/Поглед.инфо/ Мисля си, че едно много добро обяснение за плачевното положение, в което се намират днес България и онова, което е останало от нейното население, може да даде теорията на Имануил Уолърстейн за световните системи. Най-общо тя разделя света на център, периферия и полупериферия, при което капиталистическият център използва периферията за евтин, а на определени етапи и робски труд, изсмуква от нея суровини и материали с ниска степен на преработка и ниска себестойност, обработва ги и ги пласира обратно в периферията под формата на всички онези боклуци, които ядем, пием и дори правим.
Това е характерно за всички етапи от развитието на капитализма. По време на първата индустриална революция го прави Великобритания – най-голямата териториално разпростряла се колониална империя в историята. Още в началото на ХХ век обаче САЩ и Германия започват да я изпреварват по индустриално производство. Но докато Великобритания разполага с огромни колонии, Германия е лишена от „колониалната баница“. Тя има гигантско производство, но няма достатъчно източници на суровини и пазари за него. Противоречията между тези империи достигат до такава острота, че през 1914 г. започва Първата световна война, завлякла огромна част от света, отнела милиони човешки животи и завършила с позорния и унизителен за Германия Версайски мирен договор.
Окончателно решение тези противоречия на капитализма намират едва с края на Втората световна война. Тя е в пъти по опустошителна, но след нея поне чрез Бретън-Уудската и Ялтенските конференции се установяват световен ред и баланс на силите, които осигуряват в значителна степен стабилност в световната система по време на Студената война.
В резултат на това се установява хегемонията на Съединените щати. Те правят същото, което преди това е правила и Великобритания. С тази разлика, че докато Великобритания прилага насилие и административни механизми за извличане на суровини, САЩ постъпват много по-хитро, като използват на първо място механизмите на пазара и се възползват от световната доминация на долара, установена от Бретън-Уудската конференция и засилила се значително след преминаването към плаващ курс на валутите в началото на 70-те години. Оказва се, че бидейки на върха на пирамидата от валути, доларът всъщност е обезпечен с всички останали валути, наред с петрола и с факта, че напечатването на един долар струва четири цента, но с него навсякъде по света можеш да си купиш стоки и услуги на стойност един долар. Не случайно при дълг от над 21 трилиона долара (а с вътрешните задължения сигурно 70-80 трилиона) САЩ си свиркат весело и на никого не цепят басма. В определени ситуации, когато „хитрият“ начин за извличане на ресурси чрез пазара не върши работа, това става чрез средствата на войната. Горещите точки днес са навсякъде около нас, а светът все повече заприличва на тенджера под налягане.
Разбира се, това е свързано и с прехода към четвърта индустриална революция, който се осъществява в момента и най-вероятно ще завърши с налагането на нов световен хегемон. Тук можем да посочим и такива
механизми за неоколониално господство
като корумпиране на неоколониалните политически елити, обсебване на публичната сфера посредством медии, финансирани от ЦРУ, НПО-та, представляващи по същество правителствени организации на САЩ (а и на някои други страни), както и най-мощната пропагандна машина в човешката история, каквато е американската и изобщо неолибералната. „Цветните революции“ също са изпитана марка. Особено често се прибягва до използване на международните институции, поставени под контрола на световния хегемон, или изобщо до „правото на силата“, според което САЩ сами решават кой е терорист, диктатор или недостатъчно „демократичен“, на кого да се налагат санкции за щяло и нещяло, кой да бъде бомбардиран или окупиран. САЩ се изживяват като световен жандарм, прокурор и съдия от най-висша инстанция. С близо 800 военни бази по целия свят те бомбардират когото, когато и където им скимне.
Ролята на България в цялата тази система през първата половина на миналия век е именно на суровинна периферия. И макар че държавата се опитва да провежда засилена индустриална политика, липсата на онова, което се нарича първоначално натрупване на капитала, в резултат на 500-годишното „мирно и съвместно съжителство“ с деспотичната Османска империя, значително препятства този процес. Така със средствата за индустриализация дори на регулирания капитализъм България продължава да бъде бедна, периферна, селска и суровинна страна.
Това радикално се променя с установяването на социализма у нас. Той затваря страната в рамките на едната от системите, борещи се за световна доминация, като по този начин спира изтичането на суровини и обосновава чрез марксизма-ленинизма идеята за догонващо (спрямо страните от капиталистическия център) индустриално развитие с помощта на държавата. В резултат на това
само за няколко десетилетия от суровинна периферия България се превръща в развита индустриална страна
с висока степен на социална сигурност, изкоренила бедността, изградила армия, здравеопазване, образование, които са пример за цял свят. По индекса за човешко развитие на ООН България се нарежда сред първите 30 държави в света.
През 1989 г. обаче в своята технологична експанзия, жажда за печалба, пазари и суровини капитализмът успя да събори социализма в Източна Европа и СССР и да върне тези страни с няколко десетилетия назад, да разграби, унищожи и ликвидира индустрия и обществена собственост за десетки и може би дори стотици милиарди, принадлежащи на всички българи.
Американската и изобщо западната пропагандна машина обясниха колко хубаво за нас би било да унищожим всичко „комунистическо“ (колкото и идиотски да звучи това), с истинска цел България отново да се превърне в суровинна периферия, пазар за западните боклуци, източник на високо квалифицирана работна ръка и евтин труд. В резултат на „демократичното“ разграбване през 90-те, което продължава и до днес, милиони висококвалифицирани кадри загубиха работата си, вдигнаха си чукалата и се евакуираха окончателно от страната, която преди това инвестира милиарди в тяхното развитие. Бедността, неравенствата, експлоатацията се завърнаха. Западът чисто и просто нямаше нужда от силна и конкурентноспособна страна, поради което и унищожи тази конкурентноспособност, подкупвайки продажните политически елити и промивайки мозъците на населението с неолиберална пропаганда. За тази пропаганда не беше никакъв проблем да ни убеди колко е хубаво да нарежем армията си на скрап, да ликвидираме земеделието и индустрията си, да превърнем здравето, образованието, културата и морала в стоки, да участваме във войните за световна хегемония на САЩ, както и в инструмента им за налагане на тази хегемония НАТО. Влязохме дори в ЕС, но
ЕС също е по същество механизъм за господство на големите над малките
Ако не беше така, представителството в европейските институции щеше да е на принципа „една държава – един глас“, а не според броя на населението, което автоматично поставя Германия и Франция на върха, а разни мизерници като нас изтиква в периферията.
Убедиха ни също, че най-голямото достойнство на българската икономика е евтиният труд. Само че евтиният труд означава именно, че сме суровинна периферия, изнасяща трудоемки стоки с ниска степен на преработка и внасяща продукти с висока степен на преработка от центъра. Означава, че трудът произвежда стоки с ниска себестойност и затова не е добре платен, което не бих дефинирал с понятието „достойнство“.
Не бих използвал това понятие и когато говорим за капиталистическата експлоатация на труда у нас, в една икономика, която е в ръцете на шепа олигарси, каращи бентлита и мрънкащи срещу труда на хора, на които не им се плаща дори „минимумът средства за съществуване“. Никой не може да ме убеди, че олигарси, притежаващи милиарди, нямат пари да плащат достойно на своите служители и работници. Вместо това обаче имат наглостта да се оплакват, че нямало достатъчно работна ръка, на която да ограбват труда.
Цялата тази разруха, която капитализмът донесе у нас, е в пряк западен интерес, маскиран с приказки за ценности и стойности. Капиталистическите страни ни пробутват ценности и стойности, а сами реализират своите интереси у нас, подкупвайки продажния ни политически елит от единия до другия край. Единият взе, че върна земята в „реални граници“, разпарчетоса я отвсякъде и ни остави без селско стопанство, другият разпродаде индустрията за по долар парчето, третият ни въведе плоския данък и докара американските бази, а четвъртият се оказа чиста мутра и не по-малка марионетка на западните си господари от предишните трима.
В интерес на справедливостта обаче трябва да отбележа, че съучастник в този процес бяха и самите българи, които сме с големи претенции, но за съжаление обективните факти и субективната ми преценка ме карат да си мисля, че сме въздух под налягане.