/Поглед.инфо/ С някои от първите си стъпки на външнополитическата сцена Америка на Доналд Тръмп демонстрира разноликост и многостранност, а не само праволинейност, която сякаш бе станала нещо като запазена марка за новия американски президент.

Такъв извод не е лишен от основание, ако съпоставим посещенията този месец на държавния секретар на САЩ Рекс Тилърсън в Китай и на германския канцлер Ангела Меркел в САЩ. Към Китай Америка на Тръмп показа едно лице, а към Германия, респективно Европа, доста по-различно лице.

Още по време на предизборната си кампания Доналд Тръмп се държеше подчертано войнствено спрямо Китай – обвиняваше го за евтиния юан и играта му с националната валута, за американския дефицит в двустранната търговията или пък за претенциите на Пекин към редица острови в Южно-Китайско море. Върхът на този войнственост бе хвърлената бомба, че той се отказва от политиката на „един Китай“ и ще се отнася към остров Тайван като към отделна държава, а не като към част от континентален Китай. Тръмп създаваше също впечатление, че ако влезе в Белия дом, ще обяви търговска война на Китай и ще даде заповед за политическа, дипломатическа и икономическа офанзива срещу Пекин.

Междувременно в периода между президентските избори и първите стъпки на Доналд Тръмп на геополитическата сцена се случиха две еднотипни неща. През януари се обадиха двамата „старейшини“ на американската, пък и на световната политика – Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър. Първият пряко, вторият – индиректно, чрез своя биограф. В един спокоен и добронамерен тон, без нотка дори на надменност към президента-новобранец в политиката, двамата дадоха напътствия каква е редно да бъде политика към Китай в един глобален контекст. Явно без да се наговарят предварително, те казаха едно и също – не конфронтация, а съюз с Китай. „Идеалния геополитически отговор (на общите заплахи – бел.ред.) може да бъде тройният съюз или асоциация между САЩ, Китай и Русия“. Това посъветва Збигнев Бжежински на страниците на „Хъфингтън пост“.

"Реалната политика" на Тръмп трябва да започне с установяването на алианс между САЩ, Китай и Русия, основан на общите им опасения от ислямския екстремизъм и общото желание да използват по-ефективно своите сили за растежа на своите икономики“, това пък бе съветът на Хенри Кисинджър, изразен от биографа му Нийл Фъргюсън пред изданието The American Interest. Впрочем подобна мисъл Хенри Кисинджър бе изказвал и преди.

И скоро след това Тръмп изтегли враждата от предните позиции на оформящата му се политика към Китай. Телефонният му разговор с китайския държавен глава Си Цзинпин бе не просто стандартен протоколен ход. В него Тръмп за пръв път направи нещо, което му бе казвано от Бжежински и което би трябвало да му стане геополитически навик – да зачита интересите на други държави, нищо че те може и да са съперници на САЩ в един или друг аспект. Президентът хвърли в коша предизборната си позиция за Тайван и сложи на масата позицията за „един Китай“. Обиграният Си Цзинпин едва ли е изтървал телефонната слушалка от радост, но след записания (несъмнено) разговор сигурно е натиснал бутончето „повторение“, каквото би трябвало да фигурира в телефона на държавник от такъв калибър, за да чуе повторно (а може би и повече) промяната у Тръмп.

Междувременно финансовият министър на САЩ Стивън Мнучин обяви, че Вашингтон не иска търговска война с Китай, а преразглеждане на отделни аспекти от търговските отношения в името на по-голяма справедливост за американските работници. С използването на тази фраза – „американските работници“ – администрацията на Тръмп явно се надява комунистически Китай да прояви нужната чувствителност и евентуално сговорчивост към нейните опасения.

Рекс Тилърсън доразви новия подход към Китай с посещението си в Поднебесната. Най-напред в интервю за Independent Journal Review, взето преди да кацне в китайската столица, той изтъкна необходимостта от ,„продължителни разговори между двамата лидери", както и „по-голямо разбиране на двете страни“ относно техните приоритети и стремежи. В това интервю има един важен нюанс. „Ние преживяваме един вид исторически момент в отношенията между САЩ и Китай“, които според него последните 40 години бяха моделирани от Никсън и Кисинджър. Всъщност Тилърсън призова за преосмисляне на тези отношения: „И аз мисля, че китайската и американската страна трябва да проведат нов разговор какво ще определя отношения между тях следващите 50 години“.

Разбира се, Тилърсън не пропусна да напомни, че в двустранните отношения „изплуват въпроси, които са оставали нерешени“ и те несъмнено ще бъдат белег на тези отношения следващия половин век. Но дали само те? Нека припомним, че Никсън-Кисинджър възприемаха Китай като контра на Съветския съюз. Него обаче го няма, а вместо него се пръкнаха други предизвикателства и заплахи. Дали пък Тилърсън не намеква, че следващите 50 години двустранните отношения трябва да се развиват не в противовес на трета държава, а в геополитическия контекст, очертан от Бжежински и Кисинджър? И че това също ще бъде белег на американско-китайските отношения.

Показателно е съдържанието на разговорите, водени от Рекс Тилърсън в Пекин. Той впрочем преговаряше не само с колегата си Ван И, но бе приет на по-високо, дори на най-високо равнище – приет бе от члена на Държавния съвет Ян Цзечи и от самия председател (или президент) Си Цзинпин. Това илюстрира не само приоритетното внимание към САЩ от страна на Китай. Това илюстрира и желанието на САЩ да залага в отношенията с Китай повече на разностранния диалог, отколкото само на съперничеството, на подозрителността и хладината, да не говорим и на враждебността.

Единият резултат от разговорите на Тилърсън бе изразената готовност за по-скорошна срещу Тръмп-Си, която най-вероятно ще се състои на 7-8 април. Желанието на САЩ за такава среща бе изразена не само в Пекин от държавния секретар, но и във Вашингтон от други официални лица.

Другият резултат е очертаващия се „пълнеж“ на двустранния диалог и задаваната му посока от американска страна, която в случая ни интересува повече. Белият дом признава, че разногласията ще съществуват и в бъдеще. Така например, към досегашните разминавания бяха добавени нови, свързани с ядрените напъни на абсурдната Северна Корея. Тръмп посмъмри Китай, че не прави достатъчно да озапти протежето си, а в Пекин държавният секретар укори основателно, но и дипломатично китайските санкции срещу южнокорейски компании, задето Сеул ще приеме американската система за противоракетна отбрана THAAD. Известно е, че тя трябва да пази Южна Корея от севернокорейските ракети. Белият дом държи тези и други опасения да бъдат чути от Китай. И очевидно разчита, че те няма да влязат в едното и да излязат от другото ухо на китайските ръководители.

Но въпреки разногласията, Вашингтон вижда възможност за по-голямо сътрудничество, включително и спрямо Северна Корея, която дори и Пекин вече възприема като заплаха за регионалната сигурност. Белият дом държи да се маркират сферите, в които ще взаимодейства по-тясно с Китай и изобщо да се поставят двустранните отношения на стабилна, работеща и взаимноизгодна основа.

И така, от войнствените предизборни заплахи на Тръмп срещу Китай до следизборния му отказ от търговска война – трансформацията у Тръмп е съвсем явна. Вашингтон демонстрира повече стремеж към разбирателство с Китай, отколкото линия на еднозначно съперничество с него. Америка сякаш ухажва Китай, едва ли не го кани на геополитически танц в интерес на двете страни, но и на глобалната сигурност. Колкото и да е несистемен и „неуправляем“, нищо чудно Тръмп да се е вслушал в посланията на Бжежински и Кисинджър.

И в същото време в отношението си към Германия, съответно и Европа, американският президент си остана праволинеен и еднозначен. Общо взето такова впечатление остави посещението на Ангела Меркел във Вашингтон. Да, Тръмп посрещна германската канцлерка пред парадния вход на Белия дом, което трябва да се тълкува като уважение към гостенката. Написа в Туитър, че е провел отличен разговор с нея. Запозна се и с германския опит с малките и средните компании. Демонстрира и ангажираност към общите ценности с Европа, оцени подобаващо и действията на Германия по регулирането на украинската криза. Макар и обвиняван в сексизъм, държа се джентълменски с гостенката и това впечатление не бе нарушено от отказа му да си стиснат ръцете с Меркел пред камерите, за което го призоваваха журналистите. Тази сценка предизвика много спекулации, а обяснението на Белия дом, че той не бил чул седящата до него Меркел да го пипа „Ще си стиснем ли ръцете?“ бе направо съшито с бели конци. Струва ми се, че той отказа ръкостискането от инат към медиите, заради конфронтацията си с тях. „Няма да ми диктувате какво да правя“, това комай казваше Тръмп с отказа си от ръкостискане.

Но по останалите въпроси американският президент остана на позициите от предизборната кампания и всъщност показно демонстрираше разминаванията с Германия (съответно Европа). Не се отказа от настояването съюзниците от НАТО да плащат повече за отбрана и дори припомни на Германия, че е задлъжняла към страната му с огромни суми за отбрана. Не се отказа от отхвърлянето на системата за свободна търговия, която е предпочитана Берлин. Не показа промяна в мигрантската си политика, критикувана от еврокрацията. Няма и промяна в плановете му за нови данъци, които ще доведат до поскъпване на вноса и облекчаването на износа – това директно ще засегне Германия, за която най-големият пазар на продукцията й е именно американският.

С една дума, ако към Китай Тръмп демонстрира сговорчивост и склонност към търсене компромиси, то към Германия (Европа) той остава твърд и непреклонен, почти без никакво желание за компромиси. Ако към Китай виждаме един различен Тръмп в сравнение с предизборния период, към Европа виждаме същия Тръмп.

За нас, европейците, няма как да е приятно това различно възприемане на Китай и Европа 60 години след подписването на основополагащия Римски договор. Европа очевидно остава на втори план в приоритетите на Вашингтон. Случайно ли е, че Рекс Тилърсън няма да отиде на срещата на външните министри на НАТО на 5-6 април, за да бъде във Вашингтон следващите два дни за визитата на Си Цзинпин?

Между другото Хенри Кисинджър смята, че Китай и САЩ трябва да се обединят не на последно място, за да разрушат Евросъюза като икономически конкурент. Дали Тръмп ще го послуша, не е ясно, но ухажваната от него е Поднебесната, а не Европа.

-------------

Юри Михалков, ръководител на Международния отдел на Агенция БГНЕС.

БГНЕС