Скандалът с предложенията на комисията по дискриминация за политическа коректност във връзка с текстове на Ботев, Вазов, Левски ми припомни един разговор с журналист от «Ню Йорк Таймс» по време на конфликта в Косово през 90-те години, когато той току що се бе върнал от Балканите и сподели с мен недоумението си от това, което видял. «Там хората като че ли не живеят в настоящето и непрекъснато обясняват едни или други неща със събития, случили се преди много векове. В Белград имах чувството, че някои хора не живеят в днешния ден, а по време на битката при Косово поле и това е основният им аргумент за обяснение и оправдание на днешната ситуация.» Това беше времето, когато един негов сънародник беше обявил «краят на историята» и бъдещето не можеше да бъде вече оправдание за днешния ден, поради което погледите се насочиха към миналото. На Балканите обаче тези процеси минаха всякакви граници.

«Студената война» на Балканите бе заменена от усилващи своите мащаби войни за историята, водени на четири основни фронта:

1) Фронта на присвояване на фигури и периоди от историята – особено силен между България и Македония, Гърция и Македония, България и Румъния.

2) Фронта на различно представяне на фактите – типичен пример е броят на избитите и прогонени, искащи компенсации тракийски българи. Цифрите на пострадали и загинали в различни периоди в България варират в устата на журналисти, политици, идеолози и дори историци често пъти с десетки и стотици пъти извън реалните си бройки.

3) Фронта на интерпретации – коренно различни тълкувания на едни и същи събития, хора, процеси. У нас се говори за Илинденско-Преображенско въстание, в Македония Преображенското въстание липсва и съществува само Илинденското. В Турция прабългарите се категоризират като тюркско племе и българите имат общи корени с турците, докато доминираща у нас е идеята за тяхната индоарийска принадлежност. В България се смята че говорещите български мохамедани в Родопите са с български произход, в Гърция се твърди, че са помаци.

4) Фронта за думите, описващи явления, периоди, участници в историята – дали да се говори за «Османско робство», «Османско владичество» или «Турско робство»; дали да се каже като Ботев, че «турчин бесней над бащино огнище» или че «османлия бесней над бащино огнище»; дали Чинтулов да се чете в оригинал с фразата «срещу народа отомански» или да бъде «Срещу потисник отомански»; дали да се каже «Република Македония» или «Бивша Югославска Република Македония» и т.н.

Войната се ожесточава в резултат на появилите се седем нови държави на мястото на Югославия. Всяка от тях се опитва да се утвърди, създавайки своя история, противопоставяща се или заграбваща историята на другите. В Хърватско и Босна ускорено върви езиково строителство, за да се отдалечат от сръбския език, така както този процес протече в Македония по отношение на българския. В Родопския регион ускорено се създава «помашка нация», чрез изграждане на различна история, а в Македония се правят опити за изграждане на «македонско малцинство» в България. Ататюрк създаде модерна Турция, отказвайки се от османското наследство, обявявайки че нова Турция не е наследник на прогнилата Османска империя. Сега, с надигането на ислямизма, имаме противоположната тенденция на преосмисляне и пренаписване на миналото.
Илюстрация на тази тенденция най-вероятно ще забележим в рекламирания турски тв сериал "Великолепният век". Може да се предположи, че това произведение ще разпали страстите, както в България, така и в съседни страни.

Появява се и става все по-честа характеристика на публичните пространства на балканските държави явлението исторически скандали, свързано с опити за радикална промяна на смисъла на исторически събития. Ето само няколко такива скандала у нас през последните години:

  • Скандалът за «Мита Батак», свързан с опита на германски историк и група български историци да преосмислят историята за баташкото клане, който предизвика разделение на вижданията на доминиращата част от политическата и академичната общност и малки групи, които виждаха «мита», а не «клането».
  • Скандалът с нацапването на паметника на Съветската армия в стила на американските комикси и опита така да се реконструират и профанизират неговите значения.
  • Скандалът с доклада на Комисията по дискриминация, предлагащ да бъдат извадени от учебниците в българските училища текстове на Ботев, Вазов, Левски, народни песни.
  • Скандалът с намерението на сдружение «Аз обичам България» да се строи 133 метров паметник на Левски край Свиленград, характерезирано от български турци като «провокация».
  • Скандалът с честването на 3 март, когато българският президент не спомена участието на руските войски в Освобождението, нито от кого сме освободени.

Основната част от историческите скандали засягат времето на възраждането, когато се формира българската нация чрез битката и саможертвите срещу Османската империя. И с активната дейност на писатели и революционери, които поставят корените на самовъзприемането ни за това «кои сме ние» и до днес. И когато някой се опитва да ревизира историята на този период, скандалът е неизбежен, защото става дума за усещане, че се накърнява нещо много важно, висше и свято.

За изострянето и умножаването на скандалите ще допринася допълнително неоосманистката тенденция на обръщане на Турция към корените си в Османската империя. Създаването на националната идентичност на повечето нации на Балканите се извършва чрез противопоставянето «ние» - «те» като «те» е всичко, свързано с Османската империя. Националните празници, огромно количество паметници, пантеонът от национални герои и символи, имената на улиците, градовете, училищата и символите, националната литература, изпълнена с описания на подвизи и саможертви, каноничната история, преподавана в училищата и университетите, киното, цялата култура са носители на значения, които са основа на идентичността на нациите и всеки опит на преосмисляне на миналото поражда и ще поражда конфликти. Който започва такъв скандал, ще бъде подозиран, че обслужва интереси на Турция или че зад това стои Турция и скандалът ще придобива международни измерения.

ЕС, от който се вземат обикновено образци за поведение, в никакъв случай не предлага форми за избягване на такива исторически скандали. В него има противоположни тенденции. От една страна, проповедите за политическа коректност в езика на отношенията между различните общности, която обаче трудно може да бъде пренесена към миналата култура и история. От друга страна, предлагането на закони, превръщащи различията в мненията и позициите за определени събития в историята в престъпления, както е в редица европейски страни по отношение на тези, които отхвърлят Холокоста.

Някога Чърчил беше казал, че на Балканите има повече история, отколкото те могат да понесат. Ако гледаме това, което стана през последните десетина години на полуострова, от войната в Югославия до ситуацията в Турция, той може би днес е прав повече от всякога. Количеството на историята в тях нараства, а историческите битки и скандали за нея през ХХІ век ще стават по-ожесточени.

 

Преса