Говорителят на сирийското Министерство на външните работи Джихад Макдаси заяви, че „битката за премахването на държавността в Сирия приключи една година след започването на протестното движение.” Според него сега е започвал етапът на стабилизация и възстановяване.
В същото време на 1 април в Истанбул се провежда втората среща за „арабската пролет” в Сирия под наименованието „Приятели на Сирия. В нейната работа ще участват 71 страни, в това число и сирийския Национален преходен съвет (ПНС). Прави впечатление завидната международна представителност. Заедно с това коментаторите отбелязват факта, че организаторите са изпратили покана и на Ватикана, но Светият престол не е отговорил официално. Чрез това поведение се обяснява и една от изненадите във Вашингтон относно потенциала за съпротива на режима в Дамаск. Според американски медии очевидно все още християнската общност в Сирия остава по-близко до режима, отколкото до бунтовниците от ПНС. През изтеклата седмица вестник „Шарк ал аусат” детайлно описваше взаимните нападения и отвличания между младежи-сунити и младежи-християни в областта Уади Насара, западно от град Хомс.
Неслучайно от 8 август 2011 г., след избухването на протестните демонстрации в страната, президентът Башар Асад назначи за министър на отбраната генерал Дауд Раджиха, който е източноправославен християнин. Той е първият християнин, на когото е поверено командването на сирийската армия. Заедно с още 12 министри той е включен в списъка от лица, към които се прилагат санкции на ООН, ЕС и Арабската лига. Раджиха се сочи като един от основните виновници за бруталното потушаване на демонстрациите.
След изказването на руския външен министър Сергей Лавров, че „определени страни в региона искат след отстраняването на Асад да създадат сунитски режим в Сирия” Мюсюлманските братя (МБ) излязоха с нова харта. В нея синтезирано това движение представя своите виждания за периода на управление на Сирия след Башар Асар. В документа е записано, че МБ се стремят към създаването на „съвременна гражданска държава, основаваща се на гражданска конституция, черпеща своята сила от волята на сирийския народ…. В страната всички религиозни, етнически и идеологически групи, както и политическите групи и партии се бъдат обвързани в здрава национална връзка.” Текстът звучи изключително привлекателно и коментатори заявяват, че по нищо не се различава от програмните документи на вече управляващите в Египет техни съидейници. Идеята на сирийските ислямисти, които според редица коментатори са и най-влиятелната компонента в ПНС, е да успокоят малцинствата за бъдещото развитие на държавата. В същото време единствено Сиро-яковитската православна църква в Сирия реагира на текста, заявявайки, че не е важно какво пише, а как заявените цели ще бъдат реализирани.
На фона на тези изключително динамични събития в телевизионно интервю, разпространено от Анадолската агенция, турският външен министър Ахмед Давудоглу заяви категоричната позиция на своята държава: „Намесата в сирийския проблем по отношение на Турция е задължение, а не избор. Ако не се намесим в точното време, то тогава събитията ще имат отрицателен ефект върху нашето бъдеще.” Ръководителят на турската дипломация говори за политико-дипломатическа намеса пред тази медия. Заедно с това преди два месеца именно той се опита да убеди американската страна в ефективността на турския план за свалянето на сирийския президент. В него се открояваха ясно и военни елементи, чрез създаването на „буферна зона”, „хуманитарни коридори” и реална „зона, забранена за полети” върху разбунтувалите сунитски бастиони, като Хомс, Хама, Едлиб и околните по-малки селища, както и евентуално (с участието на Саудитска Арабия) върху южния град Дераа. Става въпрос за почти една четвърт от територията на Сирия. На този етап Вашингтон се въздържа от подобна намеса и деликатно отклонява турската оферта. Може би именно този план стана причината по време на срещата с пратеника на ООН и Арабската лига Кофи Анан Башар Асад да спомене поименно единствено Турция, като потенциална мишена за сирийските ракети.
Не е ясна и причината, заради която Вашингтон не включи Анкара сред 11-те страни, на които беше предоставен гратисен период от 180 допълнителни дни за неприлагането на нефтеното ембарго срещи Иран. Със сигурност обаче това е основният фактор, поради който на 29 март 2012 г., денят в който страната подписа договор за преференциална търговия с Иран, Турция се оказа с най-високите цени на бензина в света.

www.orientbg.info