/Поглед.инфо/ Прав е сръбският президент Вучич, когато казва, че „от лесни решения боли глава“. Неговата глава отдавна го боли, защото западният натиск да признае Косово чрез договаряне с Прищина, за да получи Сърбия членство в ЕС след 2025г, го противопоставя вътре в страната на голяма част от гражданите и съответно на националистически настроени партии и формирования. Те не само не са малко, но и са непреклонни в отхвърлянето на тезите му, че цели „дългосрочно изграждане на мир, за да бъдем в ситуация да продължим с успешни икономически резултати“. Това минава, според него, през договорки с Прищина и съответно неизбежни компромиси, включително нашумелите напоследък „промяна на граници“ или „размяна на територии“. Като залък с мед, за да се преглътне по-лесно горчивата хапка с окончателната загуба на „провинция Косово“.

Единственото сигурно в такава ситуация е, че каквото и решение да се вземе или да не се вземе, това ще бъде болезнено и за сърбите, и за албанците в Косово. А когато руският посланик в Белград заявява, че Русия остава вярна на „Косово е Сърбия“ и че трябва да се възстанови ситуацията от преди войната през 90-ге години на 20 век, тогава изглежда, че сръбско-косовският възел съвсем не е към края на разплитането си. Независимо, че точно изолацията на Москва на Балканите е основна цел на Запада като цяло и това минава през приобщаване и на Белград към съюзи като ЕС. За НАТО по обясними причини /бомбардировките се помнят/ на този етап не става въпрос. Достатъчно е, че Македония ще стане член на Алианса и така ще изолира самата Сърбия, заобиколена от страни или членки, или кандидат-членки за военната организация. Всичко това е известно и предъвквано от анализатори и наблюдатели по цял свят. Последно се провали срещата между президентите Вучич и Хашим Тачи в Брюксел, с посредничеството на Федерика Могерини, където се очакваше да се обсъди за първи път идеята за размяна на територии. В Прищина скочи опозицията, но и премиерът Харадинай, което „върза ръцете на Тачи“, а споменаването от страна на Вучич на становище, че „Милошевич е голям сръбски лидер, който е имал много хубави намерения, но реалностите били такива, че се получили лоши резултати“ наля такова масло в огъня, че сръбският президент си даде отсрочка в преговорния процес с Прищина и спечели време за консултации с геополитически и регионални играчи. Предстои му среща с Путин и посещение в Пекин, а преди това пред „Ройтерс“ казва, че „искам гаранция, че Сърбия ще влезе в ЕС през 2025г, ако подпишем договор с Косово“. Нещо в стил „Москва не вярва на сълзи“. Вучич е опитен политик, с школа и при Милошевич, и при радикалния Шешел, затова знае, че е „невъзможно да имаме окончателен договор без подкрепата на Германия /първо спомената от него!/, Русия, САЩ или Франция“. Още повече, че „нарастването на подкрепата за десни политически сили в Европа и предстоящите избори за Европейски парламент, 2019г, могат да заличат перспективите за постигане на договор между Белград и Прищина“, подчертава Вучич. Да, известни са скептичните настроения на редица лидери и политически сили в Европа по отношение разширяването на ЕС. Особено при отслабените му позиции след Брекзита и кризата с мигрантите. Но Западът бърза на принципа „желязото се кове, докато е горещо“ и Вашингтон вече има по-гъвкава политика по отношение на постигане на споразумение т.е. чрез Джон Болтън, съветник по национална сигурност на Тръмп, заявява, че „ако Сърбия и Косово постигнат договорка, която удовлетворява и двете страни, включително размяна на територии, ние сме готови да ги подкрепим“. Нещо като пазарлък „давам три села“ срещу „шест ваши“ ли или „включване и на резолюция за нашия европейски път и по-нататъшно икономически развитие“, както иска Вучич? Реакциите са от „нов епизод от циничния театър на Белград и Прищина“, през „тънка провокация“, та до „промяна на границите ще предизвика ефект на доминото в Европа“. Брюксел няма единна позиция по въпроса, а Меркел е категорична, че „няма да се допусне промяна на границите на Балканите“. В същото време по нощите Хашим Тачи и премиерът Харадинай са на спешна визита в Тирана по покана на премиера Еди Рама и обявената цел е “да се формира обща политика за диалога със Сърбия“. Явно Еди Рама не е доволен от различията в мненията на лидерите на Косово, което пречи за постигане на своевременна договорка с Белград. Различните становища на президента Тачи и премиера Харадинай изпращат лоши сигнали извън страната във връзка с имиджа на Косово като нормална държава. Това няма как да не се отрази негативно върху водените преговори със Сърбия. В Тирана на официална визита са и Кадри Весели, председател на парламента, както и вицепремиерът Фатмир Лимай, което на практика доказва, че Тирана „има своята отговорност в този исторически за Косово момент“ или по-скоро, че дърпа конците на „своите албанци“ и в Прищина. Президентът на Албания Илир Мета приема косовските лидери и заявява, че „Косово има нужда от вътрешен политически консенсус за последната фаза от диалога със Сърбия“. Добавя и че „управляващото мнозинство трябва да бъде консенсусно с опозицията в Прищина“, защото това ще засили позициите на страната. Процесът изисквал и „по-тясно сътрудничество с нашите стратегически партньори, които са ангажирани със стабилността, сигурността и европейското бъдеще на региона“. Въпросът е кои са „стратегическите партньори“, съвпадат ли с тези в Белград и кой е срещу „стабилността и сигурността в региона“. Защото всички геополитически играчи твърдят, че стоят зад осигуряване на стабилност на Балканите и се кълнат в подкрепа за развитие на Балканите в посока просперитет. Да се казва обаче, че Вучич и Тачи с техните непримирими позиции по отношение на нормализиране на връзките между Белград и Прищина играят всъщност в „циничен театър“ е ново доказателство, че Западът не познава в дълбочина не само Русия, но и Балканите т.е. Изтока като цяло. Това пречи и за трезви оценки и постигане на разбирателство, което на битово ниво съществува и в региона, и в Европа. Действа се за пореден път на принципа „решението е наше, изпълнението е ваше“. Косово искало само да получи международно признание т.е. членство в ООН, което без Белград няма как да стане. А Белград искал да продължи преговорния процес с ЕС, но това ставало чрез признаване на независимо Косово. Вучич не желаел открито да отстъпи пред Прищина и търсел компромис, за да „пощади гордостта на сърбите“. /„Дойче Веле/Ама как да не търси компромис като народът му в голямата си част има друго мнение? Това да не са онези „послушни“ люде на Европа, които приемат за чиста монета всичко онова, което им се свежда от правителства и медии? В Германия например едва ли не само на територията на бивша ГДР има съпротива относно политиката на Меркел във връзка с мигрантите и убийствата на германци от т.н. бежанци. Причината е, че те разбират Изтока и са склонни да проявяват открито недоволството си, когато му се налагат решения „отгоре“ или чувстват, че има нещо „скрито-покрито“ в слово и действия на политиците им. Духът на 1968г отдавна е напуснал Европа, но на Балканите е друго. Тук хората са наясно, че всеки гледа интересите си и „дърпа чергата“ към себе си, за да не я издърпа изпод краката някой друг, например Москва, Китай или Турция. Надигането на недоволство наистина може да стигне до експлозия, а това едва ли ще е полезно на този етап за Сърбия с нейните амбиции. Вучич се ослушва, дава сигнали, че „и вие имате проблеми“, но колкото и да гледа на Запад, не оставя съмнение, че Москва си остава „традиционен приятел“. Затова и Путин ще го посети след месец-два, а т.н. косовски въпрос може и да почака. Това са тънки сметки, а не „театър, в който двамата президенти са се предали при първия по-остър полъх на насрещния вятър и са захвърлили диалога и търсене на компромиси“. Друг въпрос е дали ще му се получи пасианса на Вучич. Успявал е, но на Балканите всичко тече и миналото тегне като Сизифов камък. Като се знае и характера на сърбите, и как лесно вадят пушки, дано този път не ги насочват към нас. Защото ние само наблюдаваме, не участваме. Ние сме се снишили, да мине вятърът. Това си го можем и ни се удава. Да има други идеи?