- Проф. Проданов, излезе новата ви книга „Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът?“ Накъде върви наистина и къде е мястото на България в него? На чия страна сме в Четвъртата световна война, както определяте вие сегашния период?

- В търсенето на отговор на въпроса накъде върви светът наистина е същността на книгата. Ние сме в ситуация, която е характерна за един друг исторически цикъл от края на XIX век, когато пак имаме тенденции към мултиполярен свят, нарастваща битка за Балканите между ключови играчи в международните отношения, нова технологична революция и т.н.
В учебниците по глобализация нерядко се говори за първа и втора глобализация. Под първа се разбира това, което става през XIX век, особено след 1840 година, когато Великобритания последователно обявява свобода на търговията за различни групи стоки. След нея това правят и други страни в продължение на няколко десетилетия, паралелно с развитието на новите технологии – например на електрическия телеграф, който обвързва света тогава, стига  до Балканите и прави възможно бързото предаване на информация. Ние сега разказваме как били написани статии за Априлското въстание в чуждата преса, но 10-15 години преди това те не биха били написани. Това е първата глобализация.
Около 1870 г. Великобритания стига своя върхов период и САЩ и Германия започват да я настигат. В края XIX и в началото на XX век, особено в Европа, те са водещите сили. Има нарастваща мултиполярна битка, част от която става историята на Освобождението на България. Битката в нашия регион е между отиващата си хегемонна сила Великобритания, възхождаща Германия и Русия в контекста на тогавашните икономически процеси. Имаме период на дълга депресия, начало на втора индустриална революция. Протича процес на нарастваща роля на финансовия капитал. Неслучайно се появяват либерални концепции, консервативни, леви, които определят като основна характеристика на империализма господството на финансовия капитал.
Днес сме в подобен стадий на развитие – отново гитантска финансилизация, отново преход към нова индустриална революция – този път четвърта, отново отслабване на САЩ като световна хегемонна сила, действителен Залез на Запада, както го прогнозира по времето на Първата световна война Освалд Шпенглер, нарастваща мултиполярна битка и преместване на центъра на световната икономика, политика, технологии към Азия. Отново гигантско неравенство! Това води до войни и разпад на държави. Сега сме в началото на такъв период и ние отново сме въвлечени в тази битка, наричана днес нова студена война, хибридна война, информационна война, кибервойна и пр., която се води с нарастваща сила. Отново военният бизнес става много певеливш и това се вижда и у нас през миналите години.

- Кои са този път съперниците в нашия регион, който внезапно привлече интереса на големите сили?

- Да очертаем приликите и разликите. Разликата е, че Османската империя през XIX век е в упадък, докато сега е във възход. Тогава тя е образувание с огромно количество етнически и религиозни общности. Сега има проблеми само с кюрдите - не толкова религиозни, колкото етнически. Тя успя да се изчисти, включително и чрез геноцид не само на арменските, но и на тракийските българи в началото на XX век – нещо, за което нашите управляващи мълчат.

Следователно от една страна имаме 80 милионна Турция, демографски по-голяма, икономически и военно по-силна, отколкото целия останал Балкански полуостров Турция. От друга - Русия. Но Русия е след поражение в Студената война, която аз наричам Трета световна.
Имаме и Запада, който не е така единен, както беше по време на наричаната от мен Трета световна или Студена война. Китай настъпва от Изток, засега главно икономически.
От 90-те години насам започнаха първите разделения, които тресат региона. Най-напред бе войната в Югославия, удвоила държавите на Балканите. После дойде атентатът срещу Световния търговски център в Ню Йорк, когато САЩ решиха да нахлуят в Ирак. Помните, че големите западни съюзници, с изключение на Великобритания, отказаха да подкрепят САЩ. Турция също беше против, за разлика от нас. Имаше масови протести в цяла Западна Европа, започна да се говори за разделение между „нова” и „стара” Европа. Ние бяхме така наречената Нова Европа, която подкрепи САЩ за разлика от Стара Европа.
Тогава разделението дойде от страните от Западна Еворпа, сега идва от САЩ и Великобритания - като се започне от Брекзит и се стигне до Тръмп, който подкрепи Брекзит. САЩ в нарастваща степен оказват натиск върху своите съюзници във военната сфера. Преди десетина години, в едни други времена, Европа прие стратегия за изграждане на общество, основано на знанието. Тогава зададе референтна стойност от 2% от БВП да се дава за наука. Това не стана. Но сега е дадена нова референтна стойност – 2% от БВП да отива за отбрана. Тоест, вместо за наука за оръжие.

И ние сме вътре в тази битка, както в края на XIX век. Тази битка се води на Балканите и по време на двете световни войни. Тя затихна в рамките на един биполярен свят на ясни разграничения между две големи сили между 1945 и 1989 г.

- След това дълго време победителите от Студената война определяха правилата. Кога и как се промени еднополярният свят?

- Ситуацията се промени с възстановяването и стабилизацията на Русия от началото на нашето хилядолетие. Но най-новото е възходът на Китай. Китай се превръща все повече в световна сила, само че по нов начин - ползвайки блестящо идеи, принципи, стратегии още от времето на Сун Дзъ. При Третата световна война най-мощното оръжие беше ядреното, но се оказа, че то не влезе в действие. Други оръжия влязоха в действие за постигане на победата. Китай много добре проучи ролята на тези оръжия и сега внимателно и в нарастваща степен ги използва.

- Кои са тези нови оръжия?

- Китай изпреварва САЩ в цял ред сфери, превземайки го отвътре. Ще дам елементарен пример: един от най-мощните идеологически механизми в историята за влияние на милиони хора в света е холивудската продукция. Но през последните години нарастващи части от това, което притежава Холивуд, се изкупуват от китайски компании.
Само един от големите китайски конгломерати притежава активи от 10 милиарда долара в САЩ, Европа и Австралия в сферата на развлеченията, което е мощен механизъм за въздействие. Китайски интернет гиганти като „Али Баба”, „Тенсент” и други, включително държавни компании като „Чайнафилм Груп”, са инвестирали десетки милиарди долари в американски кино проекти. Това е много показателно за начина, по който действа Китай.

Ще дам още едно сравнение, тъй като говорим за цикличност – на всеки етап от възхода на една страна като глобален хегемон, част от нейната стратегия е изграждане на  глобални транспортни коридори, чрез които тя да наложи своята икономическа и военна мощ. През XIX век Великобритания гради Суецкия канал. С възхода си САЩ изгражда Панамския канал – гигантски и ужасно скъп проект. Сега Китай изгражда Новият път на коприната.
Балканите сме на кръстопът и като такъв постепенно влизаме в ядрото на бурята.

- Разглеждате четири сценария за бъдещето с различна степен на вероятност. Най-много проценти – 30%, давате на този: разпад на ЕС след съчетаване на няколко кризи – финансова криза, военни действия в Източна Европа, терористични актове, свързани с кризата на мултикултурализма и т.н. И България е едно „слабо звено“ в Източна Европа – най-изостанала, разделена, с деградация на институциите, оформили вече своя клиентелистко-олигархичен характер. Не завършвате никак оптимистично, проф. Проданов.

- По-старото поколение, от което и аз съм част, израсна в едно общество, което вярваше в светлото комунистическо бъдеще. То умря за сметка на едно ново, светло либерално бъдеще, в което масите ентусиазирано скандираха: „Времето е наше!”, убедени, че е дошъл „краят на историята“, т.е. достигнали сме най-добрия модел на развитие, въплътен в капитализма и либералната демокрация на САЩ. Е, сега и това бъдеще умря. Намираме се в цикъл на нарастваща неопределеност и на рискове от различен характер.

- Твърдите, че в целия свят битката в момента е за миналото, не за бъдещето. България не е изключение. Тук битките за миналото се водят изключително драматично и ожесточено. Откъде идва тази неспособност да се предложи модел за бъдещето? Защо стигаме до парадокса, че бъдещето е в... миналото?

- По време на Студената война имаше два големи модела на бъдещето – на либералната демокрация и на източноевропейския социализъм. Те водиха жестока битка помежду си. В рамките на либералната демокрация имаше и леви комунистически партии, но, особено след 60-70-те години, най-левите от тях бяха минимизирани. След възхода на неолибералната глобализация от времето на Тачър социалдемократическите партии постепенно бяха интегрирани в неолибералната система и стратегии на развитие. Станаха глобализатори, а в някои отношения стигнаха до още по-големи крайности – отказаха се от ключови идеи като колективна собственост, социална база в лицето на наемните работници и т.н. У нас дори надминаха Рейгън и Тачър в намаляването на данъците на капиталистите и прехвърлянето на данъчното облагане върху наемните работници. Но след като умря едното светло бъдеще - комунизмът, умира и другото, описвано от Фукуяма в „Краят на историята“. И той вече не вярва в него, а разправя че „китайските лидери вземат по-рационални икономически решения от американските“.

Но веднага трябва да се направи едно уточнение. Световните изследвания за песимизъм и оптимизъм сочат огромен песимизъм в развитите капиталистически страни и в Източна Европа, но оптимизъм в Азия. Най-големите оптимисти са в Китай, Виетнам и т.н.

- Как си го обяснявате?

- Там огромно количество хора претърпя позитивен  и вертикален растеж от гледна точка на статус, на богатство и т.н. За разлика от това, което стана в страни като България. В книгата си давам такъв елементарен факт: във Виетнам през 1990 г. 60% от населението е под равнището на бедност по критерии на ООН, през 2015 г. е 4,5%. В България през 1988 г. 2% е под равнището на бедност, сега според Евростат е 22-23%, или 11,5 пъти повече!
След 10 ноември 1989 г. мнозина казваха, че ще градим средна класа. Но не могат да градят средна класа, защото в глобален план и у нас социалното неравенство нараства. Влязохме в ЕС, където има структурни и кохезионни фондове, които целят намаляване на различията и неравенствата. Добре, но въпреки тези фондове, социално-икономическото неравенство между отделните социални групи, измерено чрез Индекса на Джини нараства от около 35 до 37 и над 37. Увеличава се и регионалното неравенство, което се вижда от дистанцията между София и Северозападна България.

Същото е и в Западна Европа. Оттук се появи феноменът Каталуния. Германия хвърли огромни средства в източните провинции, но дистанцията със западните части остава и големият победител в последните избори се оказа „Алтернатива за Германия“.
Растящото неравенство обяснява възхода на антисистемните сили. Оптимистични прогнози за „светлото бъдеще“ се провалят за голямо количество хора. Ако питате представители на средната класа на Запад дали вашите деца ще живеят ли по-добре от вас, голямата част от тях отговарят отрицателно.
По времето на социализма у нас 2-3 милиона селяни стават граждани, променят образователния си и професионален статус, получават жилище и т.н. Затова и гледат оптимистично в бъдещето. Сега тенденцията е обратната – от инженер, загубил работата си, става продавач на Женския пазар или тича немил-недраг по чужбина.
Няма как при това положение бъдещето да сплотява хората!

Епицентър