Професор Васил Проданов е единствения български интелектуалец днес у нас, който не само мисли свободно, но и публично изразява своите схващания и идеи.

Тази е и причината да разговарям с него за непостижимата у нас свобода, за постигнатата тотална несвобода, за миналото и настоящето...

- Питам Вас като човек, който дълги години е бил директор на Института по философски изследвания на БАН и завеждащ секция „Философия на историята”, кой работи днес върху философията на българската история?

-Тази секция, а и институтът не съществуват от 2010 г., когато в рамките на реформите в БАН, той бе слят с два други института – Института по социология и Центъра по наукознание и история на науката. Сега у нас няма звено, което да се занимава с философия на историята. Не съм сигурен даже дали се чете някъде такава дисциплина. Що става дума за философията на българската история, то аз самият продължавам да размишлявам по нея. На тази тема бе посветена една от последните ми книги “Теория на българския преход” (С., Захарий Стоянов, 2012), където се занимавам с особеностите на тази история от Освобождението насам, за да можем да се обясни всъщност станалото по времето на така нар. “преход” у нас. Там се опитвам да разглеждам тази история в контекста на закъснялото развитие на страната като периферия на европейския капитализъм. В друга моя книга от преди половин година – “Социология на философията” (С., Авангард “Прима”,, 2012) се опитвам да видя как се променя пък ролята на философията в българската история.

- Защо се случи така, че неолиберализмът ненавижда патриотизма, колкото и социализма?

- Патриотизмът и национализмът са в разрез с ключови характеристики на неолиберализма – рязкото намаляване на ролята на държавата в икономиката, дерегулация и стимулиране на глобалното движение на всички видове капитали. Национализмът винаги се е опирал на силната национална държава, за разлика от неолиберализма, който предпочита отслабването й и стимулирането на движението на всички фактори на производството на глобалната сцена. Затова и на повечето места в света, където доминира неолибералната вълна, имаме тенденции на ерозия на национални идентичности, разпад на държави, а паралелно се появи модата на мултикултурализма, който допълнително е предизвикателство за всеки патриотизъм и национализъм.

- Как ще обясните това чудо – неолиберализмът у нас порасте за няколко дена? Аз подозирам, че зад такова чудо винаги се крие нещо твърде прозаично – ставаме такива за каквото ни плащат, или ни е изгодно, или не съм прав?

Неолибералната мантра, че пазарът е решение на всички проблеми у нас дойде в контекста на две основни тенденции. Първата е тоталното отрицание на всичко направено от социализма преди това от възхождащите антикомунистически “демократични” сили и приемане наготово идеите на западните съветници по нашите политически партии и в екипите на правителствата, свързани с така нар. Вашингтонски консенсус, а именно че тоталната приватизация, либерализация, дерегулация, разрушаване на държавата ще решат проблемите. Паралелно с това от САЩ и отчасти от Западна Европа веднага бяха създадени нови пропагандно-идеологически апарати, финансирани със стотици милиони долари, във формата на така нар. тинк танкове, на обучение на кадри от партиите и държавния апарат, от медиите в духа на неолибералната доктрина. Всеки, който се опитваше да възрази, бе обругаван, че е “комунист”, връщащ ни към “провалил се модел”.

- Необяснимо е за мен как така неолибералните идеи у нас не срещат никаква системна и последователна критика... На тотална цензура ли се дължи тази липса?

- Три са основните причини. Първата е свързана с външната ни зависимост. България е страна с ограничен суверенитет след като влезе в ЕС и е контролирана за дреболии, а в ЕС доминират неолибералните рецепти за “стягане на колана”, за “фискална дисциплина”. Втората основна причина са мащабите на откритост на нашата икономика и разрушеност на предходните ресурси, при което и от ляво и от дясно се надяват да решат проблемите чрез един основен инструмент – привличане на инвестиции отвън, харесвайки се на глобалния капитал. Третата основна причина е, че чисто пропагандно нещата у нас са организирани така, че в медиите основните фигури, които могат да пробият с предимство, са неолиберални икономисти и политици. Не забравяйте, че основните медии у нас се държат от едрия капитал и той поставя съответните ограничения.

- Участвали сте в проект, озаглавен “Социалните конфликти в посткомунистическите страни в условия на глобализация” (2001-2003 г.). Но днес никой не пише и говори за социални конфликти у нас, сякаш живеем в рая... Кои са неразрешимите социални конфликти днес у нас?

- В епохата на силната национална държава и кейнсианска регулация на икономиката до началото на 70-те години на ХХ век държавата на Запад облагаше с високи подоходни данъци капиталистите и преразпределяше и това беше предпоставка за идеята за “класово сътрудничество”. Сега това вече не е възможно в по-голямата част на света в резултат на глобализацията и възможностите за движение на всички фактори на производството. При това положение се появява феноменът “1 % срещу 99%”. Този конфликт е все по-неразрешим в рамките на националната държава, което стимулира нарастването на неравенството. В САЩ и Западна Европа задържаха и задържат конфликта след 1989 г., изсмуквайки финансови потоци и човешки капитал от нас, от Източна Европа, от останалия свят. При нас при това положение той е два пъти неразрешим. От една страна, имаме неразрешимост на конфликта между нашенските капиталисти и останалата част от народа, проявяващ се чрез данъчната система и цял ред други способи за увеличаване на богатството им, включително и чрез корупция, контрабанда, сива икономика. От друга страна, имаме изсмукване на ресурси от страната, които отиват към страните от капиталистическия център.

- Прочетох следното Ваше твърдение: „Днес България е много по-зависима директно от ЕС и неговите институции, отколкото някога от СССР.” Това е безспорно така, но сегашната зависимост се определя като наш уж „цивилизационен избор”... Следователно, ние сме избрали да сме по-зависими? Подло, нали?

- До 1989 г. “цивилизационният избор” се свързваше със “светлото бъдеще” на “комунизма”. Още перестройката изтика това бъдеще встрани, а след това то бе сатанизирано от антикомунистическата вълна. Но тъй като новите политически сили се нуждаеха от обща цел, която да предложат като ново “светло бъдеще”, за да могат да обединят около себе си масите, то те приеха като такова “светло бъдеще” “Пътят към Европа”. Наивната и манипулативна формула беше, че като приемем техните институции и се прикачим към тях много скоро ще се осъществи консумативното блаженство на западната средна класа. Това, разбира се, не стана и сега наистина сме неизмеримо по-зависими. Първо, заради глобализацията и всякакви външни въздействия, които ни се стоварват след като разрушихме предходната силна държава. Второ, чрез отказа от голяма част от суверенитета с влизането в ЕС.

- Друго Ваше брилянтно твърдение гласи, че „днес имаме умножаване на границите. И ако границата е индикатор за несвобода, то значи, че днес сме по-несвободни от всякога.” Това е видно на всеки, комуто не е изгодно да лъже. Следователно, през последните две десетилетия, сме вървели към все по-голямо ограничаване на свободата си? Има ли още накъде да се свива свободата у нас?

- Да, свободата е понятието, с което в най-висока степен спекулираха нашите и чужди неолиберали и антикомунисти. Само че има множество различни понятия за свобода. В тяхната схема водещо място заеха две значения:

(1) свободата като максимална пазарна свобода и приватизация;

(2) свободата на движение през границите.

И първото и второто понятие бяха инструмент за тотален грабеж. Чрез първото понятие бе разграбена гигантската и принадлежаща на всички собственост. Чрез второто най-напред една немалка част от нашето производство бе убито от много по-мощните западни икономики, а през отворените граници започна да изтича национално богатство във формата на финансови потоци към офшорки и развитите западни страни, както и във формата на човешки капитал – на интелект и подготвени хора, които безплатно бяха присвоявани от САЩ и Западна Европа. Това е грабеж, който по размерите си е неизмеримо по-голям отколкото колониалния грабеж предишните векове. Така неолибералната свобода стана инструмент за хвърляне в мизерия на милиони хора, сриване на основни системи на нашия живот. След нейното прилагане голямата част от българите са неизмеримо по-несвободни отколкото при социализма. Защото освен неолибералното понятие за свобода има и алтернативно понятие за свобода – да си свободен да удовлетвориш основни потребности, да се изучиш и придобиеш квалификация, да реализираш вертикална мобилност, т.е. да промениш позитивно своя социален статус, да придобиеш способности да постигаш своите цели. Всичко това бе отнето на огромната част от българите. Вместо движение нагоре в социалната йерархия милиони се сринаха като статус в обществото, декласираха се, лумпенизираха се и днес в този смисъл са много по-несвободни отколкото при социализма. Опростачването, сриването на образованието, на здравеопазването означават, че днес огромната част от хората губят ключови възможности за свобода. Така прегръщайки неолибералните значения за свобода, реално днес ние живеем в едно все по-несвободно общество.
Има и още един момент – неравенството в свободата. Сравнете един наш олигарх, който има няколко стотин милиона евро и този, който проси по улиците или живее в кашон. Формално и двамата имат еднакви политически и юридически права и в този смисъл са еднакво свободни, но реално възможностите на единия са фантастични в сравнение с другия. Неравенството в свободата днес е по-голяма от всякога в историята и продължава да расте, защото е обвързано със собствеността и богатството.

- „Когато стана президент на България, първият указ, който издаде Желю Желев, беше за премахване на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено за голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове.” – това е Ваша констатация, която показва, че най-опасни са държавниците, които не умеят да прогнозират какво следва от всяко едно тяхно решение. Но това дали е управленска немощ или следване на нечии указания, които предвиждат именно такова развитие на нещата?

- Мисля, че при Желев това бяха наивни либерални илюзии, неспособност да разбере комплексността и сложността на проблемите. Какво искате - хора които преди това може би не са ръководели дори жените си, станаха политици и трябваше да вземат решения за свръхсложни системи в условия на криза. Наивност и глупост, съчетана със зложелателни или некомпетентни съвети. Това го имаме не само при Желев, а и при доста други от тези, които заемаха и заемат позиции на политически елит след 1989 г. Като цяло тенденцията бе рязко срутване на управленските компетентности на хората, които ни управляват. В една компания, за да заемеш висока позиция, трябва да имаш солидна биография и опит на различни равнища. У нас хора, които трудно самоконтролират себе си, не са управлявали никого ставаха и стават министри, шефове на агенции, заемат роли, при които отговарят за съдбата на хиляди, дори милиони. Вижте и при сегашните избори – основното е не дали можеш да управляваш една система, дали имаш опит за това, а дали си “ново лице”. “Новото лице” дори да бъде честно и почтено като му липсват знания и опит, ще носи със себе си бедствия. Всъщност чрез “новите лица” на гербаджиите дойдоха допълнително “калинките” и се срина компетентността в институциите. Имам опасения, че с тези избори този процес ще продължи.

- За жалост у нас след 1989 г. нямаше поне един следовник на Симеон Радев, който да разкаже за рушителите на съвременна България. (Всъщност, ако се бе появил, такава книга не би била издадена...). Преживяхме събития, които разтърсиха България, но така и нямаме даже опит за опис на случилото се. Например, мен ме стресна една такава Ваша мисъл – „От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага.
Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям, отколкото след 1944 г.” Не си давах сметка, признавам, за този страшен факт... Защо липса летопис на случилото се у нас през тези, най-страшни в цялата ни история, десетилетия?

- Започнаха да излизат публикации за прехода през последните години, не една и две. Бих отбелязал няколкото издания на книгата на двете университетски исторички И. Баева и Е. Калинова “Българските преходи”. Но липсва наистина цялостен летопис. Първо, защото няма кой да го финансира и подкрепи. Управляващите клики се опитват да прикрият разрушенията като продължават да надуват свирката за “страшния комунизъм”. Отвън финансират институти с подобна цел, за да отвлекат вниманието от мизерията на настоящето. Като цяло имаме интелектуално сриване на голяма маса от хора. Неслучайно продължава да работи мантрата, че сме щели да влезем в блаженството на “демокрацията”, но лошите “комунисти” и “ченгета” били виновни. В обществото доминират неолибералните пропагандни и идеологически апарати, а университетската интелигенция е смачкана и морално фалирала, тъй като немалка част от нея бе носител на утопията за “демокрацията” като най-висше състояние, към което вървим, зад която се скри налагането на клептократски капитализъм.

- Липсват и „портрети” на нашето време, например като този, който сте изваяли вкратце -„... България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време има много по-неефективна полиция, т.е. тя е много по-престъпна държава.” Днешна България става все по-непозната за нас, българите. Как да се започне описанието на нашето време, имате ли идеи? Има толкова теми – как бе убито образованието, как загина земеделието, как бе разрушена промишлеността, как бе ерозирана паметта... безчет теми...

- Да, има огромно количество теми, но както ви казах, една голяма част от тях са неофициално табу за финансиране и изследване. За тях изследователят няма да получи пари от европейските фондове, западни фондации, “Отворено общество” или Фонд “Научни изследвания” към МОН. Там има политически коректни теми. Университетските преподаватели тичат от университет на университет, за да четат лекции и такива изследвания за повечето от тях са лукс. Да не говорим за БАН, която е доведена съзнателно до кома и почти ликвидация, за да не може да реагира именно в тази посока. А и нашата интелигенция като общност, която генерира идеи и виждания е силно разбита, икономически декласирана, статусно маргинализирана и сега тепърва се събужда като от кома.

- Следя с дълбок интерес публичните Ви изяви и бях смаян, когато прочетох преди броени дни във Ваше интервю: „Хегемонията на десните идеологеми свърши” . Наивен ли сте?

- Не, не съм. Става дума за досега съществувалото тотално господство на тези идеи, изтикали, маргинализирали, превърнали в неприлично всяко алтернативно говорене. Сега имаме нарастваща чуваемост за повече различни гледни точки, за алтернативни визии. Това се видя дори от лозунгите и исканията на протестите. До преди няколко години изглеждаше невероятно някой да спечели гласове с лозунги за национализация, одържавяване, с атаки срещу олигархията. Днес с това се печелят гласове. Неслучайно “Атака” изведнъж вдигна процентите – там най-активно подеха на въоръжение такива леви лозунги и измъкнаха избиратели от БСП, която изведнъж почна да се отдалечава отново в процентите си от ГЕРБ. В самата БСП довчера пренебрегнатото “ляво крило” на Янаки Стоилов беше официализирано и стана част от партийния истеблишмънт. Сред младото поколение имаме никнещи различни клубове и организации, които са ляво ориентирани, извън съществуващите партии. Загуби ореола си на наш учител даже Европа и днес дори либерални икономисти като Емил Хърсев я ругаят. До преди четири-пет години тя беше като икона.
Ако погледнем в световен план, ще видим, че в глобалната идейна панорама също има промени, имаме раздвижване. Протестите и в най-развитите страни се превърнаха във всекидневие и то с лозунги срещу олигархията и неравенството. Дори такъв идеолог на либералната демокрация, обявил “края на историята”, като Франсис Фукуяма, излезе с интервю в “Шпигел” със заглавие “Къде е левицата да вдигне въстание?” И обяви и двете партии в САЩ като служещи на олигархията. А този човек беше като папата на неолибералния капитализъм. Той го обяви за най-доброто сътворено досега в историята. И сега говори друго. Все едно папата да излезе и да каже, че няма бог. По време на кризата рязко нарасна чуваемостта за това, което говорят големи икономисти, които са социално или по-ляво ориентирани като Пол Кругман и Джозеф Сиглиц. Говори се за криза на неокласическия икономикс и ренесанс на политическата икономия. Все повече започва да се отчита, особено в условията на криза, че там където имаме силни държави, които регулират процесите, имаме и по-успешно развитие. Неслучайно във възход е БРИКС.

- От една утопия – комунистическата, ние, българите бяхме натикани в друга – неолибералната. Е, втората бе по-кратка, ако приемем, че вече е мъртва, или както определяте състоянието й като „колапс”. Ако е така, то след като погребем мъртвеца, накъде?

- Не може да се даде окончателен отговор в този момент. Конкурират се множество различни визии. Това, което мога да кажа категорично е, че имаме нова геополитическа конфигурация на отслабване на американската хегемония. Това ще усложни света край нас, тъй като ще умножи силите и факторите, влияещи отвън допълнително. Неслучайно никога преди, както през последните години, не е имало толкова много апокалиптични визии за перспективите на глобалната икономика, САЩ, ЕС, за почти всичко. Имаме висока степен на неопределеност и нарастващо разнообразие във визиите какво ще бъде и накъде ще вървим. През следващите години нещата ще се избистрят.

- Неверието в партиите бе ясно изразено на скорошните народни вълнения. Положение, което сме преживели през миналия век, но тогава имаше армия, имаше Кимон Георгиев, имаше Борис ІІІ и те отмениха тогавашната нелепа демокрация, а сега – нито армия, нито Кимон, от Симеон се отвратихме...Е?

- Няма как да избягаме от сегашната многопартийна система в степента, в която зависим от външни фактори. Но същевременно следва да се има предвид, че и в резултат на дигитализацията имаме една тенденция, която вече е описана в политическата теория, на пораждането на множество нови форми на демокрация, характеризирани като партиципаторна, делиберативна, колаборативна и т.н. Това тепърва ще се разгръща с развитието на новите технологии.

- Защо се случи това, което блестящо описвате - „В страната бе вкаран един капитализъм, в сравнение с който този до 1944 г. е патриотично-идиличен в опита да съхрани и развие българската икономика. Сегашният изсмука ресурси към офшорки, чужди компании, унищожи всички високотехнологични производства и наложи позиция на страната на мизерстваща периферия, която отчаяно се опитва да оцелява чрез трудоемки производства с ниска добавена стойност и мизерно заплащане, довели до нейната периферизация, както това стана ясно в редица отношения и за други страни от Южна Европа.” Планирано ли бе това развитие или ние си го създадохме?

- Не бих казал, че беше планирано у нас от някого. В много отношение то бе непреднамерен резултат от неолиберални идеологеми и политики и от разрушаването на държавните институции, от рязкото отслабване на държавата, нейната ефективност, от сриването на компетентността на нашите елити. Сходни процеси протичат в цяла Южна Европа и в бившите социалистически страни, макар и с различни темпове и мащаби, в зависимост и от това доколко имат някакви вътрешни природни ресурси или са запазили относително по-силни институции. Иначе кризата след 2008 г. навсякъде в Европа засили процесите на разделяне на център и периферия, на печеливши и губещи от европейската интеграция, независимо то лозунгите за “солидарност”.

Все по-често си мисля, че липсата на анализ на българския модел на социализма ни попречи да реализираме смислен модел на капитализма. Прав ли съм в тези ми съмнения?

Разбирането на нашия модел до 1989 г. беше неотделимо от разбирането на съветския модел и делегитимацията на този модел по време на перестройката се превърна в делегитимация и на нашия модел. Перестроечната идеологическа вълна ни завлече и нас и не остави ниша за друго разбиране. Това съвпадна с неолибералната глобализация и кризисните процеси и в западноевропейските версии на социалдемокрация и социализъм. У нас просто бяха пренесени перестроечните идеологеми, а след това тоталното отрицание, сатанизация на времето на социализма. Той не беше и не е оценен адекватно досега дори в документите на бившата комунистическа партия. Огромни средства отвън се изляха за изследвания, които да представят манипулирано този модел. Моята собствена теза е, че съществуват различни форми на социализъм и в отделните части на световната система, които да са печеливши и ефективни в различни периоди. Българският социализъм е специфична форма за ускорена модернизация на силно изостанали общества, даващ възможност за две – три десетилетия да се постигнат модернизационни задачи, които другаде са постигани за няколко столетия. Смятам, че в тази концептуална схема можем да разберем адекватно миналото.

-Защо липсва обективна история на социализма у нас? Май бяхме принудени да се откажем от половин век българска история?

- Няма как да има обективна история в изминатия четвърт век на жестока идеологическа и политическа борба, на битки между политическите сили чрез различни виждания за историята. Вижте дори на досегашните избори – Борисов извади от сандъка плашилото на “комунизма” като инструмент да привлече избиратели. Когато историята се превръща в плашило, трудно можеш да напишеш нещо обективно. А и то не се вписва във вижданията на “новите големи братя”, които задават финансиранията чрез фондации и фондове у нас.
Неолибералите у нас си създадоха медиен обръч и не допускат да се появи и най-малкия намек за несъгласие, няма и помен от диалог, думата „плурализъм” сякаш е забранена. Толкова обезсилен ли е българинът, че не успява даже и да създаде своя медия?

Рязкото олигархизиране на обществата днес води до съответните следствия и в областта на традиционните медии. Както е известно, който владее средствата за производство, владее и средствата за генериране и разпространение на информация и идеология. Но във възход са дигиталните медии. Там по-трудно могат да се налагат виждания, да се цензурира информация. Това, между другото, е един от важните фактори за моето заключение, че неолибералната хегемония не може да бъде така едностранна както беше допреди четири-пет години.

Следите ли съвременната българска литература? Предполагам, не си въобразявате, че разрухата, която владее всяко едно кътче на обществения ни живот е подминала литературата?
Нямам време сериозно да я следя, но като цяло тя е подчинена на един процес, който у нас се разгърна взривно, а той е на тоталната маркетизация и комодификация на всички форми на културата, изчезване на идеята, че културата възпитава за сметка на възприятието й единствено като развлечение, шоу, скандал, което се купува. Това като цяло срива високото изкуство. Освен това рязкото обедняване на хората, паралелно с увеличаване на цената на културните продукти, включително и на книгите, дистанцираха хората от културата. Това е един от факторите, обясняващ общата тенденция на чалгизация и опростачване на обществото.

- Как живеете?

- Като човек, който смята, че това, което идва следващия четвърт век, ще бъде много по-различно от това, което вече преживяхме. Стремя се да следя какво става в световните интелектуални центрове, как се осмисля този процес, за да допринеса за неговото разбиране у нас. И си мисля, че всеки сериозен представител на нашата интелигенция трябва да изпитва вина, не само ако е допринасял и допринася за деструктивните идеологеми, които сринаха нашето общество, но и ако не е бил достатъчно активен, не се е борил достатъчно срещу тях.

- Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Не бих казал, че нещо не ми харесва.

Интервю на Стоян ВЪЛЕВ за www.knigi-news.com