/Поглед.инфо/ Преди няколко дни британското правителство представи индустриална стратегия, с която иска да даде на бизнеса определени гаранции във връзка с Брекзит. Едновременно с това две мощни фармацевтични фирми обявиха, че ще инвестират над 1 млрд. паунда във Великобритания и ще създадат над 1850 работни места („Капитал дейли“, 28.11.2017). Правителството моментално реагира с изявление, че тези сделки показват доверието на бизнеса в индустриалната му стратегия.

Замислих се, откога не съм чувал някакво разсъждение на българската власт за връзката между нейното управление и поведението на бизнеса у нас.

Хората не правят дългосрочни инвестиции от такъв порядък, ако нямат увереност, че градим една много атрактивна основа в тази страна“, казва по споменатия повод английският министър на бизнеса Грег Кларк. Властта в Англия градила основа. На всичко отгоре тя била атрактивна. И обяснявала куража на бизнеса за значими инвестиции

Почесвам се по главата и пак опитвам да си спомня някакво разсъждение на нашия министър на икономиката за връзката между власт и икономика. Сещам се единствено за скандал, който остави горчивото чувство, че властта пречи на точно определено предприятие от оръжейния бизнес.

Чета нататък за британската индустриална стратегия. Тя разкривала правителствените планове за насърчаване на изследванията, за подкрепа на фирмите да използват нови технологии, за партньорство с предприятия, които работят в областта на изкуствения интелект. Следват конкретни ангажименти, подкрепени с числа. И реакциите. Конфедерацията на британската индустрия приветства стратегията, защото „правителството гледа към хоризонта, а не само към следващите няколко километра“. Опозицията се включва, разбира се, критично. Според лейбъристите стратегията стимулира елитни индустрии, които вече имат предимство в страната, и не прави нищо за милионите работещи в нископроизводителните и нископлатените сектори. Нормално, опозицията е затова – да търси недостатъците на всяко властово действие.

И отново се връщам към милата родна картинка. На конгреса на управляващата партия лидерът държи двайсетминутна реч, в която няма нито едно изречение за бъдещето. Само хвалби и стойки. И някаква нелепа мисъл, че Левски можел да прескочи една ограда. А по целия нормален свят конгресите на управляващите партии са най-естественото място за стратегически заявки, за визия. Защо не и за мечти.

Нас ни вълнуват други неща. Политическото дерби, например. Преди три дни Софийският градски съд дал ход на делото на Бойко Борисов срещу Корнелия Нинова, която била казала на 23 март за лидера на ГЕРБ, че „Крадецът вика дръжте крадеца“. Борбената лидерка на БСП обаче не останала длъжна и завела насрещни искове за обида и клевета, защото премиерът пък бил казал за нея, че е „върла активистка на СДС“ и я нарекъл на 9 март „Госпожа Лъжа“. Искът на Борисов към Нинова е за 26 хил. лева, нейният към него – за 30 хил. лева! Дерби мечта!

Питам се, дали поне един съществен български въпрос може да си пробие път в тази спортно издържана, но иначе съвършено малоумна атмосфера. Водещите политици са превърнали държавата в детска градина, в която пращящи от самочувствие бабаити се ежат един срещу друг, а накачулени един връз друг фенове стискат палци, дъвчат дъвки и викат до прегракване „Хайде наш’тe!“

Най-тъжното обаче е друго – че цялата аудитория е увлечена да мляска и преглъща тъпите теми за това какво били казали българските политици. Докато съдбовно пропускат какво НЕ са казали. Защото - да, за съдбоносните неща те не говорят.