"В страните, където има продължителни периоди на войни и кризи, там общо взето се създават хора, които имат търпимост към насилието, които генерират насилие и това е един феномен, който е слабо изследван. Особено тогава, когато тези хора са бежанци и дойдат в Европа, вече когато трябва да имат други нрави, други обичаи, друг респект към закона, начин на възприемане на държавните институции. От една реалност, от една действителност, която се базира върху насилие, те трябва да се адаптират към една реалност, която е базирана на респект към реда, респект към държавните институции. Това е по-голямата, по-трудната част от аклиматизацията, адаптацията на тези хора към европейските реалности", коментира арабистът проф. Владимир Чуков.
Кои са основните разлики между българите и сирийските бежанци?
Разликите са твърде много. Много е широк диапазонът на различия между нашето общество - българското общество, и между хората, които бягат от войната в Сирия. В крайна сметка става въпрос за две културологични общности. Две общности, които имат различни ценностни системи. Това мога да го кажа с голяма сигурност, тъй като съм възпитаник на Дамаския университет и съм живял в Сирия пет години. Между нашето общество, образование, ценностна система, поглед към бъдещето на страната, основното ежедневно поведение и поведението на хората, които са в Сирия, въобще в Близкия изток, има огромни разлики.
Самото образование, самото възпитание в обществото, ценностната система, издигане на семейството, много силните семейно-родови връзки, всичко това създава много специфична йерархия и инстинктивно поведение в рамките на сирийското-арабско общество. Нещо, което в България много отдава не се наблюдава. При нас много силно влияние са оказали елементите на модернизма, европеизма и всичко това много силно е родило онова аграрно общество в България, което е било характерно може би за България и българския народ по време на турското робство.
Това са два типа общества, по различен начин структурирани, и оттам естествено вече, всичко това се отразява в съответните възпитателни системи, конюнктивни апарати, ценностни системи. Съвсем нормално е тогава, когато има тези компактни, големи общности от тези две общества, когато се сблъскат, естествено тогава се чувства тази огромно разминаване на ценностните системи.
Съвсем логично е да има елементи на неудовлетворение както от едната страна, така и от другата страна, но определено трябва да кажем, че в по-тежката ситуация са онези, които са бежанци, онези, които търсят подслон, онези, които трябва да се климатизират. Част от бежанците усещат, че няма сили за подобен тип климатизация, и напускат.
Някои се връщат в Турция, някои пък заминават за арабските страни, тъй като там елиминират езиковата бариера и респективно там не се изисква това пренастройване към едно европейско общество, каквото е българското.
Кои от навиците на сирийските бежанци според вас са най-нетипични от наша гледна точка?
Много са. Ако щете дори биологичният часовник. Прави впечатление, че бежанците през деня общо взето са твърде неактивни, а привечер, нощно време са относително активни. Това е благодарение на климата.
Като студент в Сирия видях, че летните месеци официалните институции работят от 10.00 сутринта до 2.00 часа през нощта. Това подсказва, че просто климатът кара тези хора да будуват през нощта, а да спят през деня. Нещо, което част от тях трансформират като привички, като навици, включително и в България.
Също така много силните родови връзки. Те са изключително сплотени помежду си в семейството - съпруга, особено деца. Нещо, което не е характерно за България.
Има разминавания в хигиенните навици, тук не искам да навлизам в някои елементи.
Разликата е в начина на организиране на живота. В тези държави все още има населени места, в които няма единна регистрационна система. Много трудно човек открива адрес на някой друг, тоест при нас всичко е подредено, всичко е много добре организирано. Всеки един човек върви със своето ЕГН, докато дори в някои от арабските страни все още такъв тип ЕГН не съществува.
Това е понятието за държавността, понятието към начина на прилагането на закона. Да погледнем какво се случи с нападнатото момиче в София.
Всъщност извършителят най-вероятно е алжирец, там нещата са дори по-тежки - в алжирското общество. Едно общество, в което повече от 20 години бушува гражданска война. Тоест това е този постоянен сблъсък между държавата и между онези слоеве от населението, които бяха на радикалния ислям, онези, които не се подчиняваха на държавата и продължават да не се подчиняват на държавата, родиха много голям криминален контингент, част от който отиде в Западна Европа.
Това, което се разбра, че част от тези бежанци, които се представят за сирийци, са от Северна Африка, особено алжирците. Тези хора са били, да речем, с по няколко дела - в Испания, във Франция, в Италия. Прогонени са оттам и респективно тук се представят за сирийци. Това, което се видя, че те просто са създадени от тази обстановка на постоянния сблъсък като криминално проявени.
Те са цяло общество, което постоянно е в сблъсък.
Това, което мен лично много ме тревожи, е продължаващата война в Сирия. Там, където има постоянен конфликт, там където има постоянно падане на бомби, там където има постоянно насилие, един от другите примери е Палестинско-израелският конфликт.
Там общо взето се създават хора, които имат търпимост към насилието, които генерират насилие, и това е един феномен, който е слабо изследван. Особено тогава, когато тези хора са бежанци и дойдат в Европа, когато трябва да имат други нрави, други обичаи, друг респект към закона, начин на възприемане на държавните институции. От една реалност, от една действителност, която се базира върху насилие, те трябва да се адаптират към една реалност, която е базирана на респект към реда, респект към държавните институции. Това е по-голямата, по-трудната част от аклиматизацията, адаптацията на тези хора към европейските реалности. Наред, естествено с изучаването на нравите, обичаите, традициите, културата на местното общество и най-вече езика.
В сирийските градове например понятието канализация много често е невиждано.
Когато падне дъжд в Дамаск, се получават огромни локви, понеже няма канализация. Това е пак от урбанизацията на тези градове, от начина на строежа на къщи на тези хора.
Това е цялостна култура, това е култура да строиш градове, начин да правиш канализации, да правиш дренажи. Оттам съответно се придобиват съответните навици.
Едно е тоалетната да бъде в апартамента ти, респективно да имаш много лесен достъп до санитарен възел. Съвсем друго е този санитарен възел да бъде в двора, а съвсем друго е, когато този санитарен възел не съществува.
Трябва да възприемем, че част от тези хора не могат да имат тези хигиенни навици, защото не са имали онези условия на живот, които при нас в България всеки българин има. Става въпрос за друга координация и друга цивилизационна система.
Темата, че сирийските бежанци спят на земята, но не и на леглата в бежанските центрове, нашумя напоследък. Стана ясно, че това е част от начина им на живот. Запознат ли сте с тази специфика?
В Сирия, в Близкия изток има много силен социален марж. Има изключително богати хора, които живеят в лукс. За тях да живеят по начин, който е свръхравнището на средния българин, е съвсем нормално. Тези хора обаче напуснаха много отдавна Сирия. Те отидоха в богати западноевропейски страни.
Сирийските бежанци, които идват в България, са по-скоро средна ръка и ниска ръка хора. Те имат относително по-нисък жизнен стандарт. По-бедните хора нямат онези условия на живот на ежедневни удобства, нямат собствени легла, нямат тези битови условия, които за нас в България се считат за елементарни.
Тези хора идват от различни социални слоеве, особено нискостатусните са с нрави, обичаи и традиции, които са много далече от българските. На тях ще им трябва много време и труд, докато се аклиматизират.
През последните години властта в Сирия положи големи усилия за вкарването на всички деца в училище. Това се случи едва преди няколко години, тоест все още има слоеве в Близкия изток и включително в Сирия, където децата не само че не всички не отиват в училище, но и не завършват.
Похвално е, че Държавната агенция за бежанците, българските власти, институции полагат много усилия децата на бежанци в България да стартират или рестартират процесите на обучение.
Над 2000 училища в Сирия от 30-те месеца, откогато тече революцията, са разрушени и образователната мрежа е парализирана. Много е важно децата на онези семейства бежанци, които искат да останат в България, да започнат много активно обучение, да започнат изучаване на всички необходими предмети. Това е важно, за да могат децата да започнат реални стъпки към реализацията си в българското общество.
Вече има записани деца на бежанци в столичните училища, но ще успят ли те да се интегрират, имайки предвид езиковата бариера?
В България има методики, които са познати от десетилетия. Преди за чуждестранните студенти имаше ИЧС, където те задължително минаваха първата си година в изучаване на български език, преди да продължат образованието си. Столична община и като цяло българските власти трябва да предложат режим или система за изучаване на български език, адаптиран към деца на бежанци.
Най-важното е да има желание от страна на тези хора да дадат децата си да учат български език. Трябва да се направят адаптивни програми и България има достатъчно експертен опит в това отношение. Необходими са доброволци, които знаят арабски и могат да контактуват с бежанците.
Намериха се и доста доброволци сред самата сирийката общност, която е в България.
Това са хора, които живеят тук много от отдавна и са някъде около 1000 души. Част от тях са женени за българки, има много деца от смесен брак, които говорят арабски и български. Така че при едно добро желание от страна на сирийската общност биха могли да се намерят съответните методи за постепенната интеграция на сирийските бежанци.
Как си обяснявате факта, че част от сирийските бежанци изхвърлят даренията от дрехи втора употреба?
Тук става въпрос за различен начин на тълкуване на помощта. Това, което искат хората, които бягат от войната - искат статут. Те искат по-скоро да имат възможността да се интегрират в обществото, да си намерят работа, да се устроят. Това нещо не може да стане без признаване на съответния статут от българската държава.
Тяхната теза е, че те са прогонени от режима, но имат самочувствието, че сами могат да се оправят в обществото. Бежанците не искат да живеят от подаяния и възприемаха дрехите, които им бяха дадени, като доказателство, че са много силно маргинализирана част от обществото.
Те дойдоха с гордо вдигната глава, като хора, победили режима.
Има сблъсък между представите за помощ, бежанците искат помощ да си намерят работа. Имаше и смехотворни елементи, защото някои от бежанците искаха българската държава да им даде възможност да теглят кредити.
Те не искат стари дрехи, а да влязат с летящ старт в българското общество. Искат кредити, искат да станат търговци, бизнесмени, тоест виждат се като потенциална част от българското общество.
Тези стари дрехи бежанците ги възприеха малко като обида към тях. Между тях има учителки, които имаха добро намерение да започнат да преподават в България, имаше бизнесмени, научни работници, фермер, който желае да започне да обработва ниви у нас.
Тоест това са горделиви хора, онази част, която иска да остане в България. Тези, които искат да останат в България, си дават много ясна сметка, че са отишли на чуждо място, в държава с непозната за тях ценностна система и чужд език. Усилията, които бежанците трябва да положат в България, са много по-големи, отколкото усилията, които биха положили в Западна Европа, защото част от тях знаят езици или имат роднини там.
Тези, които остават в България, си дават сметката, че техният път е по-дълъг и по-труден и те са се самооценили. Тяхната оценка почива по-скоро на едни представи от Сирия. Много често бежанецът счита себе си за велик човек, който трябва да стартира от нещо, което има за даденост, като биография, способности и нещо, което приемащото общество трудно му го признава.
Никъде по света бежанците не са започнали от някъде, освен ако нямат чувствително добър финансов ресурс. Тези хора трябва да разберат, че оставайки в България, трябва да спазват законите, трябва да се впишат в традициите, обичаите на България. Трябва да научат историята, езика.
Това е много дълъг път и някои от тях според мен ще получат много силно разочарование. Но това е рестарт в живота и онези, които искат да останат в България, трябва много ясно да си дадат сметка, че трябва да започнат втори живот в коренно различна среда и много бързо илюзиите им трябва да приключат.