгът на Сегела “Времето е наше” имаше мобилизиращ ефект. Сега българите не вярват вече в либералната идеологическа утопия, че времето е тяхно. Времето се е оказало “тяхно” само за няколко процента, които разграбиха построеното от социализма и политици, които си присвоиха “демократично” политиката и уредиха себе си в България, а децата в чужбина. Все повече избледнява и последвалата ги надежда в обетования рай на ЕС, тресящ се от противоречия и раждащ в своите членки днес повече скептицизъм от всякога. Църква, интелигенция, политици, традиционно генериращи общи смисли, за които се жертват хората, са омаломощени и с минимален ресурс да правят това. Затова и българите вече не вярват в царството божие. Те са, според различни изследвания, едни от най-големите индивидуални и колективни песимисти в Европа и света. Загубили са вяра в колективното общо бъдеще. В един антиутопичен или постутопичен свят липсват очаквания за позитивно или по-добро колективно бъдеще, на което да се надяваш.

Преходът към капитализма затвори българина в индивидуалните мечти за шинела на Гоголевия Акакий Акакиевич и печената тиква на Елин Пелиновия Душко Добродушков. Между мислите за това какво да облече и за това какво да яде. Трудно могат да го измъкнат от там модерните пиар хватки, нескончаемото шоу и скандали, предлагани му от българската политика. Той ще се скрие или избяга.  Два и половина милиони вече избягаха в чужбина. От година на година се увеличават онези, които искат да избягат от света на днешните политици в оня другия, отвъдния свят. Така бягат около 12 на 100 хил. българи годишно, а други 3 хил. правят опит да го направят, но биват спасени.

Според социолозите, на европейските избори през май се очаква около 70 % от българите да останат пасивни в къщи, отчаяно и невярващо мнозинство. Затова на някои хора им се иска да ги подкарат под строй към урните. Вие там 70-те % невярващи не искате да гласувате за нас, затова нека да ви накараме насила, по либералнодемократически. Така и не се разбира, че невярващото мнозинство при Плевнелиев съвсем не е мълчаливото мнозинство при Никсън.

Преса