/Поглед.инфо/ На всеки Първи май политиците в България говорят прочувствено за трудовия човек – че той имал нужда от повече справедливост и по-малко бедност. Говорят тези неща сякаш в останалите 364 дни на годината наистина работят за труда, а не за капитала. И чакат да им вярваме.
Да, ама всеки следващ път става обратното на тяхното говорене. Защото това, което в действителност правят, е да мачкат и унищожават трудовия човек. Вече близо 28 години.
Най-напред директно, като улични бандити, ограбиха трудовия българин. За 45 години той бе построил хиляди индустриални предприятия, огромни животновъдни ферми с модерна селскостопанска техника, създал бе електроника и биотехнологии, които дори според Доклада на Ран-Ът бяха едни от най-добрите в света. Всичкото това богатство принадлежеше на тях, на милионите хора, вложили труда си в него.
Но им го вземаха, ограбиха ги. Направиха го новопоявилите се „демократични политици“, които дадоха богатството на едно малцинство от няколко стотин души, станали за една нощ капиталисти.
Никога в 1300-годишната история на България трудът не е бил ограбван в такива гигантски размери
С непрекъснато либерално-идеологическо дрогиране, с лъжи за „преход към демокрация“, която ще направи живота много по-хубав. Крадеш от трудовия човек богатство за милиарди, унищожаваш 45-годишния му труд и славиш празника му 1 май.
Ако откраднеш няколко десетки хиляди, ще те арестуват публично, като кметицата Иванчева. Ако откраднеш между 30 и 100 милиарда, колкото струва изграденото при социализма, ще те славят като допринесъл за „демокрацията“ български политик. То бива, бива лицемерие и безочие, но чак пък толкоз не е имало в историята ни!
Първо ограбиха българина, а после го вкараха в машината на експлоатацията. Три са
основните механизми, чрез които човекът на труда в България стана най-експлоатираният в Европа
Първият е плоският данък и прехвърлянето на данъчното облагане към косвените данъци, които се плащат доминиращо от хората на труда.
Вторият е продължителността на времето за труд – българите и гърците работят най-дълго в ЕС.
Третият са най-ниските заплати за един и същи труд, в сравнение с работещите в Западна Европа.
Резултатът от всичко това е, че огромната част от новопроизведеното богатство отива в ръцете на най-богатите и съвсем малки парчета остават за обикновения работник. Изключение прави едно малцинство от наемни работници в информационните технологии и финансовата сфера.
Това е зверска експлоатация на трудовия човек от тези, които днес се лигавят колко важен е празникът на труда и с празни приказки искат да прикрият грабежа, който осъществяват над него.
През 1989 г. – последната година на социализма, коефициентът на Джини, измерващ неравенството, в България е 21,7. Това означава, че социализмът е превърнал страната ни в общество с високо равенство и справедливост. През 2006 г., след крясъците за „Демокрация“ и „Кой не скача, е червен!“, преди влизането ни в ЕС, коефициентът на Джини скочи на 32,1. А през 2017 г., след „новия цивилизационен избор“ и десет години консумация на „европейски ценности“, стана 40,2.
През всичките тези години българските политици са работили за новата олигархия у нас и за дошлите отвън транснационални корпорации, които извличат националното ни богатство, докато трудовият човек е все по-мачкан и експлоатиран.
През 1988 г. бедните в България са едва 2% от населението. С въвеждането на неолибералния капитализъм, маскиран като „преход към демокрация“, този процент започва ускорено да расте. През 2007 г., когато влизаме в ЕС, делът на бедните е бил 40% преди получаването на социалните трансфери, а след получаването им 21,4 %. Това е близо 11 пъти повече в сравнение с 1988 г. Т.е. за две десетилетия българските политици са направили 11 пъти повече бедни. На които междувременно обясняват колко щастливи трябва да бъдат, че имат банани.
Но това не е краят. Обедняването тепърва предстои. Влизането в ЕС не е спряло устрема към експлоатация и грабеж. През 2017 г. делът на бедните преди получаването на социални трансфери е скочил вече на 44,8 % от населението, а след получаване на социални трансфери – на 23,4 %.
В сравнение с времето на социализма
бедните вече са почти 12 пъти повече
А уж получаваме кохезионни, структурни и какви ли не фондове от ЕС, за да се изравняваме с по-напредналите. Представяте си какъв грабеж на фондове е паднал, за да скочат допълнително и неравенството, и бедността?
Къде са парите бе, господа?
Нали с тях трябваше да направите българите по-малко бедни и по-равни помежду им? Няма ги. Това са резултатите от лицемерието, наглостта и безочието на онези, които продължават да повтарят колко важни са „европейските ценности“ и как се грижат да намаляват неравенството и бедността.
В резултат на тези „грижи“ огромната част от трудовите хора са станали по-бедни и по-неравни. Политиците и идеологическите им оръженосци непрекъснато разправят от телевизионните екрани: „Свободен си“, „Демократизиран си“. Сочат се един друг и си викат „Ти си виновен!“, „Ти си виновен!“. А докато взаимно се обвиняват, българското общество става все по-неравно, делът на бедните се увеличава, това значи, че се увеличава и експлоатацията.
В едно интервю след края на втория ѝ мандат питат Маргарет Тачър с какво най-много се гордее като политик. Тя се замисля и отговаря: „С Тони Блеър и новите лейбъристи“. Горда е, че е успяла да направи трубадурите на Третия път поклонници на неолибералния капитализъм.
Мисля си, какво ли би отговорила, ако беше българка. Вероятно, че нейна гордост са политиците, въвели плоския данък от 10%. Защото нито тя във Великобритания, нито приятелят ѝ Рейгън в САЩ успяха толкова да облекчат капитала откъм данъци, че да може тежестта да отиде при косвените данъци, плащани предимно от хората на труда. И вероятно щеше да им каже: „Браво, български политици, вие постигнахте мечтата ми основната част от богатството да отива при капитала, не при труда!“.
Нашите политици постигнаха мечтите на Рейгън и Тачър – символите на неолибералния капитализъм. А трудовите хора в страната на най-успешните рейгънисти и тачъристи в политиката, тях кучета ги яли.
