/Поглед.инфо/ До ХIХ век капитализмът се развива в условия на липса на каквото и да е проявление на феномена демокрация. Идеята за демокрацията, и то във версията на многопартийна представителна демокрация, ще се разгърне постепенно в най-развитите западни държави след 30-те години на ХIХ век с увеличаването на градското и образовано население, но всички възрастни граждани ще получат право да гласуват едва през ХХ век. У нас популярно след 1989 г. е идеологическото клише за „преход към демокрация“ изобщо, а всъщност става дума за определен тип демокрация – либерална многопартийна демокрация, в която защитата на правото на частна собственост играе централна роля, т.е. тя е неотделима от определен тип отношения на собственост. Наред с нея ще се говори за нелиберална демокрация, реална демокрация, формална демокрация.

ИЗВЕСТНО е, че в марксистката традиция в края на ХІХ и началото на ХХ век представителната демокрация в развитите западни страни се разглежда като „формална демокрация“ и „буржоазна демокрация“, имаща класов характер. И независимо от факта, че юридически всички могат да гласуват, реално тя обслужва определена социална група. Това по същество е либерална демокрация, защото се опира на идеята за естественото и висше право на частна собственост и изобщо на правата на буржоазния индивид. Като такава формална демокрация ще се разглежда тя в социалистическите държави от съветски тип, като на нея те ще противопоставят идеята за „реална демокрация“, „народна демокрация“, свързана с еднаквото отношение към собствеността на всички граждани, съчетано с всеобщо избирателно право и представително управление. В България всички възрастни граждани получават право на глас едва след 9 септември 1944 г.

Социалдемокрацията в Германия, където за първи път в края на ХІХ век става възможно да се създаде огромна по размерите си социалдемократическа партия в условията на парламентарна демокрация, приема че либералната демокрация може да бъде инструмент и на реализацията на нейните цели. Във времето преди Първата световна война и непосредствено след това обаче, тя не постига съществени резултати в това отношение, независимо че нейната членска маса надминава един милион човека, за разлика от периода след Втората световна война, когато успява да се съчетае с кейнсианското регулиране на икономиката и социалната държава.

При утвърдилата се във времето след Втората световна война в развитите западни държави силна социална държава либералната демокрация е относително автономна от капитала. В рамките на тази държава тя се опитва да съчетае интересите на различните групи население, включително и интересите на наемните работници и капиталистите. Либералната демокрация е инструмент на социалната държава, а социалната държава с нейната голяма средна класа създава стабилност на либералната демокрация.

В същото време САЩ, които се превръщат в световен хегемон, използват либералната демокрация, за да налагат изгодни за тях политически режими в останалия свят. Либералната демокрация се превръща в удобен инструмент на световния хегемон, използващ активно за тази цел и глобалните медии, и хиляди финансирани от него неправителствени организации по света.

Проучване на Дон Левин от Института за политика и стратегия към университета „Карнеги – Мелън“ в САЩ, основаващо се на декласифицирани документи на американското разузнаване и доклади в американския конгрес за активността на ЦРУ, показва, че

за периода 1946-2000 година САЩ са се намесвали и насочвали изборите в нужната за тях посока 81 пъти в 45 държави

При това тук не са включени организираните военни преврати в различни страни, като се почне от Иран през 1953 г., мине се през Чили през 1973 г. и се стигне до наши дни. Сред държавите, в които това е ставало не с военен преврат, а чрез намеса и насочване в нужната посока на т. нар. демократични избори, са Албания, Аржентина, Боливия, Бразилия, България, Камбоджа, Чили, Коста Рика, Доминиканската република, Гърция, Гренада, Гватемала, Гвиана, Хаити, Исландия, Индонезия, Иран, Израел, Италия, Ямайка, Япония, Лаос, Ливан, Малайзия, Малта, Маврициус, Непал, Никарагуа, Панама, Перу, Филипините, Румъния, Русия, Сан Марино, Словакия, Сомалия, Шри Ланка, Тайланд, Украйна, Великобритания, Уругвай. Има и няколко държави, които вече не съществуват, а САЩ са се намесвали и определяли изборите в тях – това са Западна Германия (1953 г.), Южен Виетнам (1961, 1971), Чехословакия (1990), Югославия (1992, 2000).

Дон Левин показва, че повечето от тези намеси са прикрити и включат всичко, като се почне от организирането на успешна президентска кампания във Филипините през 1950-те години до разпространението на компрометираща информация за сандинисткото правителство на Никарагуа през 1990 година, за да се промени нагласата на гласоподавателите.

В Италия и Япония САЩ са се намесвали във всяка от тях по четири пъти за насочване на изборите в съответна посока. Сред инструментите за намеса са били разпространението на манипулативна, невярна информация, клеветническа пропаганда, създаването на материали за предпочитаните кандидати или партии, даването или отказът на чуждестранна помощ, правенето на публични изявления в подкрепа или срещу някой от кандидатите. Много често е използвано също даването на големи суми пари, както това става при изборите в Япония, Ливан, Италия и други страни.

Намесата на САЩ в други държави продължава и през ХХI век. Дон Левин показва тази намеса в Украйна, Кения, Ливан, Афганистан и много други страни [1] . От разсекретените доклади става ясно, че са били следени и насочвани в определена посока дори знаменити леви интелектуалци, имащи силно въздействие върху интелектуалната атмосфера не само в страната си, но и в останалия свят. Става дума за такива знаменити представители на постмодернизма във Франция като Мишел Фуко, Ролан Барт, Жак Лакан, Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман и пр., а тяхното дистанциране от марксизма и от Съветския съюз е срещало съответното одобрение и подкрепа [2].

САЩ успяват през 80-те години на ХХ век да използват инструмента на либералната демокрация при разрушаването на конкурентните икономически и политически системи в Източна Европа. По време на съветската перестройка нейните идеолози започват да заличават постепенно разликата между формална и реална демокрация, поради което започва да се говори изобщо за „преход към демокрация“ – идея приета и от бившите комунистически партии, които се социалдемократизират, но зад нея

всъщност се скрива реалният преход към капитализъм

През 1989 г. идеолози като Франсис Фукуяма ще обявят етапа, до който е стигнал този капитализъм, за най- висшето състояние на човечеството, за „край на историята“ в смисъл, че вече сме достигнали най-добрата възможна форма на политическо устройство, която можем да си представим. Смята се, че човечеството не е измислило и не може да измисли нещо по-добро. Осъществила се е мечтата за идеален нормативен модел за обществено устройство, за идеалната държава, за която мечтае още Платон.

Това обаче се оказва най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора в Източна Европа, а и в останалия свят. За да я наложат, САЩ хвърлят гигантски средства за неправителствени организации и медии, които да играят ролята на пропагандни инструменти на либералната демокрация в Източна Европа и останалия свят. Дори през 2017 г. по официални руски данни САЩ харчат годишно между 70 и 90 млрд. рубли или между 1,2 и 1,5 млрд. долара за финансиране на неправителствени организации, фондации, грантове за въздействие върху политическия живот в Русия, независимо от ограниченията, на които са подложени тези организации със законодателството за финансирани отвън структури, дефинирани като „чужди агенти“ [3].

Постепенният демонтаж на социалната държава от 80-те години на ХХ век насам в страните от капиталистическия център обаче е неотделим от демонтажа на традиционната либерална демокрация и нейното трансформиране в неолиберална олигархична демокрация, което се вижда на Запад дори от видни капиталисти, но остава незабелязано от повечето от представителите на социалдемократизиралите се бивши комунистически партии.

Ето какво признава по този въпрос не кой да е, а един от символите на глобалния капитализъм, либералът и усърден радетел за разпространение на „отворено общество“ и демокрация Джордж Сорос в края на 90-те години в своята книга „Кризата на глобалния капитализъм“: „В глобалната капиталистическа система ‒ казва той ‒ липсват силите, които да тласкат отделните страни в демократична посока. Международните банки и мултинационалните корпорации често се чувстват по-комфортно със силни, макар и автократични режими…Трябва да си кажем истината, че връзката между капитализъм и демокрация е в най-добрия случай съвсем слаба. Капитализмът и демокрацията се подчиняват на различни принципи. При капитализма цел е богатството, докато при демокрацията това е политическата власт. Критериите, чрез които те се измерват, са различни. При капитализма основна единица са парите, а при демокрацията ‒ гражданският вот. Интересите, на които се предполага, че служат, са различни. При капитализма това е частният интерес, а при демокрацията е публичният интерес.“ [4]

Това противоречие според него е било отслабено донякъде след Втората световна война с всеобщото избирателно право, което е наложило социалната държава, смекчила крайностите на капитализма. Глобализацията сега обаче слага край на това и ни завръща към острите противопоставяния на капитализъм и демокрация. Това се проявява в такива факти например, че навсякъде товарът на данъците се измества от капитала към гражданите (данъците върху капитала намаляват, докато другите форми на облагане и особено върху потреблението продължават да нарастват). Пазарният фундаментализъм подкопава демократичния политически процес, а от своя страна неефективността на политическия процес става по-нататък допълнителен аргумент в полза на пазарния механизъм. „Институциите на представителната демокрация, които за дълго функционираха добре в САЩ и голямата част от Европа, са все по-заплашени, а гражданските добродетели, веднъж загубени, е трудно да бъдат възстановени.“  [5]

Можем да говорим за

два етапа на деградация и разпад на либералната демокрация в глобален план.

Първият етап бе от 80-те години насам с глобализирането на капитала, при което се извърши преход от либерална към неолиберална демокрация, която е маска на глобална олигархизация. Това стана чрез следните пет основни механизма.

  1. Неолибералната глобализация обезсили националните държави и политиците в тях, подчини ги на корпоративния капитал. Ако вземем първите десет икономики в света, ще видим, че сред една от десетте най-големи е американска компания Wallmart. Нейните годишни печалби са по-големи от тези на Австралия, Южна Корея, Индия. За 2016 г. нейните доходи се равняват на 482 млрд. долара, което е повече от доходите на 181 от общо 193 държави, членки на ООН. Икономически по-мощни от Wallmart са само 12 от всички съществуващи държави на планетата [6]. Сред първите 30 икономики на света през 2015 г. 10 са на корпорации – съответно Wallmart (американска) – 10 място, State Grid (китайска) ‒ 14 място, China National Petroleum (китайска) – 15 място, Sinopec Group (китайска) – 16 място, Royal Dutch Schell (холандска) – 18 място, Exxon Mobile (американска) – 21 място, Volkswagen(немска) – 22 място, Toyota Motor (японска) – 23 място, Apple (американска) – 25 място, British Petroleum (британска) – 27 място [7]. През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението беше 63 корпорации на 37 държави. За 12 месеца броят на корпорациите, които са по-големи от държавите, се е увеличил с шест, а на държавите съответно е намалял с шест [8]. При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. Това се оказва смъртоносно за либералната демокрация. Голямата част от капитала в тези корпорации не се облага с данъци, поради това че се крие в офшорни зони или поради трансферни размени на стоки вътре в тях, а политиците са все по-безсилни в опитите да реализират обещанията, с които са избрани.
  2. Глобализираният капитал разполага с гигантски лобита, даващи му възможност да въздейства върху политиката, която се превръща в техен инструмент, пълен с корпоративни марионетки, променящи закони и вземащи решения в тяхна полза. Затова и корупцията се разраства в гигантски размери.
  3. Глобализираните културни индустрии и идеологически апарати са под контрола на големи, главно американски корпорации и създават илюзия за „свобода“, обработвайки в същото време глобалното масово съзнание в размери, невиждани в историята. Неолиберализацията ги поставя изцяло на пазарна основа и главният им фактор за функциониране не е истината, а печалбата, която може да се получи, ако на преден план се изведат не истини и факти, а манипулиране на масите със скандали и страхове, долнопробни, опростачващи и оглупяващи населението шоу продукции, които спомагат за консумация на съответната медия. Затова и когато започнат разпадни процеси в неолибералната демокрация, ще се появи истерия във връзка с т. нар. фалшиви новини.
  4. Създаден е нов мощен механизъм за поставяне под контрол на правителствата под маската на либерална демокрация. Това са финансирани от корпорациите, от американското правителство и различни други сили хиляди неправителствени организации в различните страни, играещи ролята на агентура на влияние, инструмент за извършване на „цветни революции“ и насочване в желаната посока на партии и институции – на религиозни секти, тамплиери, масони, Ротари клубове, американски колежи и университети, всякакви фондации, аналитични и мозъчни тръстове. Така масовото идеологическо съзнание е обработвано от външни идеологически апарати, макар че формално се говори как днес сме „свободни“ и „демократични“. Така се налагат различни форми на компрадорска неолиберална демокрация, при която местните политици в много страни изразяват интересите на външни сили. Във формираното неолиберално идеологическо съзнание най-висшето състояние на човечеството е свалянето на ограниченията пред движението на стоки, работна сила, услуги, финанси с цел увеличаване на печалбата. Истинското общество е „отвореното“ за разлика от „затвореното“ и „тоталитарно“ общество, каквото сме имали до 1989 г. в Източна Европа.
  5. Функционирането на партиите и на политиците в най-висока степен е зависимо от финансовата подкрепа на различни групи капиталисти и в най-висока степен това може да се види при функционирането на образеца за демокрация, какъвто са американското правителство и конгрес, където успехът при изборите е силно обусловен от средствата, които успява да събере определена партия или кандидат за член на Конгреса.

В същото време противоречивостта и диалектичността на процеса на криза на либералната демокрация в резултат на глобализацията на капитала намери израз във факта, че глобализираният капитал под американска хегемония използва лозунгите за демокрацията и създаването на нови форми на идеологически апарати, финансирани от американското правителство, милиардери и частни корпорации неправителствени организации, които под лозунгите за „демокрация“, „човешки права“, „мултикултурализъм“ започнаха да разрушават националните държави и така допълнително навсякъде да обезсилват либералната демокрация, пораждайки вълна от противодействия срещу нея. Най-яркият израз на тези процеси станаха войните срещу Ирак, Сирия и Либия под лозунгите за „демокрация“ които породиха глобална реакция на ислямски тероризъм и разпад.

Индикатор за тази тенденция стана нашумялата през 1997 г. статия на Фарид Закариа в американското списание „Форин афеърс“, озаглавена „Възходът на нелибералната демокрация“. В нея той ревизира либералните оптимисти, повярвали в „края на историята“ във версията на либералната демокрация като показва, че по света режимите, в които правителства и лидери са избирани и преизбирани чрез избори и референдуми се увеличава, но това не означава, че стават повече държавите, в които това е свързано с признаване на либерализма и на либералната демокрация. Напротив, тенденцията е на възход на нелиберална демокрация. Връзката между либерализма и демокрацията е нещо, което се появява на определен стадий на развитие, и едното съвсем не е неотделимо от другото [9].

Статията е част от последната книга на проф. Проданов Системни цикли и бъдещето на историята: Накъде върви светът?, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2017.

Бележки под линия

[1] Levin, Dov H. Partisan electoral interventions by the great powers: Introducing the PEIG Dataset, In: Conlict Management and Peace Science, August, 2016; Kavanaugh, Shane Dixon. Election Interference? The U.S. Has Done It In 45 Countries Worldwide, In: Vocativ, http://www.vocativ.com/388500/elect…, December 30, 2016

[2] Jones, Josh. The CIA Assesses the Power of French Post-Modern Philosophers: Read a Newly Declassified CIA Report from 1985, In: Open Culture, http://www.openculture.com/2017/06/…, June 16, 2017

[3] Матвиенко: Запад тратит миллиарды рублей на политическую деятельность в РФ, https://ria.ru/politics/20170614/14…, 14.06.2017

[4] Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 111.

[5] Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 200.

[6] Chakhoyan, Andrew. Global Cooperation in the ХХI Century: Is It Time for a System Upgrade?, In: Plitics Means Politics, https://politicsmeanspolitics.com/g…, March 6, 2017

[7] Myers, Joe. How do the world’s biggest companies compare to the biggest economies?, In: World Economic Forum, https://www.weforum.org/agenda/2016…, October 19, 2016

 

[8] Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In: ,13.09.2016

[9] Zakaria, Fareed. The Rise of Illiberal Democracy, In: Foreign Affairs, November/December 1997.

Клуб 24 май