/Поглед.инфо/ Повече от десетилетие турският президент Ердоган доказва, че има талант да тъче на много станове. Да използва умело външната политика на страната, базирана изключително на принципа за отстояване на национални суверенни интереси, за да жъне вътрешнополитически дивиденти. Това осигури неизменна негова власт вече 16 години в съседна Турция. Без значение дали това се определя като тържество на ислямисткия национализъм, приложение на т. нар. политически ислям или загърбване на демократични ценности и права на човека с цел установяване на еднолична власт. Ако Стив Банън, бившият съветник на президента Тръмп, казва, че „Ердоган е най-опасния човек на света“, това по-скоро би трябвало да се тълкува като комплимент в условия на опасения за „обтегнатите отношения“ между Анкара и Вашингтон, което откъдето и да се погледне, създава дози напрежение в стратегиите за налагане на интересите на САЩ в геополитиката.

Като доказал се регионален играч с незаобиколима роля, Анкара не пропуска да е активна страна и в Близкия изток, на този етап най-вече в Сирия, и на Балканите, и в Източно Средиземноморие, включително Кипър, и да държи под око Кавказкия регион, без да забравя Черноморието. А събитията в тези региони напоследък изискват повече от внимание, защото геополитическите сили точно там „кръстосват саби“, за да осигурят свое влияние, интереси и доказване на водещи позиции в неоспоримо променящия се свят. Наивно е да се смята, че ако „отношенията на Вашингтон с Анкара са противоречиви и сложни“, то с Москва са „по мед и масло“. Напротив, напоследък има известно затопляне в посока САЩ, докато с Кремъл не всичко е съвсем гладко и безпроблемно, въпреки уверенията на Ердоган, които той не пропуска да подчертае при всяка своя среща с Путин, че двете страни са приятелски и имат стратегическо партньорство. Докато за Москва е важно двете страни да имат онова тактическо сътрудничество, изградено въз основа на обединяващи точки в интересите, Вашингтон безспорно се стреми да откъсне Турция от орбитата на Русия, особено по отношение на процесите Астана или Сочи, които засягат Сирия. Именно ситуацията в Северна Сирия, където са съсредоточени организациите на сирийските кюрди, а има войски и на Турция и САЩ, както и съдбата на президента Башар Асад или устройването на следвоенна Сирия са теми, по които разминаванията между Анкара с Москва и отделно с Вашингтон са видими и непредсказуеми.

В турската столица бе делегация водена от Джейм Джефри, специален представител за Сирия, който след разговори с работна група под ръководството на зам.-министър на външните работи Седат Юнал заявява, че е „дошло време да се изтегли щепсела от Астана“ и е информирал за „пътната карта на САЩ по въпроса“. За Анкара т.нар. „кюрдски дразнител“ е ключова карта в Близкоизточната игра. Не само при срещата с Джейм Джефри, но и на всяка среща с представители на Вашингтон на различно ниво, Турция поставя въпроса за присъствието на ПКК/PYD на изток от Ефрат, включително Мембидж, защото САЩ припознават кюрдите за свои съюзници по суша в Сирия.

Наистина е въпрос на оцеляване на Турция в настоящите й граници, ако се получи евентуална независимост на кюрдите в Сирия или Ирак. Това е стара рана за Анкара и борбата й срещу подобни ходове се води от десетилетия, както на собствена територия срещу ПКК, така и в Северна Сирия срещу PYD или срещу действия на кюрдите в тази посока в Иракски Кюрдистан. Посещението на специалния пратеник за Сирия, Джейм Джефри, в Анкара, където е изложил 6-те условия за „разформироване на централното управление в Дамаск“ в следвоенна Сирия, всъщност открои основната задача, а именно „да се противопостави Анкара на Москва и Техеран“, за да „се отслаби Астана“. Един вид Турция е първата крачка, за да „спечели Вашингтон предимство на масата, след като загубиха Сирия на терен“, казват редица турски наблюдатели. Целта е Турция да се привлече към т.нар „малка група“ /САЩ, Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Великобритания, Франция, Германия/, която заседава самостоятелно за Сирия във връзка, например, с процеса за формиране на комисия за изготвяне на нова конституция на страната. Но не кани представители на Сирия на тези срещи.

Впрочем до този момент и Турция не е била канена. През септември на заседание на „малката група“ Джефри е представил доклад, в който подчертава необходимостта в процеса за нова конституция да вземат участие представители на Североизточна Сирия т.е. ПКК-PYD /отряди за народна самоотбрана/ и е посочил 6-те условия, които трябва да фигурират в сирийската конституция. А те включват по-широки правомощия на президента и гарантират независимостта на другите регионални правителствени органи, да се засилят правомощията на премиера, които да са ясно разграничени от тези на президента, да се осигури независимост на следствието, гражданско наблюдение върху органите за сигурност, които да бъдат реформирани, да има ясни правомощия за управление чрез разпределяне отговорността в регионален мащаб, осигуряване на право да бъдат избирани, включително за президент, на намиращи се зад граница или сменили местожителството си дейци. Изобщо прозрачни цели със запазване възможности за влияние. Може би затова Ердоган при последната си среща с Меркел е заявил, че „нашата група е по-малка, но с ясни послания“.

Но дали това означава, че ще остане верен на процеса Астана? Има ли неоспоримо доверие между Турция и Русия? А между Вашингтон и Анкара как стоят нещата?

Факт е, че Москва запази ледено мълчание, когато Анкара предложи да посредничи между Украйна и Русия по повод ситуацията при Керченския проток и дипломатично обръщаше внимание, когато Турция не особено активно и в договорени срокове изпълняваше условията от споразумението от Сочи за омиротворяване на обстановката в Идлиб и разоръжаване на радикалните групировки там. Нали именно заради настояване на Турция Кремъл се съгласи да отклони на този етап военна операция на сирийската армията на президента Асад в тази сирийска провинция? Известни са и различията относно политическата съдба на президента Башар Асад, както и подкрепата на Анкара за татарите от Крим, които отстояват различни позиции от тези на съгражданите си в полуострова относно присъединяването към Русия. От друга страна Анкара не би могла да преглътне и грижите на Вашингтон към сирийските кюрди. Обяви започване на нова военна операция на изток от Ефрат. Застраховката е, че „целите няма да бъдат американските военни“, които са разположени в Мембидж. Споменава се Тел-Абяд, но според „Взгляд“ той не е около Ефрат и там няма кюрди. Дали се търси плацдарм с цел бъдещи атаки срещу сирийските кюрди, които са в сътрудничество на терен с арабски формирования, арменци, асирийци и дори тюрки? Дали се цели разделяне на кюрдските райони и сеене на раздор сред организациите на сирийските кюрди? Дали има риск за процеса Астана с такава операция или напротив, тя е в съзвучие с постановките на този процес? Защото в Астана участват и представители на Сирия. Водят се преговори, по-скоро задкулисни, между Дамаск и части от въоръжената опозиция, макар и не с толкова впечатляващ успех. Въпрос на време или непримирими позиции? На този етап няма информации да е прекратено посредничеството на Русия, Турция и Иран, но има категорични изявления на Хулуси Акар, министър но отбраната на Турция, че „никога няма да позволим създаването на терористичен коридор по нашите граници“. Той споменава „решителността ни по отношение на борбата с тероризма, която продължава със същата форма и сила и в Сирия, в районите на Идлиб, Мембидж и източно от Ефрат“.

Очевидно кюрдите отново са на прицел. Дамаск пък отстоява позиции за запазване на териториалната цялост на Сирия и нейния суверенитет, което няма как да се получи при независима кюрдска част в страната. В същото време Москва има специални отношения с кюрдите и уважава, както се казва, националните им асоциации като не прекъсва връзки с тях. Но едва ли „кюрдската карта“ на Кремъл е същата като тази на Белия дом. За Анкара е ясно. По тази причина тя следи под лупа и политическите процеси в Ирак, където Иракски Кюрдистан си има не само автономия, но и специални права съгласно иракската конституция. Именно според условия в конституцията президентът на страната трябва да е кюрд. На 2 октомври бе избран подкрепяният от хората на стария Джелал Талабани, единият от водещите кюрдски лидери, Бехрам Салих, който спечели с изявление „да запазим единството на Ирак“. По този начин той се противопостави на опитите за разцепление на страната от другия кюрдски лидер в Ирак, Масуд Барзани. Знакови за Анкара са първите думи на новоизбрания президент в Багдад, а именно „първата ми цел е да нормализирам отношенията с Турция“.

Анкара е удовлетворена, защото с Техеран положиха немалко усилия, явни и неявни, да не успее инициирания от Барзани на 29 октомври 2017г референдум за независимост в Иракски Кюрдистан. Някои тогава прозряха и „дългата ръка на Вашингтон“, но Москва запази мълчание. Нейните контакти на бизнес ниво в столицата Ербил за инвестиции при добива на петрол не са тайна и запазването на отношения за сътрудничество са важни за Русия. Масуд Барзани подаде оставка след злополучния за него референдум, но при сегашната конюнктура постът на Барзани ще бъде даден на неговия племенник Нечирван Барзани, а регионалното управление – на неговия син Месрур Барзани. Той е шеф на разузнаването на Иракски Кюрдистан. В такава ситуация е нормално в Анкара да казват, че „дългосрочната стратегия на Запада даде лекарство на Барзани“, въпреки че реалната му власт в Ербил отслабна.

Счита се, че подкрепата на САЩ, Великобритания, Франция, Израел, Саудитска Арабия и ОАЕ е вдигнала на крака регионалното управление в Иракски Кюрдистан. Причината е и да се нанесе удар върху влиянието на Техеран в региона, в случая в Ирак. За Турция главен проблем си остават лагерите на ПКК в този регион, както и създадения нов лагер на САЩ в Синджар, откъдето започват нападения от кюрди над турска територия. Но Анкара винаги е имала връзки, по-често негласни, с лидерите в Иракски Кюрдистан и вероятно и на този етап ще търси директни контакти с новите управляващи там, за да не се създаде възможност Иракски Кюрдистан да се превръща в база срещу Турция или да попадне под чуждо влияние. Дори и да е само на САЩ. Без значение, че в Багдад, след месеци противоборства, постът на премиер се зае от Адeл Абдул Махди, за когото казват, че е с независими позиции. Финансов министър обаче е Фуад Хусеин, кюрд, близък на Масуд Барзани. Притесненията са ,че Ирак може да стане арена на сблъсък между САЩ и Иран, който на юг има голямо влияние. А влиянието на Вашингтон е в кюрдските райони.

Както се вижда, Турция не може да стои настрана от процесите и в Ирак, а ролята на САЩ, особено при кюрдите, няма как да не тревожи Анкара. И тук въпросите са като тези в Сирия. Накъде ще наклони везните Ердоган? Или дали ще ги накланя? Той, както обикновено, е много предпазлив по отношение на обещания от страна на Вашингтон, но и прегръдките му с Путин не са гаранция, че ще следва сляпо политики на Кремъл. Членството в НАТО и военната база Инджерлик, която Вашингтон използва за удари в Близкия изток, са котви, които държат Анкара в ситуация на съюзник. Географското й положение пък прави Турция „стратегически ценна“, както се изразява бившият посланик на САЩ в Турция, Робърт Пиърсън.

Затова Белият дом не може да си позволи лукса да остави Ердоган безпроблемно да води своята „многоизмерна външна политика, чрез която да поддържа връзки с всякакви страни“. Не подхожда на член на НАТО и не е по вкуса на Вашингтон. Особено, когато купува руски С-400 и не дава признаци, че ще се откаже от сделката за доставки на тези противоракетни системи. В тази връзка няма как да се пропуска от внимание и срещата в Техеран, Иран, на ниво парламенти на Русия /председател на Руската Дума Вячеслав Володин/,Турция /Бинали Йълдъръм, председател на Меджлиса/, Китай /Чен Зу, зам.председател на Китайското народно събрание/, Пакистан /Есер Кайсер, председател на Меджлиса/, Афганистан /Абдул Рауф Ибра, председател на Меджлиса/, Иран /Али Мериджани, председател на Меджлиса/, където са обсъждани „проблеми при борбата с тероризма“. Явно страните от процеса „Астана“, за да се противопоставят на опитите на Вашингтон „да открадне ролята“ се опитват да спечелят не само Европа, но и страни като Китай, Пакистан, Афганистан, които пряко са заинтересовани от ситуацията в Близкия изток. Очаква се и повторение на срещата между Русия, Турция, Франция и Германия за Сирия, която преди време се състоя в Истанбул. САЩ пък преговарят с Гърция във Вашингтон за „задълбочаване на отношенията между двете страни“ и говорят за „5 стълба на сътрудничество за стабилност в региона, простиращ се от Източното Средиземноморие до Балканите и по-широкия Черноморски регион“. Видно е, че отговорите на поставените въпроси определено ще дойдат с предстоящите събития. За нас остава да ги следим и ако може да съблюдаваме принципа „на една ръка разстояние“. Другото е за играчите.

Дума /разширена/


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели