/Поглед.инфо/ Наши дългогодишни експерти по темата Македония някак изведнъж решиха, че „Зоран Заев се нуждае от подкрепа“. Нямал гаранции, че на 30 септември ще излязат да гласуват повече от 50% от македонските граждани с право на глас и така да легитимират „Дали сте за членство в НАТО и в ЕС и за подкрепа на Договора с Гърция“. Той вече играе „ва-банк“ и заяви, че ще подаде оставка, ако повечето гласове са „против“. Не се знаело дали опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ ще бойкотира този референдум, но „за предотвратяване на подобно решение международната общност работи“. За последното няма спор.

Напоследък наистина „всички искат Балканите“ /по „Дойче Веле“/ и „като придърпа към себе си Македония, Европа отбелязва голяма победа в борбата за власт с Русия“, за което „Брюксел трябва отчасти да благодари на Атина“ заради подписания с Гърция Договор за името. Битката на геополитическите играчи за контрола над Балканите е явна и в това съперничеството ЕС полага усилия да не изостава. Независимо от незавидното положение, в което се намира предвид наслагващите се кризи, включително мигрантската. А и заради менгемето „САЩ-Русия“, както и сянката на Китай с неговия „Един пояс-един път“, в който пристанището на Пирея играе ключова роля.

В Скопие за 3 дни заместник-помощник държавният секретар на САЩ, Матю Палмърс“ убеждава по методите на Държавния департамент представителите на македонската опозиция „да размисли за стратегическите придобивки с реализацията на Договора с Гърция“. Разговаря с президента Георге Иванов и с „представители на местните власти извън Скопие“. „Охридска група“, в което се мъдри и името на президента Плевнелиев, прави обръщение с призив „призоваваме да кажете „да“ на 30 септември“. В тази извадена от забвение група /не всички в Македония помнят с добро Охридското споразумение/ влизат екслидери като Джордж Робъртсън /НАТО/, Карл Билд /пратеник на ЕС за Балканите/, Хавиер Солана /НАТО/, западни посланици, западни експерти за региона и т.н. Три седмици преди „датата 30 септември“ в Скопие ще бъде и австрийският канцлер Себастиян Курц, който щял да „демонстрира подкрепа за колегата си Зоран Заев“, защото според Виена „Австрия подкрепя постигнатия между Македония и Гърция договор за името“.

Нищо чудно. Виена още от времето на Австро-Унгарската империя не само не е изпускала от поглед Балканите, но е имала и териториално присъствия в региона. Не че преди това не подкрепяше Никола Груевски и съдейства за решаване на кризата с т.н. „Балкански път“ на мигрантите, който правителството на експремиера Груевски само нямаше как да затвори. Без да се споменава нарочно и че в деня 27 април 2017г, когато се решаваше политическата му съдба в Скопие, Груевски бе във Виена. Явно не само да се помоли в катедралата „Св. Стефан“. Живеем във времена, когато на мода е „меката сила“ и гъвкавата т.е. практична политика, особено във външен план.

Оказва се, че и ние не стоим със скръстени ръце. Според наш истински познавач на македонските дела, „неформалните му силни връзки сред хора от висшето ръководство, а и сред редовите членове на ВМРО-ДПМНЕ, с които би могло да се разговаря за това просто да участват в референдума“, ние имаме възможност да подкрепим македонския премиер. /става въпрос за наш патриотичен вицепремиер и министър на отбраната/. А ако призованите да гласуват пуснат „против“, какво правим? Оставяме настрана лични мотиви за подобни призиви поради роднински връзки по линия Струмица/Петрич, които всъщност са поредно доказателство на каузата „две държави, един народ“.

Друг наш известен експерт, посетил преди дни Скопие, е категоричен, че „Русия не стои зад опозицията в Македония“, но и той пази горчивина от фамилни тегоби от времената, когато сръбската политика обезбългаряваше Вардарска Македония. Счита се, че по времето на Груевски тази политика с идеите на „македонизма“ не само е била водеща, но и антибългарска по същество.

Истината, както винаги е по средата, както и фактът, че геополитическите играчи никога не залагат само на една партия, личност или институция. „Хора за влияние“ се изграждат по целия спектър от играчи в политиките на държави, които влизат в стратегическите интереси на големите на международната сцена. Затова, например, завършилият във Франция Еди Рама в Албания оглавява социалистическата партия и води политика със западна ориентация. Дори ще изгражда военновъздушни бази на НАТО в страната си, което някак не се връзва с традиционната лява политика. А левият Ципрас в Гърция така усложни отношенията с Русия след изгонването на руски дипломати от Атина, че дори „Дойче Веле“ пише, че догодина „след изборите ще стане ясно дали стратегията на Ципрас и ЕС е била убедителна“. Ако няма предсрочни избори, защото всички виждат колко са гневни гърците след пожарите около Атина. Те бяха гневни и заради новото име на Македония, но ако пътуващите тези дни към Скопие видят колко автобуси с гръцки туристи са решили да посетят точно сега македонската столица и Охрид, размислите идват от само себе си. Още повече, ако се види как скромно облечена гъркиня обяснява по десетопръстната система /все пак езикът им не е общ/ на чистачката в тоалетна на голяма бензиностанция след Куманово как вече са си „приятели“ /търкат се показалците на двете ръце/. Друг въпрос е как гръцките туристи за секунди опразват рафтовете с шоколадови бонбони, например, по всички бензиностанции, където спират. Няма лошо. Хората на битово ниво винаги са намирали разбирателство. В Скопие гръцките туристи снимат без отдих всички онези паметници, за които ние обявихме, че част от тях са кражба на наша история, но те стоят величествено и придават различен облик на града. Едва ли екскурзоводът им обяснява историческата истина, едва ли и разбират всичко на английски, но видимо са впечатлени.

А иначе Скопие дреме в неделна жега и само двуетажните „английски“ автобуси и забрадени жени по центъра придават онзи мултикултурен облик на македонската столицата, който казват, че вече е зареден с напрежение поради разделителните линии в общество, партии, политики и принадлежност „Изток/Запад“. Не е за вярване, но щом вече сме си приятели и се потупваме по рамото с топли усмивки, тогава е хубаво да приемем без повече възражения и братя Миладинови, и Никола Вапцаров с прекрасните им паметници на моста над Вардара, с културните дейци на вече Северна Македония, както и впечатляващия паметник на Гоце Делчев или Даме Груев, например, срещу онзи на „Аце“ /Александър Македонски/ в центъра на Скопие. Дали в София или в Скопие няма значение, нали са общи и заедно ще ги честваме? Там стоят достолепно, както и онези лъвове, които сякаш пазят Вардара / вече с кораби!/, за който пеем любими песни или слушаме „Рапсодия Вардар“. Уж наш символ, но и в Скопие лъвовете са си на място, каквото и друго да си говорим.

Горчивината идва от друго. Като си знаем поговорката за „когато се ритат атовете, го отнасят магаретата“ защо играем не наша игра? Експертите ни дали са наясно кои са ни точно интересите и дали сме си научили уроците от историята? Нима не се вижда, че модата не е само да се пише в туитър или фейсбук, за да се информира обществото за политическите идеи на даден лидер, но и се действа с хъс за „върховенство на национални интереси“, без да се обръща непременно гръб на международни договорки. Приоритет са националните интереси по цял свят. Вижте не само САЩ, Китай, Русия, Великобритания, но и Турция, Иран, Унгария с вишеградци, Италия, Япония и т.н. Кой да ни ги каже тези национални интереси! И къде са те по темата Македония?

Да не я мислим Русия. Тя все ще се справи. Който поназнайва история, няма да спори по въпроса. Да се рови в миналото, за да се сочат действия, които са били против наши интереси, няма да помогне. За големите, малките страни са само инструменти. И на Изток, и на Запад. Да се взема страна, под съпровод на чужда свирка, не е целесъобразно. Въпрос на време е палачинката да се обърне, а ние все сме пропускали момента, за да я уловим. История, какво да я правиш. Справя се този, който я познава. Но не й робува.