/Поглед.инфо/

I “Дъждът заваля неочаквано, сякаш някой катурна стомната му в тъмното. Отначало листата прошумяха, после се чу плясък на боси крака и накрая цялата къща проговори. Де що имаше куха керемида, откачена тенекия или празно менче, тънките струйки започнаха своята приказка. Керемидката отекна като тарамбука, тенекията запреде като морз, а менчето забълбука като чучур. Малко по-късно се обадиха и олуците, чиято вода скочи върху плочника, а стрехите запяха хорово като навързани чанове. Така постепенно цялата къща се превърна в музика, събудена от небесните капки, чийто хлад й отнемаше дневния огън...

Пишещата машинка спря, колкото да си отдъхне в едно многоточие. Старата машинка! Пръстите му изтръгваха от нея страховит грохот и глух тътен; клавишите удряха като картеч или падаха рязко, като гилотина; звънтяха с глас на звънлива тръба или насмешливо, с глас на присмехулник; политаха дръзко към сърцето на бурята като албатрос или рухваха тежко като кръст, понесен към Голгота ...

Понякога, както сега, клавишите стъпваха притихнали по белия лист - за да не стреснат боязливата Луна, оставила своите златни пантофки до прозореца на Павлето; да не смутят плътния глас на Жана, който озаряваше нотите на Равел с мека светлина; да не заглушат многогласата приказка на дъжда...

Облегна се назад много бавно, пронизван от мълниите на болката. Болката! Разкъсваше го мускул по мускул, раздробяваше го кост по кост и с жестокостта на хищник опитваше да изтръгне волята му, докато изпиваше живота му. И, което беше най-непоносимо - правеше го да се чувства безпомощен.

Но това не беше онази безпомощност на детето Давид, изправено пред тлъстата мутра на Голиат Разбогателия; нито на младия Давид, обстрелващ с думи чугунената глава на Голиат Властника; нито на побелелия Давид, зашлевен през душата от надменния кикот на Голиат Парвенюто - все същата нагла овластена тлъста мутра с чугунен мозък.

Не беше и онази безпомощност, разтресла в детски плач цялата му мъжка същност, когато проумя, че от неговата скъпа Жана е останал само смуглият й глас, дълбок и дъхав.

Това беше безпомощността на един смъртно ранен албатрос. И не заради патериците, облегнати на ръба на масата като жесток шарж на спомена за полет.

II.

Албатросът!

Неговата стихия са бурите, които предчувства, които предизвиква и от които взима своята мощ. Неговата страст са мълниите, които привлича, над които се надсмива и които укротява. Неговото вдъхновение изригва от грозния рев на вълните, над които лети недостигнат, разперил огромни, величествени, неописуеми криле.

Той е повелителят на ураганите, властелинът на океаните, владетелят на дълбоките далечни небеса.

Неговият живот има смисъл само в безразсъдния полет сред връхлитащия ад. Неговото сърце ликува само в сърцето на стихията. Неговата душа се къпе в ослепителните мечове на светкавиците и отдъхва над усмиреното море.

Той е неземният лоцман, който съпровожда корабите и бди над моряците. Той им сочи спасителния път през грохота, превежда ги през щорма на смъртта, за да ги изведе - по-храбри и по-мъдри - към слънцето, в спокойни и живи води. С могъщите си криле възпира цялото полудяло небе, удържа зъбите на вихъра и утробния бяс на бездните - горчиви и зли. За да не се сгромолясат с дивата си жестокост върху мечти и мачти, да не разкъсат с мрачната си настървеност платна и плът, да не изпотрошат съдби и кости, да не погубят надежди и спомени.

В това той не вижда нищо необикновено. Защото такова е неговото призвание, такава е неговата същност. И длъжност. Той знае какво прави. И защо.

Понякога спасените го смъкват на палубата - ранен, изтощен, опален от битката. Смъкват го. Долу. „Долу!” При тях. За да го възнаградят с присмех и унижение, да се позабавляват с неговата несръчна и непохватна походка, да го имитират как тътри и влачи исполински криле, как те, увиснали печално, го препъват като патерици. Защото “сред воя на тълпите, огромните криле му пречат да върви”.

Накрая, преситени от собствения си вой и кикот, най-благодарните, изтръгнатите от мъртвото вълнение, спасените от позор и гибел, го убиват. В гузна тишина, с облекчение и досада. И с чувство за изпълнен дълг. Да убиеш албатрос е смъртен грях и смъртно предзнаменование.

Тълпите не четат Бодлер, не са и чували за Коулридж.

III.

“Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ. Аз съм просто ремсист. Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение”.

Тези думи паднаха в залата на “Позитано” като на празно място. Залата, която до оня до ден го разпъваше, сега мълчеше в равнодушно отегчение. За нея тези думи не означаваха нищо. Вече. Отдавна. Всякога. Никой не го спря, не го упрекна, не му благодари. Бяха решили да хвърлят и него, и “Дума” на кучетата. И мълчаха.

IV.

10 години той живя между два крясъка: “Продев се продаде!” и “Продев е предател!”. Сините го обявиха за продажник, защото не продаде идеите си, червените го нарочиха за предател, защото не предаде перото си. А вестникарските куртизанки на всяка власт не проумяха, че роденият да лети не може да пълзи.

Това е вярно, но не е всичко. Особено във времето на откровения донос, на грижовната клевета и парфюмираната помия. На ужаса пред талантливия и органичната непоносимост към свободния.

Сблъскаха се два “възгледа”. Според единия вестникът е орган, журналистът - обслужващ персонал, журналистиката - слугиня. Според другия вестникът е стока, журналистът - сутеньор на думите, журналистиката - проститутка. Различни като жизненост, двата "възгледа" са абсолютно еднакви: в своята професионална и гражданска несъстоятелност; в свята зависимост от интересите на партийни и бизнесмутри (обикновено - едни и същи); в своята агресивност. И в това, че нямат нищо общо нито с Продев, нито с “Дума”. Продев и “Дума” не просто пречеха на двата “възгледа”. Те ги опровергаваха.

Затова наричаха идеите му “дебилски”, мислите му – “касапски” (Валери Найденов, “24 часа”, 1992), а него: “тенеке-сурат” и автор на “калташки доноси” (Петьо Блъсков, “168 часа”, 1993); “интелектуално нищожество”, “Кириак Стефчо”, “соцсноб”, “кокетирал със съпротивителност”, “написал няколко пършиви книжки” (Енчо Мутафов, “Демокрация”, 1993); “самовлюбен и деградирал Нарцис”, “себичен и арогантен”, с “кастилско високомерие” и “маниакално самочувствие”, “смятащ се за национален оракул и партиен Христос”, “отдал “Дума” на Антихриста в разгромната битка срещу БСП” (знайни и незнайни позитански аноними и псевдоними, “Зора”, 1995-1998).

Вчисляваха го при “чираците, упражняващи се в политически есеизъм”, при “най-яростните реакционни и реваншистки противници на БСП”, при “свикналите да виреят зад нечий широк гръб и да се показват оттам само да се изплюят” (орионецът Михаил Данов до ВС на БСП, 1996); разкриваха “дребнавата отмъстителност на Продев”, който “в продължение на години бе експлоатирал партийния вестник, за да си вае фалшивия образ на някакъв патриарх” (Жан Виденов); разнищваха “Породата Продев”: “Продев не е журналист. Никога не е бил. Публицистиката е само привидност на бутафорното боравене със слога. Присвоил си е правото на моралния глас на партията. От Продев е останало само едно перо, подгизнало от егоизъм, което той размаха и очевидно ще размахва още по-ожесточено срещу партията, чийто галеник е бил в продължение на десетилетия. Продев е доносничил и предавал на ДС дисиденти, за да седне на закуската при Митеран и оттам да скочи в политиката след Десети” (Юрий Асланов, “168 часа”, 1995)...

Еднакво бесни, едните наричаха “Дума” “Чума”, “хартиен труп” и “органа на Продев”, другите – “цирей върху здравото тяло партията”, “дисидентска камбана” и “вредна трибуна”.

Войната срещу Продев и “Дума” беше война на позата срещу позицията, на парите срещу принципите, на интересите срещу идеите, на интригите срещу истината, на доносите срещу фактите, на клюката срещу камбаната, на клеветата срещу справедливостта, на лозунгите срещу съмненията, на прислугата срещу трибуната, на сутеньорите срещу свободата, на фаворитките срещу личността, на примадоните срещу обществото, на поданиците срещу гражданите, на фарисеите срещу човека, на търговците срещу храма, на сводниците срещу словото, на официозите срещу вестника.

Интересите са вечни, идеите са безсмъртни. Сблъсъкът между тях е драматичен. Видял как интересите побеждават, а идеите гният, Стефан спасяваше идеала. Само заглавията на неговите книги – “Носене на кръста” и “Сваляне от кръста”, предизвикваха бяс. Защото след пътя към Голгота е Разпятието, а след свалянето от кръста - Възкресението.

V.

Докато пишещата машинка си отдъхваше, той се заслуша някак напрегнато и недоверчиво. И чу как дъждът вали, пее и говори вътре в него. Дъждът отне огъня на болката; изми сълзите на разплакания храбър Давид; сгря премръзналия от глад Гаврош - онова врабче, родено в сивия каменен град; просветли изпитото лице на момчето с пушката и с червената лента на ръкава, което още не знаеше, че и Революцията има своя Библия и Каин ще убие Авел; събуди огнения дракон в локомотива на баща му; среса гривата на неговия кон Герой; счупи катинара, заключил ореховия иконостас, пред който момчето стоеше с учудени очи на ангел; излекува раните на Франсоа Вийон, поет и скитник; полира пътя на Гракх Бабьоф към гилотината и върна перото в безжизнената ръка на Марат, сякаш бе самият Жан-Луи Давид... Магьосникът-дъжд...

Отсреща, изпод натежали от дъжда вежди, го гледаше зеленият исполин, наричан Тъпана, където се изкатерваше всеки път, когато го обземаше желанието да пипне небето; където стъпките му заобикаляха гущерчета и орлови кости; където въздухът имаше вкус на препечена мащерка и див шибой, на цветен прашец и сдъвкан хлорофил.

Където се чувстваше свободен. И откъдето искаше да си тръгне свободен. Затова дойде тук, в планината. За да пипне небето. Не за да скрие патериците от съжалителните погледи. А защото си беше избрал своя космодрум.

VI.

...При такъв ненадеен дъжд всичко наоколо се промени. Дворът като че ли стана по-широк, стоборът - по-крехък, а по клоните на дърветата заблещукаха стъклени гранулки. Дори близката гора стана по-близка, разплела шумата си като коса, жадна за падащата влага. Но и тук, както и при къщата, скоропоговорката на дъжда пълни ухото с всевъзможни шумове. Тя ту гълчи като ручей, прескачайки камъни и плочи, ту ручи като гайда в някой празен дънер, ту се заплита в гнили коренища и съска задавено, ту повлича гаванка и кънти като хлопка...

Пишещата машинка спря. За едно дълго многоточие.

VII.

В своя безкраен живот Тъпана е виждал какво ли не. Даже Господ понякога сяда на неговото рамо - да си почине, пък и да се полюбува на творението си. Тъй че нищо не е в състояние да учуди Тъпана. До оня ден, в който пишещата машинка спря. Тогава каменният великан, изстъпен насред Балкана, видя за първи път непозната птица - величествена, исполинска, импозантна. Като летяща катедрала. Албатросът - защото това беше той - се спусна леко, погали върха по мъхестата буза и отлетя...

----------

Б.а. – Текстът в курсив са последните думи, които Стефан Продев написа на своята стара машинка в село Енчевци, в подножието на Тъпана. Беше 4 септември 2001 г.

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели