/Поглед.инфо/ На срещата си миналата седмица НАТО препотвърди решението си да се вдигнат разходите за отбраната до 2 процента от БВП за периода до 2024 година. През 2016 година разходите за нашата отбраната са били 1,33 процента.

За дереджето на армията ни е писано и говорено достатъчно. Под крилото на НАТО българската армия претърпя най-тежкото си (мирновременно) поражение, без изобщо да има вина – тя само частично може да опази територията и суверенитета на страната. Мисълта трудно преглъща такъв абсурд, но тежката диагноза бе поставена в доклад на предишния министър на отбраната Стефан Янев. Макар и да бе служебен министър, той все пак е генерал, а не социолог, лекар или бизнес консултант.

Има числа, които си остават знакови за състоянието на войската ни. Ако преди 1989-та нейната числеността е наброявала 150 000-200 000 души, днес тя варира между 24 000-30 000 души – това е по-малко от големите ни дивизии по време на Първата световна война като примерно Трета пехотна балканска дивизия с нейните 43 000 души. Ако страната ни е имала 686 самоходни артилерийски установки, днес от тях на въоръжение са 48 броя. Ако през 70-те години територията ни е охранявана по въздуха с 300 модерни бойни самолета, днес те се броят на пръсти. И дори чужди, макар и съюзнически самолети вече охраняват въздушното ни пространство. Ако в близкото минало армията ни е имала 5 танкови бригади, днес тя разполага с не повече от 100 танка в експлоатация. И чужди ли, макар и съюзнически танкове ще викаме, за да охраняват суверенитета ни?

Липсата на пари е може би основната причина за това поражението на въоръжените ни сили.Заради финансовата оскъдица на армията през последните години се стигна до недостиг на личния състав от порядъка на 25-30 процента, казва се още в доклада. В някои подразделения недофинансирането надхвърля 30-те процента, което ги прави небоеспособни, те не могат да провеждат дори ежедневните учебни занятия по бойната подготовка.

С такава армия страната ни прилича на постройка с покрив, но без стени. На навес, сиреч. Всеки може за застане под него, да си вземе или да остави каквото си иска.

Бивши военни и експерти могат да извадят и други данни, които също ще „избодят“ мисълта ни за невоенното поражение на въоръжените ни сили.

Всъщност абсурдът не е нелогичен. Армията е такава, каквито са държавата и обществото. България преживява демографски погром, при който тя се топи средно с по 50 000 души на годината, с по 136 на ден и с по 6 души на част. По последни данни от 6,9 милиона население, българите сме паднали до 4,8 милиона. При тази картинка откъде да се вземат хора за няколко големи дивизии, камо ли и за армии? Откъде да се вземат и българи за защита на родното огнище? Демографските прогнози за страната ни са още по-зловещи – поели сме по път, по който отбраната ни ще трябва да разчита на все повече роми и етнически турци, само дето те едва ли ще бъдат вкарани под строй, а ако застанат там, едва ли ще се закълнат в България. Камо ли да се жертват за нея.

Рулетката на историята се завъртя така, че върху страната ни спря с някои истини наопаки. Уж ЕС трябваше да ни донесе благоденствие, но се оказа, че станахме по-бедни, а демографският ни погром дойде и от него (и от други фактори, но и от него) - заради миграцията. Уж НАТО трябваше да ни брани, а се оказа, че под неговото крило останахме с полуармия, която не може да защити държавата си.

Това дередже на държавата и нейната армия могат да се обяснят с редица фактори, но два от тях са водещи – политика и обществените нагласи. Смениха се геополитическите полюси и страната ни се озова в редиците на Запада. В новите условия членството в НАТО изглеждаше безалтернативно не само за политическата върхушка, но и за масово съзнание. Не само политици, но и редовите българи си казвахме, че трябва да минем под крилото на алианса, защото така националната ни сигурност ще бъде гарантирана от само себе си – като на автопилот. И съответно няма да имаме нужда от чак пък такава армия, каквато сме имали. Така легнахме на удобната кълка на НАТО, но именно оттук започна „цивилизационната“й поражение. Започна „сеч“ на оръжия, въоръжения, активи на армията, на кадрова сеч бе подложен и численният й състав. В този смисъл въоръжените ни сили търпяха поражение след поражение, докато не се стигна и до капитулацията, каквато всъщност представлява горчивата констатация Стефан Янев. Това обаче не възмути обществените нагласи, те не се надигнаха срещу тази тенденция.

Политиците и бизнесът ни също имат голяма вина за сегашното дередже на армията ни. Но не само, защото формираха такива масови нагласи и бяха техни изразители. Въоръжените ни сили бяха подложени и на финансова сеч, не на последно място защото страната ни се втурна към капитализъм и първоначално натрупване на капитала, представени на обществото с измамната фраза „пазарна икономика“ или още по-безобидната дума „преход“. Немалка част от националното ни богатство трябваше да отиде в армията, но вместо там тя се озова в капитализацията на частни, която в много случаи беше полу- или направо незаконна, бездарна, неефикасна или направо паразитна от гледна точка на националния интерес. Но не и на олигархичния или личния интерес. През годините финансовата сеч на отбраната ни бе извършена по много начини – чрез продажба на активи за жълти стотинки, чрез данъци в полза на богаташите, включително и плоският данък, нехайството към събираемостта на данъците, безхаберие към незаконно натрупано богатство, към измамите в митниците, търпимостта към контрабандата и корупцията, създаване на условия за изтичане на капитала и прочее. Днес разкостената ни отбрана лежи в офшорни сметки, в придобиване на активи, на скъпи имоти у нас и в чужбина, неефикасно управление на едни или други активи, паразитирането на някои сектори, в охолния живот на някои съсловия, ако щете и в луксозните коли.

Така ние самите си докарахме армията до поражението.

Сега едва ли може да има съмнения, че няма да се изпълни поставената цел от 2 процента разходи до 2024-та. И не защото вече се разработва национален план в това отношение или защото има решения за придобиването на някои видове въоръжения (нов тип самолет, бойна машина, кораби). Ами просто защото целта е поставена от Брюксел, свише сиреч, и страната ни просто няма къде да мърда.

Но точно това поражда съмнения. Спор няма, че тези 2 процента ще помогнат на армията да се (по)съвземе от мирновременното й поражение. Но в съзнанието оставя горчивия привкус, че това (по)съвземане се прави отвън, а не от вътрешна потребност, от осъзнаването за тежкото дередже на армията и произтичащите оттук заплахи. Една Турция, например, е на геополитически кръстопът по всеобщото признание на политици и анализатори. Ако утре тя загърби Запада и заложи на исляма като един от полюсите на геополитическата карта, ако засили още повече реваншистките си мераци в Югоизточна Европа, дали и тези 2 процента ще са достатъчни, за да опази българската армия територията и суверенитета ни? Пак ли ще продължим да лежим на кълката на НАТО? Все още ли се заблуждаваме, че член 5-ти от Вашингтонския договор означава, че у нас на минутата ще дойдат съюзническите бойни части, ако аскерът е навлязъл в Кърджалийско заради правата на мюсюлманите там? Той означава също, че някои съюзници може и изобщо да не дойдат, макар и да декларират, че са с нас.

Или този път ще узреем самостоятелно до убеждението, че разходите ни за отбрана ще трябва да отидат и над 2 процента от БВП, ако трябва и до три, за да не остане страната ни като навес на геополитическата карта? Национален суверенитет означава да имаш преди всичко боеспособна армия и чак след това да разчиташ на съюзи. А не обратното, както е в момента.