Много бих искал социалистите да следят внимателно какви идеи формулира партията ни за развитието на българската икономика, за промяна на здравеопазването и социалното дело, за решаване на проблемите на селското стопанство, образованието и културата. Да ги сравняват с минало управленско поведение, да коментират тяхната реалистичност. И да се вълнуват от тези въпроси поне толкова, колкото от кадровите. Или от прехвърчащите искри между едни или други партийни личности.
Много бих искал социалистите да оценяват своите избраници не само по това как изглеждат, какви квалификации им натрапват силните медии, колко остроумно, ефектно или емоционално някъде са казали нещо, но и по това какви позиции са отстоявали по значими за всеки от нас проблеми или как са гласували, ако са пратени там, където въпросите се решават с гласуване.
Много бих искал социалистите да издигат и да подкрепят за ключови позиции личности с ясни и ярки биографии, с афиширани ценности, с водени социални битки зад гърба си. Защото днес в българското общество непартийността и популярността не са дефицитни. Те са в излишък. Има дефицит на искреност, борбеност, съпричастност и болка за бъдещето.
Много бих искал младите, които прочувствено обясняват как не им се дава път в партията, да бъдат винаги зад микрофоните на кинозалата на "Позитано" 20 и в медиите, разбира се, за да водят борба за ценности и конкретни управленски решения. Защото партията не е на старите, утвърдените, наложените, пробутаните и изморените, тя е на младите. Това е тяхната партия и те трябва да си я вземат. Без да искат някой да им я даде. Когато мисля за тези неща, в съзнанието ми винаги изскача (да ми простят, че се повтарям) образът на младежа Христо Ботев, който удря по една кръчмарска маса и пита: "Какво прави за нас, младите, султанът? Къде му е младежката политика?"
Много бих искал напусналите БСП, които я упрекват, осмиват и хвърлят в графата "непотребни", да потърсят и посочат това социално оръжие, което има потенциал да постави в дневния ред на обществото техните преценки, техните решения, техните мечти. Ако не го намерят другаде, да се върнат в БСП, защото тя не е на окопалите се, на заспалите, на безразличните, на тарикатите. Тя е била и може да бъде тяхната партия.
Искам да видя пламъка, решимостта и всеотдайността, които бяха в сърцето на политическия живот преди двадесет години.
И всичко това го искам не просто за БСП. Искам го за себе си, за своите близки и съмишленици. За да се освободим от нелепото усещане, че двадесет години от живота са минали просто ей така.
