/Поглед.инфо/ В Сирия става нещо – в хубавия смисъл на думата. За пръв от началото на вече 6-годишния кръвопролитен конфликт, в който са замесени 32 държави, сирийската картина не е само мрачна, не е само отчайваща и безнадеждна. За пръв път в част от тази картина вече преобладават светлите тонове.

Кои са те? Всичко започна от 4 май в казахстанската столица Астана, където на поредната си среща Русия, Иран и Турция подписаха меморандум за деескалация на конфликта. По принцип Астанския преговорен процес започна като поддържаща роля на Женевския процес, който бе основният формат в политическите усилия за регулиране на сирийския конфликт. Но постепенно местата се размениха и сега главна роля играе Астанският, а поддържащата Женевският процес. Всеки случай Женева договаряше примирия между враждуващите сирийски сили, които се спазваха не повече от ден-два, докато Астана изработи механизъм за спиране на огъня, който се спазва като цяло вече втори месец. Механизмът включваше създаването на 4 зони за деескалация – всички те са в западната половина на страната и се простират от север до юг. Тяхното население надхвърля 2 милиона души. Правителствената армия и въоръжената опозиция се задължиха да спрат всякакви бойни действия, така че животът в тези зони постепенно да тръгне по мирен път. Зоните са предвидени за 6 месеца с автоматичното им продължаване, ако не бъдат нарушавани системно. Идеята е, ако заработят пълноценно и мирът в тях стане необратим, да обхванат и други части на Сирия.

Тук е важна следната подробност – зоните за деескалация са валидни за конфликта правителство-опозиция, а не за продължаващата войната срещу терористичните групировки „Ислямска държава“ (ИД), „Джебхат ан Нусра“.

Разбира се, че меморандумът от 4 май нямаше да е възможен без водещата, зряла и гъвкава роля на руската дипломация. Но светлите тонове нямаше да се появят и без Турция. Като една сунитска мюсюлманска държава, тя има своето влияние върху въоръжената опозиция, която също е сунитска. Как Путин и Лавров успяха да отмъкнат Анкара под носа на Вашингтон от антиасадовския и прозападен фронт и да я приобщят към руската линия само те си знаят. Но като отчетем, че турският президент Реджеп Ердоган е тежка категория държавник, който не клъвва лесно на въдицата, очевидно Москва е убеждавала Анкара с необорими доводи. Всеки случай да привържеш Турция към своя подход към сирийския конфликт е направо за дипломатически Оскар.

И още една особеност на меморандума. В Астана зоните бяха договорени не от опозиционни политици и емигранти, а от полеви командири, които контролират обстановката на място. Да, това са противници на президента Башар Асад, но те познават най-добре настроенията на местните хора, които вече недоволстват, че живеят под всекидневната заплаха от гибел и оскотяващите условия на военното време. Не бива да се отрича и загрижеността на полевите командири за бъдещето на страната им.

И така меморандумът бе подписан на 4 май, а още на следващия ден 27 полеви командири на опозиционни отряди от зоните се присъединиха към него.

Започна евакуация от зоните на онези части от въоръжената опозиция, които не са съгласни с меморандума, но и които са неприемливи за населението в тези зони. Документът предвиждаше те да се преместят в други части на Сирия, най-вече в провинция Идлиб. Така например само на 9 юни 6800 опозиционни бойци с техните семейства напуснаха района на Дамаск по осигурени хуманитарни коридори. Приключи и извеждането на въоръжената опозиция от предградие град Хомс, а след това 8000 мирни жители се върнаха в него. Съобщенията от Сирия показват, че зоните се връщат към мирен живот, възобновиха работа пазарите, възстановят се обекти на инфраструктурата и на социалната дейност. В зоните за деескалация ходят на работа жители от други райони, които са контролирани от въоръжената опозиция. Провинция Алепо, например, организира кандидат студентски изпити за лица, които също живеят на територии, управлявани все още от опозицията.

Неслучайно още през май или 18 дни след меморандума за създаването на зоните специалният представител на ООН за Сирия Стафан де Мистура обяви пред Съвета за сигурност на ООН за значителен спад на насилието в Сирия. Очевидно конфликтът в Сирия е станал толкова непоносим за населението, толкова то вече изнемогва от войната, че дори на въоръжената опозиция явно вече не й се воюва. Или поне е принудена да се съобразява с населението. Това е нов момент в сирийския конфликт. Така зоните са деескалация дадоха резултат още на третата седмица от създаването им. Дори и Вашингтон бе принуден да приветства създаването на тези зони - или инициативата на своя геополитически съперник в Сирия. И впрочем призова опозицията да спазва примирието при инцидентното му нарушаване в зоната на южния град Дераа.

По-рано този месец високопоставеният руски генерал Сергей Рудской отчете на пресконференция, че "фактически гражданската война в Сирия е прекратена след подписването на меморандума за създаването на „зони на деескалация“. Дори турският президент Реджеп Ердоган призова САЩ и Саудитска Арабия да се присъединят към Астанския процес.

Астанската инициатива стана толкова заразителна, че и САЩ прибягна до тях. Вашингтон вече създава подобни зони, макар да ги нарича по друг начин – междинни зони за сигурност. Получава се нещо съперничество не на бойното, а на мирното поле.

Сред светлите тонове на сирийския конфликт присъства и един чисто военен момент. Зоните отърсиха правителствената армия от ангажимента да воюва срещу опозицията и тя хвърли всички сили срещу терористичните групировки. Армията на Асад нанесе сериозни удари срещу тях край Палмира, придвижи се още по на изток и дори излезе на границата със Сирия. Това просто беше немислимо, преди да бъде задействана астанската инициатива за деескалация.

А сега да се прехвърлим към тъмната част на сирийската картина – към пречките и клопките в цялостното регулиране на конфликта. Най-напред остава опасността от нарушенията на примирието, както показва престрелките в Дераа.

Колкото и да е парадоксално, но клопка са и самите зони за деескалация и това се отчита от Владимир Путин. На среща с босове на западни медии той сподели опасенията си да не би тези зони да станат нещо като първообраз на прекрояването на Сирия. Той представи и насърчителни доводи това да не се случи, но все пак рискът си остава – и Путин го знае.

Третата клопка е двойното дъно на американската външна политика. Отгоре тя реди все красиви неща (свобода, права, демокрация и прочее), отдолу обаче крие бомби, които взривяват държави и общества, включително и демократични. По-рано този месец високопоставеният руски генерал Сергей Рудской разкри, че оглавяваната от САЩ международна коалиция помага на ИД, срещу която уж официално воюва. Тя например безпрепятствено пропуска терористите от районите, в които са обкръжени, а след това частите на ИД се предислоцират в други райони срещу правителствената армия. Така е било край Палмира, така продължава да бъде и в източните части на Сирия и най-вече за съдбата на град Дейр ез Зор, който в момента е държан от ИД. Неслучайно Сергей Руской констатира, че "действията на коалицията само пречат на правителствените войски да разгромят ИД“.

Излиза, че тайният съюзник на Вашингтон в Сирия е именно тероризмът. Целта е ясна – ИД да затрудни максимално правителствената армия, да я изнемощи ако може, което в крайна сметка трябва да доведе до отслабването на позициите на Башар Асад и в перспектива до евентуалното му падане от власт. Все в името на тази цел Америка нанася няколко въздушни удари срещу части на правителствената армия – било по уж „логични“ поводи, било „погрешка“. В този смисъл Америка се е сдушила със сатаната в Сирия. Това е поредното нагледно доказателство за сатанизма на външната й политика (проявяващ се къде ли не и кога ли не).

Америка обаче залага и още една клопка. Президентът Доналд Тръмп бе заявил, че първо трябва да бъде победена ИД, а след това ще се залови и с Башар Асад. Излежда обаче, че Вашингтон тръгва срещу Асад, преди още да е победена „Ислямска държава“. Пентагона премести ракетите с малък обсег HIMARS от Йордания в база на южния сирийски град Ат-Танф. Те не могат да стигнат до град Рака, където в момента антитерористичните сили, подкрепяни от САЩ, водят битка за освобождаването му. Тези ракети са предназначени за мишени на близко разстояние, които могат да бъдат както части на ИД в региона, така и правителствената армия. С пълно основание Дамаск и Москва подозират, че техни мишени ще станат не терористите, а именно сирийските войници.

Всъщност преместването на тези ракети са част от създаването на т.нар. южен фронт, за което арабски медии писаха още през април. Вашингтон вече създаде нова военна база в района, създаде и цяла „нова сирийска армия“ с различни подразделения на въоръжената опозиция, както и с доброволци от Йордания. Имаше и съобщения за въоръжаването на тази армия. Официално Вашингтон обясни пред Москва, че тази армия ще воюва срещу ИД и иска да създаде „зона на неконфликтност“ в южна Сирия и по границата с Ирак.

Оказва се обаче нещо друго. Съгласно постъпващите съобщения „новата сирийска армия“ предприе настъпление на север към Дейр ез Зор, главният град на източна Сирия. По пътя си обаче тя влезе в директни сблъсъци с правителствена армия, която път от своя страна настъпваше на изток. Сблъсъците станаха в района на Суейда и източната част на голямата провинция Хомс, която се простира до границата с Ирак. И тогава американски самолети са пуснали листовки над сирийската армия със заплахата да стоят на най-малко 55 км от иракската граница, иначе щяло да има „последствия“.

Какво би могло да означава това предупреждение? Най-малко, че Америка не позволява на правителствена армия да наложи контрол на територията си, което си е чиста проба погазване суверенитета на Сирия. Второ, Америка явно се надява с тези листовки да обработи почвата за по-дългосрочна цел – отстраняването на Асад от бъдещата политическата сцена в Сирия. В тази част на страната не действат зоните за деескалация от Астана. Тази ивица от 55 сирийски километра до границата с Ирак са нещо като неразорана нива за хищническата американска стратегия. Тя иска да ги резервира за въпросната нова армия, съответно и за своите цели. Нищо чудно утре да я обяви и като зона за безопасност. Във всяка война има градове, които са възлови за нейния ход или изход. Тяхното превземане или падане носи големи не само военни, но и политически дивиденти. След Алепо, откъдето Асад изхвърли въоръжената опозиция и терористичните групировки, след Рака, където кюрдите са на път да прогонят ИД, днес третият стратегически град в сирийската война е именно Дейр ез Зор. С тази 55-километрова ивица Америка очевидно разчита въоръжената опозиция да се придвижи безпрепятствено към Дейр ез Зор и да го атакува от юг. От северозапад пък тя очаква да го атакуват силите, които всеки момент ще освободят Рака - техен ментор все пак е Вашингтон. Така Америка ще сложи ръка върху част от сирийската територия, за да я изтъргува утре в политическите преговори. Съветът за сигурност на ООН има резолюция за териториалната цялост на Сирия, но като заем коварния нрав на Вашингтон, това изобщо няма да му попречи да постави ултиматум в бъдещите преговори за следвоенното устройство на Сирия – или Асад напуска политическата сцена и тази част остава в Сирия или той остава, но тази част няма да бъде Сирия. Ето това трябваше да „посеят“ листовките, хвърлени преди 55-километровия рубеж до иракската граница.

Добре, но Дейр ез Зор е цел и на Дамаск. Сирийското правителство е в пълното политическо, историческо и морално право да превземе този град и да попречи на пъкления план на Вашингтон. Ще рискува ли тогава Вашингтон за пряк сблъсък на коалицията му със сирийските правителствени части? И понеже зад Дамаск стои Москва, ще рискува ли конфронтацията с Русия да стигне до точката на кипене? Нищо чудно, ако тъмната половина от картината на Сирия стане още по-черна.

Последната голяма клопка на Вашингтон са сирийските кюрдите. В момента той подкрепя кюрдско-арабската формация Сирийски демократични сили (СДС), която воюва срещу ИД – това са 40 000 души, цяла армия. Нейният въоръжен гръбнак са местните кюрди, които по принцип умеят да воюват. Те провеждат успешна офанзива срещу Рака, който ИД бе обявила за своята сирийска „столица“ (както Мосул бе иракската му „столица“). Всеки случай главатарите на ИД вече избягаха от Рака. Америка подпомага кюрдите с оръжия, инструктори, а според редица съобщения и с командоси. Както вече бе споменато, очаква се след Рака те да бъдат хвърлени и срещу Дейр ез Зор.

Историческата драма на кюрдския народ е добре известна на хората с обща култура – той няма своя държава, макар да наброява между 36-48 милиона. Живее в 4 държави Турция, Ирак, Сирия, Иран и никоя не му отстъпва територия, за да си създаде държава. На този народ не може да не му се симпатизира чисто по човешки, но историята и геополитиката са на съвсем друго мнение. С войната срещу Саддам Хюсеин Щатите рестартираха идеята за държавност на иракските кюрди и тази есен те ще проведат референдум за отцепване от Ирак, което впрочем е де факто, но не и де юре. Фактически те са стигнали най-далеч от всички кюрди по пътя към независимост. Дали обаче ще им го позволят предстои да видим.

Техните настроения не може да не се пренесат и при събратята им в съседна Сирия. Сред тях също се чуват гласове за отцепване, но все пак надделяват повече гласовете за максимална автономия в рамките на Сирия, ако трябва дори и федерализиране на държавата. Без обаче да са зарязали идеята за държавност. На това е подчинена и войната им срещу ИД. Успехите на бойното поле ще им дадат козове да диктуват условията си в преговорите за следвоенното устройство на Сирия.

Вашингтон залага на тях по няколко причини. И водещата изобщо не е благородната идея за свобода и независимост на един изтерзан народ. Чрез сирийските кюрди Америка държи козове срещу Дамаск и тройката от Астана. Най-напред срещу самия Асад – или той в бъдеще сдава властта, или кюрдите се отделят и държавата му ще се разпадне. Същият коз Вашингтон неизбежно ще разиграе и спрямо съюзниците му – Русия и Иран. За тях териториалната цялост на Сирия си остава „свещената крава“, на която ще държат докрай. Знаем обаче как работи манипулаторската машина на Америка и тя утре като нищо ще изсипе тонове обвинения срещу Русия и Иран, че са против свободата на един народ.

Защо обаче Вашингтон разиграва кюрдския коз и срещу третия астански участник - Турция? Тя все пак му е натовски съюзник и той би трябвало да се съобразява със страховете й за териториалната й цялост. Или със страховете й от кюрдския сепаратизъм, който безпрепятствено се прехвърля от съседна Сирия в самата Турция. Там, впрочем, живее най-многобройната част от целокупния кюрдски народ. Белия дом заложи на кюрдската карта още при Барак Обама, тоест още преди Астана. Очевидно US администрацията високомерно е допускала, че по-младшият съюзник ще преглътне горчивото кюрдско хапче в името на „висшите“ американски цели – отстраняването на Асад и изгонването на Русия от Сирия и Близкия изток. Но след присъединяването на Анкара към Астана налага се американският мерник да бъде коригиран – или Турция излиза от астанския формат и се връща при Америка (и Женевския формат), или Вашингтон ще подкрепя сирийските кюрди не само за максимална автономия, но и чак до идеята за отцепване от Сирия. А това няма как да не подейства заразително и на турските кюрди.

За Реджеп Ердоган проблемът №1 на националната сигурност е парирането на кюрдската заплаха, както той я нарича. Той се присъедини към Астана, защото Русия е съпричастна с опасенията му и съдейства на Турция. Но в живота има моменти, когато изнудването може да се окаже по-работещо от добронамереността. И нищо чудно, трудният иначе Ердоган да отстъпи пред шантажа на Вашингтон, ако реши, че така кюрдската заплаха ще бъде парирана по-добре от руското партниране и оставането в астанския формат.

При всички случаи остават немалко клопки пред окончателното уреждане на сирийската криза и тук не може да очакваме лесно или бързо изсветляване на картина