Вкопчено във финансовата стабилност, правителството не обръща внимание на драстичното обедняване на българите
В първото си слово като президент на страната Росен Плевнелиев очерта приоритетите на мандата си и стратегическите цели с хоризонт 2020 година. Представата за България като една “средно богата европейска държава с развити региони, с конкурентоспособна икономика, в която народът живее достойно, а младите хора остават и виждат перспектива за развитие”, като че ли е твърде оптимистична. Дори, ако се обърне сериозно внимание на реалната ситуация в страната, тази картина на светлото бъдеще започва да граничи с утопия.
Наскоро Институтът за социални и синдикални изследвания към КНСБ изнесе актуални данни за прогресиращото обедняване на населението в България. Подчертавайки, че вкопчено във финансовата стабилност и бюджетния дефицит, правителството не обръща внимание на драстичното влошаване на ситуацията в страната, президентът на КНСБ Пламен Димитров даде конкретни примери
за бедността, в която затъват българските домакинства
23% от тях живеят с общ доход на човек под границата на бедността (за 2011 година изчислена на 202 лева), а при 43% общият доход на човек е под минималната работна заплата от 270 лева.
Тези данни безспорно звучат стряскащо. Но човек наистина може да се ужаси, когато разгледа внимателно доклада на Директората по заетост, социални дейности и приобщаване на Европейската комисия. Той е публикуван през декември и представя ключови параметри по отношение на заетостта и социалната ситуация в Европейския съюз (ЕС). На неговия фон картината в България започва да изглежда като истинско социално бедствие.
Въпреки, че коефициентът на заетост на населението в активна възраст (20-64) не е много под средния за ЕС – 27, България все пак е на 20 място от европейските страни, към което следва да се прибави и нивото на обща безработица от 12,1% (6 място в ЕС). По отношение на младежката безработица и на дълготрайно безработните, се класираме на 8 място от 27-те държави членки на ЕС, съответно с 27,2% и с 6,3%.
Същевременно, механизмите, които осигуряват необходимата гъвкавост на пазара на труда, са много слабо застъпени. България е на последно място по дял за заетите на непълен работен ден хора на възраст между 15 и 64 години. При 18,8% средно ниво за ЕС, у нас едва 2,3% от заетите работят почасово. Изключително малък процент българи (4,1% от броя на заетите на възраст 15-74 години) са успели да намерят временно работно място, което поставя страната ни на 25 позиция. Средната стойност за ЕС е 14,2%. България е и на едно от последните места по предлагана временна заетост за младежи на възраст 15-24 години, което всъщност е и сериозна пречка за реализирането на младите хора впоследствие и на пазара на труда
При социалното неравенство обаче България държи челните места в класациите. Страната ни е 4-та по отношение големината на разликата в доходите на 20-те процента най-бедни и 20-те процента най-богати граждани и на 7-мо място според коефициента на социално неравенство.
Докато процентът на хората в риск от бедност и социално изключване като средна стойност за ЕС е 23,4%, в България той е два пъти по-висок – 41,6% и поставя страната ни на първо място в целия Европейски съюз.
20,7% от българите живеят на ръба на бедността,
а 35% изпитват остри материални лишения. Средният процент за ЕС по този показател е 8,1%.
Но докато в Европа хората, застрашени от бедност, обикновено са онези, които са извън пазара на труда, в България в такива условия живеят не само безработните, а и голяма част от трудещите се. Това личи от съпоставката между предходните показатели и средните стойности по отношение на интензитета на заетост на домакинствата у нас (т.е. колко човека от едно домакинство имат работа). При това България се нарежда на 2-ро място по най-нисък праг на бедност, изчислен като обща сума в евро за година.
Страната ни измества всички останали 26 държави-членки на ЕС и в класациите на деца до 18 години в риск от бедност (26,8% спрямо 20,6% средно ниво за ЕС), на деца, живеещи в остри материални лишения (37,4% спрямо 9,5% за ЕС), на възрастни над 65 години в риск от бедност (32,2% спрямо15,9% за ЕС) и на възрастни над 65, живеещи в лишения (44,3% спрямо 6,4% за ЕС). Изключително тревожно е, че докато в Европа домакинствата с един родител, които изпитват остри материални лишения са средно 16,8%, то у нас това е реалността, в която живеят повече от половината самотни родители – 50,9%. Тези показатели определено контрастират със сравнително доброто ниво на заетост в България.
Данните от проучването показват, че у нас социалните трансфери са ефективни най-вече като механизъм за допълване на доходите на домакинствата на “работещите бедни”, но не и като плащания, които могат да осигурят нормално съществуване на лицата извън пазара на труда. България се класира на последно място и по нивото на минималната работна заплата от 135 евро.
Ако отговорните лица и институции
престанат да “подмятат” статистически данни
и се опитат да вникнат в същността на проблемите, някои от ключовите изводи, които могат да бъдат направени на базата на цитираните данни, биха могли да бъдат следните:
• В страната не функционират адекватни (стандартни за пазара на труда в Европа) механизми за осигуряване на гъвкава сигурност по отношение на заетостта на гражданите – почасова заетост, временни позиции.
• Ситуацията създава условия и предпоставки за задълбочаване на социално неравенство и поляризация в обществото, които продължават да се увеличават в условията на криза.
• Най-застрашените групи са тези на децата до 18 години и на възрастните хора над 65. Това са групи, които са изключително зависими от социалната политика на държавата и от моделите и системите за подпомагане.
• Безработицата е фактор, който поставя тези групи в още по-сериозен риск, тъй като много домакинства може да се окажат изправени пред реалната ситуация да останат без какъвто и да било доход.
• Още по-сериозен проблем от безработицата създава самата политиката на доходите в България. Сама по себе си тя се явява елемент от системата за генериране на социални неравенства и генериране на работещи бедни.
• Липсват адекватни комплексни мерки за намаляване на процента на младежката безработица (да не говорим за това, че през пролетта на 2012 година ЕС ще оценява мерките, заложени от националните правителства за преодоляване на този проблем).
Следва въпросът за решенията и мерките. Защото, за да бъдат постигнати заложените цели е нужно освен визия, да има и стратегическо планиране на действията и мерките за тяхното постигане. Това вече е въпрос на политическа воля и на политически решения, които ясно и конкретно да адресират проблемите,
а не да третират само някои от техните последици
Онова, от което България се нуждае спешно, за да не бъде изправена пред истинска социална катастрофа са сериозни структурни промени както в политиката на доходите на трудещите, тъй като е абсурдно държавата да продължава да генерира бедност, така и в социалните системи и политики с цел осигуряване на нормални условия за живот на децата до 18 години и на възрастните хора.
Въвеждане на семейното подоходно облагане, връщането на необлагаемия минимум при ниските доходи; разработване на пакет от мерки за подпомагане на домакинствата с един родител; въвеждане на механизъм за защита на работното място на лице, което е единствен източник на доходи за домакинство; осигуряване на възможност за почасова заетост и на временни работни места; разработването на цялостна програма за младежка заетост; осигуряване на възможности за заетост на хора в напреднала и предпенсионна възраст са само някои от мерките, които биха могли да повлияят положително на социалната ситуация в България. Но колкото и добра да е всяка една мярка, тя не би допринесла за постигането на някаква качествена промяна, ако е изолирана или спорадична. Единствено комплексния подход и планирането в дългосрочна перспектива би могло да осигури желания успех.
Това обаче е отвъд правомощията на президента на Републиката. Дано онези, от които зависи преодоляването на социалната катастрофа, предприемат някакви конкретни действия преди да е станало прекалено късно и да останем дори не и с утопията, а само със спомена за нея.