/Поглед.инфо/ След изборите на 24 юни съседна Турция преминава официално към президентска система на управление. Новата система променя изцяло прилагания вече 95г. начин на обществено управление. Президентът Ердоган става не само президент с разширени правомощия, не само ще бъде глава на изпълнителната власт, но ще е и партиен лидер на управляващата ПСР /Партия на справедливостта и развитието/. Някои под сурдинка казват, че в такава ситуация той няма да може да бъде независим президент и да представлява целия народ, както изисква конституцията, но в навечерието на клетвата му на 9 юли в Меджлиса за поемане на тези функции този въпрос изобщо не стои на дневен ред нито медийно, нито политически . Турция няма да има премиер, а правомощията ще се поемат от Ердоган, който ще има право и на законодателна дейност. Премахва се контролът на Меджлиса /парламента/ върху правителството, независимо, че Ердоган продължава да говори за „кабинет“, който де-факто вече не съществува. Политиките ще се определят от него, пишат турски медии, а единствената задача на министрите ще бъде те да се прилагат. В Меджлиса по традиция ще има процедура „клетва на депутатите“, но вече е внесено предложение на управлявалата повече от 14г ПСР за председател на парламента да бъде избран експремиерът Бинали Йълдъръм. До 11 юли могат да се внесат и други кандидатури, а обсъждането и изборът ще се извърши на 12 юли. Съгласно правилата този избор е на два тура и се изисква 400 депутати от общо 600 т.е.2/3 да подкрепят даден кандидат. Ако се наложи 3-ти тур, достатъчни са 50% от гласовете на депутатите. Турските медии са заети да информират за процедурите, за кандидатите, за плановете на Ердоган, но анализите и коментарите явно са оставени за други времена.Няма друг начин, когато в Държавен вестник се публикуват постановления във връзка с все още действащото извънредно положение, въведено след опита за преврат, с които още 18632 държавни служители са освободени от работа, а 148 се връчат на служебните си места. Закриват се още 3 вестника, един ТV-канал, а редица помощник-областни управители и кметове трябва да напуснат работа. Далеч по-безобидно е да се съобщава, че сред редиците на избраните от опозицията депутати се получават размествания и това променя броя на народните представители в парламентарните групи. Известно е, че основната опозиционна НРП, кемалисти, участва в парламентарните избори на 24 юни в съюз с новата „Добра партия“, Саадет партиси /партия на щастието/ и Демократическата партия, ДП. На практика, с цел постигане на добри резултати и мнозинство в Меджлиса, кандидатите на ДП влязоха в листите на „Добрата партия“, а 6 кандидати от „Партия на щастието“ са били в листите на НРП. От тези кандидати 2-ма са вече депутати и преди да се закълнат в Меджлиса те са подали оставки от НРП и са заявили, че ще бъдат депутати от собствената си „Партия на щастието“. По този начин основната опозиционна НРП от 146 вече ще има 144 броя депутати. Въпрос с повишена трудност е да се отговори кой има интерес от подобни размествания в стил „изтъках платното, ритнах кросното“. В същото време се очаква втвърдяване на политиката на управляващите към кюрдите, тъй като ПСР е в коалиция с крайната националистическа ПНД /партия на националистическото действие/, а са известни нейните категорично негативни позиции към този етнос и неговото парламентарно представителство ДПН/демократична партия на народите/. Не бива да се забравя, че на изборите на 24 юни Ердогановата ПСР постигна парламентарно мнозинство благодарение на резултатите на съюзника си ПНД с лидер Бахчели и сега ще бъде принудена да се съобразява с политиките им за твърд курс и без компромиси към кюрдите. Заедно с проблемите в задъхващата се турска икономика на Ердоган ще му са наложи да действа и в условия на разделено турско общество, особено по линия кюрди/турци и консервативни мюсюлмани/светски хора. А това са предизвикателства, за които се изисква нова енергия и различен поглед. Ако изходът е диктатура, Турция, казват в „Дойче веле“ е в този стадий. Няма спор.
В тази връзка особено любопитно е публикуването в Държавен вестник на промени в начините на провеждане на търговете в министерството на отбраната, където се предвижда базите на НАТО в Турция да преминат под контрола на НАТО. Досега те са били под турски контрол, а на публикуваните в медиите карти са посочени около 30-тина военни натовски бази. Дали има връзка с турски публикации, в които се съобщава, че в Москва е било взето решение за промяна на наименованията на редица руски армейски части /танкови, артилерийски и т.н, които /по примера на Сталин от 1944г/ вече ще се наричат Лвов, Нежинск, Житомир/Берлин, Витебск, Варшава или Трансилвания? Ако е част от т.н.“хибридни войни“ за натиск или оправдаване на променливи политики, няма как да се знае на този етап. Ердоган след 24 юни, веднага след изборите, побърза да заяви, че ще следва политика на сближаване със Запада и съюзниците си. Анкара наскоро откри „Танап“, който никак не е по вкуса на Кремъл, защото е конкурент на руските газови проекти през Турция, но обширни аналитични коментари от двете страни в тази връзка липсваха. Само информации и който може, да чете между редовете. Съобщения за програмата на Ердоган в дните на неговата инагуация, както вече се казва и в Анкара, особено място заемат информациите, че след церемониите в Меджлиса той ще даде „грандиозен прием“, на който ще присъстват т.е. било потвърдено участието на 21 президенти, 17 премиери, председатели на парламенти, но имената им или се променят, или се премълчават. Руският премиер Медведев е сред тези, чието присъствие се подчертава. А новият турски кабинет ще бъде оповестен на 9 юли в 21.00ч. С различни нови имена сред министрите и при намален брой министерства – 16. Министерството по европейските въпроси ще се влее във външно министерство. Няма надежда за скорошно размразяване на процеса за присъединяване към ЕС? Или по-скоро това не е първа точка от дневния ред на стария-нов президент на Турция? Ако ЕС се огъне по въпроса за отпадане на визите за турските граждани, това ще е повече от достатъчно и за Ердоган, и за турците. Те друго не искат. Поне в настоящия момент. Ердоган знае как да води политика на „извиване на ръце“. И във вътрешен план, и във външен. Друг въпрос е как Брюксел ще устои на натиск и от САЩ /т.н. търговска война/, и от Кралството /Брекзит/, и от Пекин с неговия „един пояс, един път“ , миграционна криза и за капак- Ердоган с неговата „политика на палачинката“. Русия е различен казус. За нея-след световното първенство по футбол, когато и хилядите любители на тази игра се завърнат по домовете си и споделят впечатления. За нас остава да си изясним какво правим в тази геополитическа ситуация, включително в Турция, и какви варианти имаме при различните процеси, които текат в Брюксел. И други са малки, но имат идеи и градят бъдеще с различни стратегии. Едва ли само Западните Балкани могат да бъдат основен приоритет и в бъдеще, колкото и да са ни на сърце. Други са ветровете, видно е. Да се надяваме винаги на „последния влак“ едва ли е целесъобразно, защото има и поговорка за „един път стомна за вода, втори път и на третия се чупи“. Ще издържим ли на ново „чупене“ като си знаем историята? И като сме вече под 7 млн?
